Искам да ви припомня стиховете за Жер Оливие, които написах по повод на извадки от неговия дневник. Наскоро отново ги четох. Ето първо стихотворението, а после ше ви покажа още нещо интересно.
Ще ти продумам за битката със Българите.
Кога
се върнах, питаха ме другите.
Споделих им, и на теб сега ще ти разкажа
Аз, Жер Оливие, какво лице врага показа.
Пъклен рев, гърмящи погледи зловещи
под вежди строги, гъсти и стърчащи,
надвесени над яростно озъбени лица -
картина страховледеняваща и зла.
Изкочиха срещу ни с пушките наежени
надъхани, нахъсани, и с бяс нагорещени
напред се спуснаха и с вик земя разцепиха
обратно, кои видяха ги, побегнаха.
А те след нази тичаха направо подивели.
Безмилостни, като, че ада лично са видели,
Като че всяка битка на тях им е последна.
За тези хора срещата с смърта е вечна.
Страшилища, с дивашки рев, същи зверове:
колят, ръгат, крещят със свойте бесове.
Догонен кой е в кърви пада разчленен,
а кой е оцелял ще помни до сетният си ден.
Мътни брегове от бесотевична вълна –
не виждал съм такава нийде ни една.
Така я бранят тая своя чест и таз земя
Че ти е съжалително, че с тях си във война.
Въпреки, че съм уловила първото усещане на Жер Оливие при срещата му на бойното поле с българската войска не съм отделила място за други негови размисли. Затова тях ще ви ги публикувам със собствените му думи както той ги е записал в дневника си. Взех текста от българска история, прекрасен сайт, ще поставя линк към него в коментарите. И така, какво е написал Жер Оливие през 1916-та година в дневника си:
Не съм виждал още българи, но които са ги виждали разправят страшни работи. Ротния командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци.
..Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г.
Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това – казват, че не ги бивало за модерна окопна война.
14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме!
15 октомври 1916 г., при гара Кенали.
Какви ти германци (бел. ред. – за да бъдат спокойни войниците, френското командване взело решение да им бъде съобщено, че срещу тях воюват немци)! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай!...
Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше.
16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите…
Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?…
24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал… Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас.
26 октомври 1916 г.
… Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават. Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием…
28 октомври 1916 г.
Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос. Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат… Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища … в тоя див далечен край…
И сега една бележка от мен към текста на Жер Оливие.
Когато командирът им е извикал русин да пее руски песни и да разколебава българите е пропуснал дребната подробност, че само 4 години по-рано Агапов пише "Прощай славянка", пропуска и това, че от освобождението са минали само няколко десетилетия. Вижте колко интересен исторически фрагмент.
