Разказ "Бабо, не плачи"

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо...

            Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

            Тя се сепна и извика към улицата:

- Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! - Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива? И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея? Да си я прибере.

- Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – Викна тя на тъмното - Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – Каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

- Надке! – Чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

- Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А... – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – И тя се разплака. – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче... Много ми е мъчно.

- Слушай.  – Той се приближи и се подпря на оградата - Чуваш ли?

- Какво да чуя? – И тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

- Успокой се вече. – Той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. - Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

- Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е...

            И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

- Ма какво... – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – Ма какво си ти, радост... На баба... Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба... Дай, ох...

- Твое е, - каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

- Ма какво става? – Тя се разплака. – Нямам толкова пари... Не мога да ги платя.

- Нищо, бабо. – Отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце. – Все още възпитаваме хора.

- Ма синко, – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

- Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – Каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. - Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

- Благодаря ви, хора. Вие сте...

 - Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

- Ма толкова много народ, от къде се взеха... - Тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат... – Цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

- Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства"