Показват се публикациите с етикет Поетични моменти. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Поетични моменти. Показване на всички публикации

Тейковото

 Тейковото



1

Захвана лято горещо, влажно, плодородно.
Защъка свободата и по светло и по тъмно.
Сбра сили народа, на смелост му потръгна.
И по туй време особено на път Георги тръгна.

- Опа, леко, леко, Михале! Как ме дръпна...
Сядай, синче, под седлото туй аз да втъкна.
Имаме работа. Кажи на майка си довиждане.
Жено, сложи ми сапун да продам на иждане.

Момчето погледна към майка си доволно,
а тя го погали, целуна му глезенче, коляно,
вързопче в скута му тури, престилката захапа.
Георги я стрелна с очи остри и тя избяга.
Поеха по пътя и Георги за войната заразказва.
Малкият Петър едва на три-четири тогава
главата на магаренцето удивено оглеждаше.
Кога майката ги догони, Георги имена изреждаше.

- Връщай се обратно! - Георги ний се извърна,
а тя протегна ръце.
                                - Само да го прегърна!

Дръпна го, обгърна го и го свали от магарето.
Стиска го, гали го, целува го по главата и тялото.
И накрая с треперещи длани горе го върна,
изхлипа, заплака и към къщи превита тръгна.

По пътя се изви лятна буря гръмка, луда
и Георги сви в една гостилница край пътя.
Навън загърмя, затрещя същи див ураган.
Блъска и брули. Видя, че ще пренощуват там.

Гостилничарката му сервира, Петър заспа,
и заразпитва тя на де се е запътил с дете така.
Щом чу, че Георги пътува към Христовия хан
приседна и не го остави нито за минута сам.

- Знаеш ли, че Христо чорбаджи, иска син?
Да го осинови иска, мечтаел да си има един.
Богат е, доволно богат. Добре ще го гледа.
Черпим с крушова! Историята му го следва.

Георги присви очи, ала детето се размърда,
И щом заспа разказваницата потръгна.

2

Блъскаха капаците отвън, тряскаха шумно
А гостилничарката наля, наля и пи до дъно:

- Една заран преди години наблизо минал пътник
Влязъл, плакал, разказвал. Бил сам без спътник.
Че са го ограбили и са взели на храма златото
Молил да го върнат ала бил напъден. В блатото
понечил да се хвърли, а после изпарил се в дим.
И тук не го е виждал да идва оттогава ни един.
Разказал, че отседнал в Христовата кръчма.
Оставил е жълтиците при коня га се мръква,
че бил е див и не давал никой да го пипне.
Почерпили го благо, и легнал да отдъхне.
Спуснала се нощ, че спи дълбоко те се уверили.
На коня през главата сено торба сложили,
дисагите набързо преровили, свалили.
Пясък турили наместо, жълтиците си скрили.
Така от най-обикновена селска кръчма
Христо се издзигна до лихвар и му потръгна.
Колко кълни е отнесъл, тежки благословии,
от митрополита горе и от вси светии.

Бурята навън се още повече набра, разлюти.
Привеждаха се дърве, мятаха клонак издути,
омокри всичко халата, прекърши вейки
па спусна нощ заклинанията си шептейки.
В дъното на гостилницата непознат продума:
- Не беше тъй. Костите му са под дъбовата шума.

Светкавица навън разряза с удар тъмнината.
И с грохот гръм наля на Георги страх в душата.
Свещта разклатена от повей сенки окриви,
угасна друга, сал кандилцето ги бледо освети.

3

Щом се развидели Георги стана със момчето,
на магаренцето хопна и тръгна впреде сето,
но бързо тях странника от кръчмата настигна
и заразказва туй що знае за историята дивна.

