Александър Геров е един от любимите ми поети. Той има изключително земен и мил поглед над живота и с охота говори за смъртта. Едни от най-красивите му стихове са точно за нея - "Слънце" и "Най-хубавото". Въпреки, че темата не е любима на никой е изумително с каква лекота говори за нея.
"...Че тръгваш много надалеко и все ще стигнеш някой ден."
1956
негови са съшо стиховете:
"Нашите майки седемдесет годишни
Са вече малки момиченца.
Те се разхождат под цъфнали вишни
И къткат пиукащи пиленца.
Гледа ги слънцето с нежност и страх,
милва ги и им се радва,
и предпазливо надвесва над тях
своята огнена брадва."
Но в него има много и за войната и за любовта както към родината, приятеля така и към самия себе си.
XX ВЕК
Боже, колко бях горд, че живея в двайсетия век!
Мойта кръв се вълнуваше, моите очи ликуваха.
Бях повярвал на Горки, че е гордо да бъдеш човек.
И мечтата ми бе да монтирам на слънцето абажур.
Но видях цял народ да отива под робство покорно.
И в таванската стаичка моята вяра умираше.
Видях мъдри хора да бягат, за да живеят позорно
в праха на разбитите свои кумири.
И сега аз презирам този век, тези подлеци наежени,
към небето обърнали свойта муцуна в газова маска.
Те ще разкъсат и мойта душа върху телените мрежи.
Те ще зазидат и моята мисъл в стоманена каска.
И със гневни широки очи аз вървя по света и се питам:
- Хора, няма ли между нас смели и горди?
А отговор еква гърмеж и стръвно налитат
върху моята родна страна неприятелски орди.
1939
Александър Геров
Са вече малки момиченца.
Те се разхождат под цъфнали вишни
И къткат пиукащи пиленца.
Гледа ги слънцето с нежност и страх,
милва ги и им се радва,
и предпазливо надвесва над тях
своята огнена брадва."
Но в него има много и за войната и за любовта както към родината, приятеля така и към самия себе си.
XX ВЕК
Боже, колко бях горд, че живея в двайсетия век!
Мойта кръв се вълнуваше, моите очи ликуваха.
Бях повярвал на Горки, че е гордо да бъдеш човек.
И мечтата ми бе да монтирам на слънцето абажур.
Но видях цял народ да отива под робство покорно.
И в таванската стаичка моята вяра умираше.
Видях мъдри хора да бягат, за да живеят позорно
в праха на разбитите свои кумири.
И сега аз презирам този век, тези подлеци наежени,
към небето обърнали свойта муцуна в газова маска.
Те ще разкъсат и мойта душа върху телените мрежи.
Те ще зазидат и моята мисъл в стоманена каска.
И със гневни широки очи аз вървя по света и се питам:
- Хора, няма ли между нас смели и горди?
А отговор еква гърмеж и стръвно налитат
върху моята родна страна неприятелски орди.
1939
Александър Геров