Черни стъпки, разказ Хелиана Стоичкова

Бебето се роди леко и безпроблемно. Вече втори ден двамата братя близнаци празнуваха и като си прибраха булката и бебето от болницата съпругата на Свилен се засуети около снаха си. Двете занесоха детето в спалнята и братята останаха сами. Свилен вдигна поредна наздравица за детето на брат си след като за двайсет и шести път пяха „сине, сине, ти си ангел мой“ с пълно гърло.

- Да ни е живо и здраво момчето! – Свилен въздъхна -  Хубаво име му избра жена ти! Калоян! Браво! Хубаво име!

- Да ни е живо и здраво! – Вдигна наздравица и Коста. – За моето момче Калоян!

                След като отпиха Свилен се облегна назад в стола и погледна брат си много самодоволно.

- Най ме радва това, че първородният ти син е мое дете. И искам да го знаеш...

                Коста беше понесъл някакво мезе с вилицата към устата си и ръката му замръзна във въздуха. Усмивката му застина и той погледна брат си право в очите.

- Много неуместна шега. – Изстиска той през зъби.

- Не е никаква шега. Детето е мое.

                Коста остави вилицата и стисна юмруци като се подпря на масата.

- И защо би направил такова нещо? Нали си ми брат...

- Защото мога. Отвори се възможност. Направих го. – Настана много неловка тишийна, в която Коста положи всяко усилие да не хване ножа и директно да му отреже главата. Свилен го гледаше все така самодоволно и стисна вилицата си в юмрук готов да се защитава. Седяха така на масата и се гледаха. Коста добре познаваше брат си. Щом казва, че го е направил значи е истина. Същото като когато продаде колелото му и го излъга, че са го откраднали момчетата от махалата. Биха ги жестоко и после от друго място разбра истината. Както и когато му удари колата нарочно. Както и когато делиха нивите на баща им. Винаги едно и също с него. В този момент влезнаха двете жени и съпругата на Свилен потупа Коста по рамото.

- Много ни е хубаво момченцето. Същия е като моя Петър. Има неговите очи...

                И в този момент чашата преля. Коста скочи през масата и като сграбчи брат си директно започна да го удря с тежки сочни юмруци.

- Ах ти мръсно копеле! Ще те убия! Мъртъв си!

- Защо ме удряш? – Викаше Свилен като падна на земята и започна да вика от болка. – Боли ме! Спри се!

- Ще те убия! – Крещеше Коста. Жена му го хвана за ръката и той я блъсна. Тя падна назад върху масата и в този момент върху него се хвърли жената на Свилен.

- Как смееш да я удряш! Полудя ли!?

- Тъпи кокошки, – развика се Коста – махайте се от тука! – Но в суматохата Свилен успя да стане прав и заопипва разкървавеното си лице.

- Какво правиш, бе? Как така ще ме удряш!? Пред свидетели!

                Коста понечи да го удари отново, но жената на Свилен му увисна на ръката и докато се усети удари и нея. Настана страшно меле и Коста сам срещу трима беше избутан в коридора и през вратата и на стълбите, където Свилен запречи с тяло вратата и се развика.

- Насилник! Биеш две жени тука! Няма да го позволя! Обичаш да биеш жени, нали?! И оная на село я би с юмруци!

                Коста беше освирепял и дишаше тежко. От очите му потекоха сълзи. Винаги е знаел, че брат му е гадина, но с годините ставаше все по-гнусен.

- Как съм бил жена, бе. Тя ме удари с лопатата си! Два пъти ме удари по гърба. Ти беше там! Бяхме двамата. Тя ме удари, не аз нея.

- Няма такова нещо! Ти я би. Едвам я спасих от тебе!

- Защо говориш такива неща за мене? Никой не съм бил! Не съм я пипнал с пръст. Тя се блъсна в теб. Ти я спря. Ти беше там! Ти видя какво стана... Затича се и ме удари с лопатата по гърба. В тебе се блъсна. Ти я вдигна и я хвърли на една купа сено. Не съм я докосвал... – Коста толкова се задъха, че се подпря на стената.

- Няма такова нещо! Видях те с очите си! Ти си насилник! Удряше я с юмруци докато тя пищеше за помощ! Едвам ви разтървах!

                Коста отстъпи назад и като си пое въздух изправи се и лицето му се успокои. Минаха няколко мига, в които сълзите се стекоха по лицето му и той успя да се овладее.

- Истина ли е? – Коста го каза тихо и го погледна в очите.

- Да. Мое е. – Свилен стисна скули. Зениците му се бяха разширили и очите му светеха.

- Имам граждански брак с нея. – Коста въздъхна - Поел съм ангажимент и ще удържа на думата си за всичко, което съм обещал. Няма да я оставя сама в кредита за апартамента. Но...

- Изоставяш си детето? – Усмихна се самодоволно Свилен – Браво, брат! Това ще убие майка... Да се махаш от тоя апартамент. Няма да те оставя да живееш тука с тая жена. Ти ще я довършиш!

- Защо го правиш? – Коста пак се подпря на стената като наведе глава.

- Защото мога. – Каза тихо Свилен.

-Ти си извратен! – Каза Коста още по-тихо.

- Ти кой ще обиждаш, бе?! – Развика се Свилен - Ще се обадя да те изгонят от офиса ти. Аз ти го уредих! Ще останеш на улицата! Аз те уредих с нисък наем! И от тука ще те изгоня и от там! На улицата ще останеш!

- Защо би го направил? Имам хора там... Знаеш, че не мога да се местя в момента...

- Защото мога... – Отвърна му брат му като трясна вратата и влезна вътре при двете жени. Отвътре се чуваше женски плач и след миг вратата се отвори. Показа се съпругата на брат му с един тиган в ръка.

- Веднага да се махаш от тука, насилник! Видях те какъв си! – Развика се тя и съседите си отвориха вратите и се загледаха в Коста клатейки глави - Ще извикам полицията! Ти си за затвора!

- Мими, познаваш ме. Той е баща на детето... Имат връзка двамата...

- Не ти вярвам! Не те е срам да говориш лъжи за него! Не стига, че би всички тука, напи се и буйства, а сега и лъжеш!

- Той ми го каза. Ударих те без да искам... – Коста протегна към нея ръка. – Той лъже и теб.

                Тя за момент се спря и присви очи. Нещо вътре в нея трепна. Тя добре знаеше, че мъжа й е особняк, но тази тръпка пробяга през тялото й и бързо отмина. Тя удари Коста с тигана през ръката.

- Махай се от тука. – Каза го тихо и една сълза се спусна по лицето й.  – Той ми е мъж. Той ти е брат... Върви си...

Разказът е написан по предизвикателство от Живка Петрова. - двама братя близнаци.

Този разказ е част от книгата "Леко съм мъртъв" - можете да купите от тук.