- На посока сте ми, а и мястото не е оттук далеко
да видиш какво е сторил Христо на човека.
Щом стигнаха баирче с ниви сред клонака
посочи онази купчина, а после и шумака:

- Пратеникът казал, че иде чак от Влашко.
Че е търговец, рекъл, заработил е юнашко.
Не дал да пипат ни дисагите, нито багажа
и сам свалил торбите, гледали да го облажат.
Сервирали му бобец, че даже и сланинка.
Ракията отказал и се оттеглил за почивка.
Изпратил Христо девера му да извикат
и дебнали го пратеника докле очи заспиват
кога ще унесе се, в сън дълбоки ще захърка
нахълтали и сграбили го през главата с кърпа.
Държали му краката, стискали го да не мърда
и го душили докле не спрял и тялото му в твърда
схватка със смъртта не им предало всичко.
И там преровили багажа, златото му чисто
делили си на две веднага, девера и Христо,
и натоварили трупа на коня към полята бистро
и ей тука, на туй място, го зарили с много шума.
Палнали онеца и тялото му в огъня потънал!
До заранта, разказват хората, всичко изгоряло.
Но ей там един си спомня конят все тук стоял,
миришела купчината на печено месо когато минеш
и костите са още тука ако шумата повдигнеш.
Конят се навъртал и край Христовата кръчма.
Изчезнал и той, в мазата солен у голяма бъчва.
Добре ще ти го гледа тейковото, не сурово.
Богат е чорбаджията, жълтици има много.

Тръгна си, а Георги ръчна шумата умислен
и костите видя отдолу да надничат слисан.
Приседна със детето Петър на поляна близка
за съвет неволята помоли, от господ го поиска.

4

- Боже, свечерява се, небе чернее, аз съм още тука.
Не виждам прави път и разсъждавам с мъка.
До вчера бях полвин човек, роб, прост гяурин.
Наведен, засрамен и преклонен де шанс да турим?
Видях с очи как турчинът избяга, българ се изправи.
Видях да гинат наши, видях юнаци смели, млади.
Видях страхливец и измамник редом с тях на маса.
Видях и русина как с нас се би за слава, мъката понася!
Слава нему! Слава всички паднали във боя за свобода!
И аз бях там, но мен пожали, върна ме за нещо бога.
Боже, в оная битка дето ме в крака раниха
пред очите ми десетки със живота се простиха.
И двама братя... Баща ти, Петре, падна там.
Видях го в устрем как се хвърли и загина сам.
И помня ясно със какъв неистов във очите плам
тичаха напред, крещяха и трещяха „И Бог е с нам!“
Обикновен човек съм, пак във бой ще ме извикат
и най-отпред на щурм и щик ще ме натикат.
Ще ида, както се полага, но дали ще се завърна?
И тази челяд в времена на животница трудна
ще се продъни, разпилее, безкраен жертвен дан.
Дали да оцелеят, израстат ще имат сила, дян
без бащица и без закрила. Войната не ме плаши,
но страх бера за техни дни, живот сирмаши.
А чорбаджията, големеца, силния, богаташа
дома ще остане и отдалече с песен ще приглаша.
Докато ние умираме за страната и за свободата.
Докато ние гинем на устите с дума свята...

Детето тича по поляната в несвяст и умори се.
И щом видя, че чичо му седи, мълчи, уви се
и се отнесе в детски сънища с мечти крилати.
Звезди и лятна нощ обгърна горските палати.
Силуети - призрачни герои изникнаха в шумака,
раздвижи се от повей топъл, затрептя листака
И в тъмното на полските цветя съня разбуден
от лунна светлина просветна в огърлица ръден.
Там горе на баира чакалите запяха свойта песен.
И с вой, скимтене и крещене в некой проход тесен
се наговаряха като кокошките във селски маскарад
тъй гласовити, тъй честити, че се сбират пак.
И Георги се умисли колко люде станаха разбойници
майцепродавци, обирджии, долнопробници,
а раснаха в семейства с хора чисти и благочестиви.
От бедност оглупели, озверени и се изродили,
за пусти парици жадни, в златото очите впили.
По техните злодейства, алчност, що чудо е изпято -
без нищо свято, въздъхна Георги, без нищо свято...

Помисли си обратно при снахата да го върне.
Тя ще го отгледа, по криви път ако не свърне
и той ще бъде в своя ред за битки някой ден призван.
- И за честта си тук какво най-много мога да му дам?
Ако израсте в добра среда по силен път ще хване.
Оня чорбаджия за наследството си син ще вземе.
И тъй животът му ще е далеч от сирмашко бреме.
Ни напред ни назад. Зависи туй решение от мене.
А може би това е уникален шанс, не се изпуска.
Неволята не иде, де да иде? Обаче дойде ли ти тука
във времена различни, може семката да израсте
и в своя път да избуи, изголемее сиротното дете.
На избор тази мисъл ме накланя и ме навежда
да дам, че само в туй съзирам толкова надежда.
Вече не тегне турския бирник, не се гъне роба.
Но ще дойде друг, чужд или свой с нова тегоба
да граби, изстиска, изземва, всичко изстрадано,
да смуче и колелото ще се завърти по старому.

Превали нощта, избута звездите, взе да зазорява.
Не сви очи Георги седя, сука се, лежа на тази морава.
Кога се изгрева разля изхлузи хладните терлъци:
- Чакалите де врякат настървено няма вълци.
Ако е вярно що приказват туй село вълк си въди
всичко дребно хищно ще избягва поразии върли.

5

По пътя хвана момчето за ръка и му нахортува
сякаш се готви с него крепост да щурмува:
- На плещите на малкия човек лежи свободата.
Чорбаджията не слага си главата във торбата.
Внимателно ще ме слушаш, най-важното нещо -
Всеки сам кове съдбата си, за да му е лесно.

И тъй пристигнаха пред Христовата кръчма,
където чорбаджията ги срещна, пояса завтъкна
и за добър ден на Георги първо нещо каза:
- Разбрах, че са ме клеветили, но ти показа,
че на слухове не вярваш скалъпени лъжливи
черкезина във шумата дали ние сме го убили.

Погледна го Георги, побутна напред момчето:
- Ще останеш тук, такова решение бе взето.
Ще правиш каквото чорбаджи Христо ти каже.
Ще слушаш само него! Всеки поглед е важен!
Като на баща, кажи му „Тейко“ и му целуни ръка.
Поклони му се, обичай го, от днеска той ти е баща.

Тръгна си Георги по пътя, стисна повода в ръка.
Разказа на Михаля що почувства, що там видя.
Подпухнал под очи от дългата тревожна нощ
попипа дисагите, а от сапуна ни следа, ни кост.

Игнатица

 Игнатица


 

1

 

Цяло село в една махала ден и нощ гледа

де се, петльо носи, де се не смири, неосвреда.

И де тук се види драма, смешка вси позната,

за стълкновение пред вратите на Игната.

 

- Йей море оре пущицо, шавратлива, пуста!

Да ти се опнат налъмите в мръсната фуста!

Да се заплетат ръце, въже да ти овържат!

Па да те обесат! Що им требва да те мъжат?!

 

Станка се пусна от портика силно люта,

че се в ярост развика и разярена хвана пътя:

- Йей море, парясница! Дважди Игната доождам,

дважди я вида, тя все е тука! Седи да я оножда!

 

Тръгна Станка надолу по склона към село,

че днес нема късмет и место се е вече заело:

- Носим тука брадвичката да ми ремонтира!

С менгемето да ми стисне, да видам как запира,

да видам палци как отчервенеят до църно,

да му насипя и от мойто чисто златно зърно.

Не бе живот, не бе едно безкрайно ходене!

Ръж нагоре, ръж надолу - пладнежко морене!

Да бях умряла, майко, че си ме родила тука!

Та ден по ден горя във пуста селска скука!

Ижди горе по баира вес ден и мойто овците пасе!

И що го търсиш, нема никой, бил отдана де!

