Една циганка му беше казала че ше умре на петдесет и седем, на рожденият си ден. Много проблеми създаде това пророчество. Отдавна скиташе по улиците и молеше хората за всеки залък сух хляб. Понякога изобщо не се хранеше. Така беше най-близо от всички до живота. Усещаше че съдбата е просто дума, с която хората си играят. Но в тази мизерия и бездомничество често му се случваше и да вярва. Да вярва в свободата която му даваше този предвиден край. С времето се научи да го приема. Когато момента в крайна сметка дойде, той беше готов. На сутринта стана, отви се от изтъркания човал, отиде до съседа
си, срита го и като видя мърлявото му лице продума:
- Е, аз тръгвам.
- Какво искаш, бе човек!
- Тръгвам. Да си жив и здрав. - и той бавно се отдалечи по улицата. Отиваше да проси. Макар и последен, този ден не беше по-различен от останалите. Искаше да е сит и спокоен когато се срещнат. Не знаеше как ще стане. Денят беше мразовит. Зимата тепърва започваше. Няколко сантиметра кишав сняг правеха ходенето по улицата трудно и опасно. Тръгна по тротоарите с протегната ръка. Няколко души подадоха стотинки. Съвсем достатъчно за хляб и кафе. Това беше лукса му. Сутришното кафе беше за него като
елексир пратен от бога. Взе си половинка хляб от една бакалия и седна в градинката срещу бакалията. Сладко излапа половината. Изпи кафето с наслада и тръгна да броди по улиците. Искаше сам да я открие. Беше съгласен да тръгне след нея. Считаше този край за разумен и напълно нормален. Живота не му бе дал много, всъщност точно толкова колкото и на останалите, но него бе лишил от социалност и принадлежност към това общество. Той беше ненужен и го знаеше.
Часовете се търкаляха бързо. Знаеше че ще се случи. Оглеждаше се и търсеше. В късният следобед изпроси още няколко монети. Седна и си взе една баничка. Отново се почерпи с кафе. В джоба си имаше пет стотинки. Трагедия. За какво да живее, се питаше. - Какво направи за мен живота. Принизи ме до уличните кучета. Да прося с поглед, да завиждам и да желая чуждото. Капка човечност не се запази в мен. Какво заслужава човек като мен?! - Стана и продължи да я търси по улиците. През цялото време мислеше за думите на онази циганка. Искаше да стане по-скоро.
Привечер се запъти към гробищата. Искаше всичко да бъде по негова воля. Отвори портата, огледа се и влезе. Видя една лопата опряна на гърба на църквата. Взе я и тръгна покрай гробовете. Няколко възрастни жени го изгледаха странно. Чудеха се що за човек ще се разхожда покрай гробовете с лопата в ръка. Помислиха го за крадец и се развикаха по него. Той се скри зад един мраморен паметник и изчака да си тръгнат. Уплаши се от мисълта че го помислиха за крадец. Така ли изглеждаше?!
Така броди повече от час. Накрая спря при една незавършена редица и започна да копае. Ставаще все по-студено, но той сякаш не усещаше студа. Чувстваше необходимост да го направи. Копаеше все по-съсредоточено. Тънки капчици пот се стичаха по челото му. Цялото му същество гореше. Мисълта за това, в което се бе превърнал го бичуваше, тормозеше го. Беше уморен от цялата тази мизерия и бедност. Искаше да сложи край на това страдание. Знаеше че така очакваната приятелка ще го навести, и то
щеше да стане тази нощ.
Задуха леден вятър, прободоха го тръпки на страх, на ужас. Колкото по-близо беше до нея, толкова по-ужасно се чувстваше. Спря да копае и се подпря на лопатата. Вече беше готов. Седна в дупката и се сети за отдавна критата цигара. Запали я и мълчаливо запуши. Ставаше му студено. Загаси я и легна. Натрупа малко пръст под главата си и се отпусна. Започна да си спомня. Нали казваха че целият живот на човека минава пред очите му преди да си отиде. Спомни си миговете на надежда, спомни си първата жена. Лека усмивка пропълзя по замръзващите устни. Още я помнеше. Помнеше годините, в които се чувстваше силен, в които казваше че нищо не може да му се опре. Спомни си за онова дете което изостави преди двайсет и пет години. Опитваше се да си го представи. Сигурно вече беше голям и силен мъж. Радваше се че то не го познава. Никога не се обади, не даде знак че го има. И без това през всичките тези години той не съществуваше. Той отдавна беше умрял.
Постепенно съня го отнасяше. Цялото му тяло беше замръзнало. Опита да помръдне, но това бе невъзможно. Усети как отчаянието пълзи по вените му. Бавно, като болест която те яде отвътре. Всяка капка надежда беше изсъхнала и сега беше негов ред. Затвори очи. Звездите вече не му бяха нужни. Откритото небе вече не беше негов дом. Той чакаше. Чакаше я.
Съня го отнасяше. Внезапна мисъл го прободе. Беше близо. - Един живот! Моят живот! . . . Дъхът му забавяше ход, унасяше го. Водеше го далече, много далече. Скоро всичко това щеше да приключи. Преди да заспи той прошепна за последен път през измръзналите устни онази фраза която го доведе до тук. Онази фраза която го крепеше и водеше. Даваше му сила и го движеше. Нова тръпка разтресе цялото му тяло. Две сълзи се търкулнаха. Лицето му беше свито от огорчение и мъка. Над гобовете се понесоха
последните му думи. Прокънтяха и отлетяха нанякъде.
- Един живот . . . - повтаряше вятъра над гроба му. - Още един живот . . . отлетя . . .