Надка
беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори
й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като
нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с
оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще
дойдем. И твоят час ще удари.
Тя
се сепна и извика към улицата:
- Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви
си! - Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше
нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна,
нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво
са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А
тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега
за нея. Да си я прибере.
- Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече
не искам да живея. – викна тя на тъмното - Няма смисъл вече, нямам ми ги
дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са
част само от душата й.
- Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на
оградата. –Надке, ти ли си там?
- Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А... – И тя се
надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе
синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея.
– и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе,
момче... Много ми е мъчно.
- Слушай. –
той се приближи и се подпря на оградата - Чуваш ли?
- Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше
нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам
ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.
- Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици
не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. - Довел съм ти някой. Дойдох
и аз да не се уплашиш. Че са непознати.
- Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече.
Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще
измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас
стигнаха. Това е...
И
тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и
цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно
момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.
- Ма какво... – Надка отвори портика, приближи се
към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост...
На баба... Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба...
Дай, ох...
- Твое е, - каза той, а зад него се появиха и други,
и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.
- Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари...
Не мога да ги платя.
- Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и
сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.
- Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се
задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?
- Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора.
За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на
бабата и снима изумената Надка с телефона си. - Ще се радвам да отгледаш това
яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.
- Благодаря ви, хора. Вие сте...
- Няма да
повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки
носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?
И тя се заслуша. И в
този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето
й заигра заедно с него.
- Ма толкова много народ, от къде се взеха... - и тя
излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата
се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря
над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат,
винаги има какво да се направи.
– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат... –
цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:
- Не, бабо, Българи.
Стани, бабо, ела и
повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта,
сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен
и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как
тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се
усмихват, където и да си.
Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства" - можете да купите тук
Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства" - можете да купите тук