Със овцете се той се трябвало да се разправя,

а мойта тука, ходи недогледана и веч изгаря.

 

Станка се пред къщата Иванина запретна

и гракна тъй зло, що грачи жена озверена:

- Йой де бре, Иване! Де ти е, Иване, жената?!

 Жената, Иване, защо не си гледа дома децата?!

Знаеш ли де е, Иване, таз парясница мръсна?

Горе Игнат я на менгемето от лашкане пръсна!

Де й е захванал здраво на стягата палците!

Де й е завъртял фустата, й е захванал краците

И я стиска в менгемето, она не смее да викне,

че сама е изприпкала горе уж да надникне!

Йой, бре Иване! Защо не си вардиш жената?!

Пуста парясница долна да й се скинат краката!

 

Замина си Станка, съвсем малко облекчена

Показа се Иван, гневен и изчервен погледна:

- Ей... Как ме срами, змията, как лошо се вие!

И тоя Игнат, пусти майстор, господ да го убие!

 

2

 

Сгащи Ивана жена си, кога от баира се върна

и я пита. Тя осуква, палците й червени до кърва:

- При Игнатица бях, цял ден плетох с ния чорапи.

Пощурил си се, я го виж как се пени и се инати!

Пръстите си не чувствам, а идох да се уча.

Предох конец, а подир плетох на една кука!

 

Озвери се Иван, тръгна нагоре пеша по баира

Море далечко му се видя, та два пъти спира.

Реши с добро най-напред и мъдро да подходи

и Игнатица да му потвърди с нейните доводи.

 

Посрещна го тя, зачерви се доста смутена.

В страх за Игната или от лошата тема.

А Иван й директно, честно каза за какво иде:

- Лъже ли ме жена ми, или при теб конци приде?

 

Показа Игнатица всички кълбета и вълна.

Чорапи и жилетки бързо пред него разпъна

и обясни, че учи плетки при нея жената

и му разговори какви били реално нещата.

Тръгна си Иван без много, много да й вярва,

но му стана приятно поне да я зърне тогава,

че беше Игнатица наистина голяма хубавица

и той харесваше тази добричка женица.

 

По пътя надолу се разпени и се разлюти.

Краката му пулсираха от ходенето подути

и той затрещя попръжни, разгневи се, че отиде:

- Пусти Игнат, не я заслужава, господ да го убие!

 

3

 

Игнат усети, че край къщата става суматоха.

Остави работилницата и на прага с два пантофа

предпазливо влезе, Игнатица взе да подпитва:

- Що търсеше Ивана при тебе? Що разпитва?

 

Игнатица го огледа от горе до долу вледенена:

- Жена си търсеше, вика, че май била бременна.

Казва, че детето мисли да го донесе при нас тука

аз да го чувам, да не остане саминко на пътя.

Казва, че жена му напоследък много се изморява.

Дома си недоглежда, чини му се да е болнава

и ще върви по къщите да си избере някоя друга.

Коя ще му по-добре личната чест варди съпруга.

Човекът за децата се е загрижил, сам разбираш,

та пита дали си в добро здраве или скоро ще умираш.

 

Игнат се подсмихна развеселен от тез думи.

Знаеше той, знаеше Игнатица колко е умна.

Целуна я по чело, благодари й и я подпита,

а тя го отхвърли и отпрати с обич прикрита.

 

- Игнате, Игнате... Пет деца прекрасни ми даде!

Добър баща имат кой ги обича, кой ги създаде.

И аз съм щастлива. Пътят ми не лъкатуши, не вие.

Грях ми е сигур, че го обичам, господ да го убие!

 

4

 

Влезе Ивана в кръчмата селска и попа щом зърна

прекръсти се дваж, а после потрети и се отвърна.

Видя го туй попа, видя туй и мъжката смяна

и веднага се темата нагорещена подхвана:

 

- Моята жена като вземе да трещи и хока

търча да бягам из двора като мишок без посока.

 

- Моята кога е с мен бесна е дважди по-лютива!

Хване ме в нещо грешно, мъмре, дудне ми злоблива.

 

- Маргарита все дебне на портика да ме спипа

“Къде отиваш?! Кой млякото ще сипва?”

 

- Пък Дина от верандата все мята лук по мене.

Въднъж отвърнах й и сбърках, дявол да ме вземе!

 

- А нашта Валя здрава запъне се на двора права

и скръстила ръце диктува ми какво ще става!

Вика страховито “виждаш ли я таз тояжка?”

И аз...

 

- Виж друга е Игнатица, блага е женичката.

Казват все преде, тъче, плете горкичката.

Не ще и дума, подмолен, потаен е нашия Игнат,

но той сега излезе най-големия тарикат.

 

Доволно се смяха, голяма говорилня настана!

Един през друг кой се хвали, кой се надхитрява

Изригнаха в ураган от споделки и измислици,

но смехът пресъхна, че Игнат ги чу влизайки.

Пристъпи Игнат, спря на средата и огледа ги.

В тишина недомлъвна един по един измери ги.

И те го премериха от глава до пети хладно,

че сметки неизчистени имаше с всеки явно.

Помълчаха и погледи започнаха да отвръщат,

че майстор далечен не искаха да си търсят.

Удобен им бе Игната, много доволно удобен.

Той си взе вестника и си тръгна спокоен.

И на прага размина се Игната с попадията.

Подмина го тя и се навря вътре в теснотията

и като кресна стъписа се всичко, заби очи в пода.

Озърна се подплашен, посрамен сви се и попа.

Сгълчи ги, че киснат в кръчмата като несретници.

Изяде ги, оглозга ги и ги навря в плет от клечици.

Изтръгна им душите, скара им се подлютена

и с удар тръшна вратника от ярост озверена.

 

Попът повъртя очи, а после взе и да се кръсти.

Разпятието целуна от този ад да се отърси:

- Боже, боже, отче наш, който си на небето,

прости ми греховете, слава на името ти свето...

 

Смълчаха се тез мъже, и с тях мълча и Ивана.

Пък един от тях темата пак плахо подхвана:

- У нас всички инструменти са добре ремонтирани.

Тоя Игнат майстор излезе, много разбира ги.

То не би чукове, триони, мотики, лопати.

Всичко наострено, не се иска с сила да се млати.

И жената спокойна има време за плетене

горе с Игнатица, пък аз даже за четене.

 

- И у нас брадвите и ножовете—сето наточени.

Подредени, лъснати, да речеш не са ползвани.

И чорапите топлят ми, жената е тиха.

Купих още три брадви счупени и една мотика.

 

- У нас пък казаните, всички тигани и менчета

лъщят от чистота, светят и брави и ковчеджета.

Все катери баира с инструменти и баница.

И казва, че била горе да плете при Игнатица!

 

- А у нас майстора е почистил даже и веригите!

Викам си не остана та ги замених за ръждивите.

 

- Голям майстор излезе нашия приятел Игнат

и не взима скъпо, дочувам, голям тарикат!

 

- Нека плетат, да идат сите при Игнатица.

Че нейните плетки изглежда златни са!

Жени работливи, чак са им посинени палците,

Милите, не им стигат на мегдана танците!

 

- Жив и здрав да е нашия Игнат, не се крие.

Голям майстор излезе, господ да го убие!

 

5

 

Игнатица взе нова къдела и завъртя чекръка

с пъргави пръсти, конеца равен потръгна,

жените сбрани край нея по неволя в кръг тесен

погледна и запя тихо една весела песен:

 

- Моят мъж, работлив и умен, всяка ще го иска.

С него да ходи, до него да седи плътно ще иска.

Ръце да му държи, крака да му умие ще иска.

В очи да я гледа, снага да й гали тя ще иска.

 

Кога е самотна след него ще наднича, ще тича.

По баира нагоре и надолу като момиче ще тича.

Кога е жадна за обич него ще гони, ще тича.

Без дрехи гола по улицата за него ще тича.

 

А привечер когато слънцето падне и нощ наднича.

Когато заспиват децата и небето се преоблича.

Той ще бърза към мене, към къщи акъл ще опича.

Защото от всички жени само мене обича.

 

Камбаните долу в селото биеха тържествено.

Пъшкаха жените от настроение в конци сплетено

и ние една от тях нито отговори, ни трепна.

Само Станка тихо под носа си прошепна:

- Игнат празнува с мъжете, камбаната бие.

Взе си цял ден почивка, господ да го убие!

Надежда, Хелиана Стоичкова

Аз вървя по света,
търся пристан и дом
на отсрещният бряг в пустощта.
Нечий глас ме зове,
нечие вярно сърце,
да се върна обратно назад.

Но лодкаря е строг,
гледа с поглед суров,
стиска руля с ледни ръце.
Чувам глас в мрака тих
ми провожда тоз стих
да се върна сега ме зове.

Отскубни ме с любов.
Дай ми шанса ми нов
да преплувам обратно при теб.
Чувствам твойте сълзи,
свята обич гори,
че съм имал такъв човек.

За стиховете "Мътни брегове"

Стихове за Жер Оливие, които написах по повод на извадки от неговия дневник.

Мътни брегове
Ще ти продумам за битката със Българите.
Кога се върнах, питаха ме другите.
Споделих им, и на теб сега ще ти разкажа
Аз, Жер Оливие, какво лице врага показа.
Пъклен рев, гърмящи погледи зловещи
под вежди строги, гъсти и стърчащи,
надвесени над яростно озъбени лица -
картина страховледеняваща и зла.
Изкочиха срещу ни с пушките наежени
надъхани, нахъсани, и с бяс нагорещени
напред се спуснаха и с вик земя разцепиха
обратно, кои видяха ги, побегнаха.
А те след нази тичаха направо подивели.
Безмилостни, като, че ада лично са видели,
Като че всяка битка на тях им е последна.
За тези хора срещата с смърта е вечна.
Страшилища, с дивашки рев, същи зверове:
колят, ръгат, крещят със свойте бесове.
Догонен кой е в кърви пада разчленен,
а кой е оцелял ще помни до сетният си ден.
Мътни брегове от бесотевична вълна –
не виждал съм такава нийде ни една.
Така я бранят тая своя чест и таз земя
Че ти е съжалително, че с тях си във война.
Въпреки, че съм уловила първото усещане на Жер Оливие при срещата му на бойното поле с българската войска не съм отделила място за други негови размисли. Затова тях ще ви ги публикувам със собствените му думи както той ги е записал в дневника си. Взех текста от българска история, прекрасен сайт, ще поставя линк към него в коментарите. И така, какво е написал Жер Оливие през 1916-та година в дневника си:
11 октомври 1916 г.
Не съм виждал още българи, но които са ги виждали разправят страшни работи. Ротния командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци.
..Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г.
Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това – казват, че не ги бивало за модерна окопна война.
14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме!
15 октомври 1916 г., при гара Кенали.
Какви ти германци (бел. ред. – за да бъдат спокойни войниците, френското командване взело решение да им бъде съобщено, че срещу тях воюват немци)! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай!...
Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше.
16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите…
Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?…
24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал… Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас.
26 октомври 1916 г.
… Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават. Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием…
28 октомври 1916 г.
Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос. Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат… Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища … в тоя див далечен край…
И сега една бележка от мен към текста на Жер Оливие.
Когато командирът им е извикал русин да пее руски песни и да разколебава българите е пропуснал дребната подробност, че само 4 години по-рано Агапов пише "Прощай славянка", пропуска и това, че от освобождението са минали само няколко десетилетия. Вижте колко интересен исторически фрагмент.