Романа "Общества на абсурда" идва с ново развитие в образа на Гана По. Досега представена леко на шега и в голяма степен несериозно този път тя се появява в пълната и гнус и букет от гавра с телата на жертвите й. Но защо Гана се разглежда като резултат на едно болно общество. Не е ли по-лесно да кажем, че тя си е по условие счупена отвътре и нейните емоционални фрактури са следствие от елемнтарна грешка в гена й. Тя, която обича да яде хора е просто една сбърканячка на фона на всички онези добри хора, които я заобикалят. Лесно е да го кажем. Лесно е също така да твърдим, че нейните фрактури са външно причинени от действията на хора от обкръжението й. Хора, които са й навредили, злоупотребили са с душевността й, със спокойствието й и всички нейни извращения са отговор на тези злоупотреби. Да, това е едно логично обяснение. Но има още едно обяснение и то е в разпада на отношението към стойността на човешкият живот, който стои в основата на разбирането, че тя не е по-различна от дивият звяр и тя не е по-различна от експлоататора. Онзи, който върви напред с мотото, че човешкият живот не само няма никаква стойност, но и че по условие човек не заслужава да живее ако не го го заработи и изплати.
Тоест Гана е представена в контекста на общество, което предефинира, че ти не заслужаваш нищо, нито добри условия, нито блага, нито храна, нито здраве. Нищо не ти се полага ако не заплатиш за него. И ти не заслужаваш да живееш ако не се откупиш. Когато едно нихилистично поведение е представено в такъв още по-нихилистичен контекст и дискурс на практика обясненията защо Гана По е станала такава каквато е вече са леко ненужни. На практика вече няма значение дали е малтретирана, няма значение дали действията й са отговор на някакви несправедливости. Те са само едни бележки под линия. Това, което е най-важно е, че поведението й е част от хода на общество дълбоко объркано, дълбоко повредено и потопено в такива пластове на егоизъм и лицемерие, че една серийна убийца става смешна и жалка.
Не, тя не е жертва. Тя е пожертвана в името на експеримента и през нея са пожертвани всичките хора, до които ще се докосне. Защото системата е по-заинтригувана от анализа над творението си отколкото от изхода на ситуациите. Това е една част от романа "Общества на абсурда" и тя е там да служи като медиатор между онези, които движат колелото и онези, които се опитват да го спрат. Всички те извън нормата, но всички те логична последица от хода на развитие на това общество довело себе си до този етап. От едната страна повсеместно налагащата се аномалия, от другата страна съпротивата и посредата една странна симбиоза. Съпротива чрез аномалия. Тя е едно звено на буквалния пример къде могат да се срещнат съпротивата и аномалията в синхрон.
И това е последната ни среща с нея. Тя изчерпва пътя си в опознаването на онези бариери, срещу които цял живот е искала да протестира. Те са повече от това, което й харесва да вижда. И въпреки, че не е акцентирано прекомерно върху осъзнаването на този факт самата действителност на очакване, че ще успее да преодолее апетите си към човека плът показва, че тя независимо от твърдостта на убежденията си търси някакво спасение. Някакъв изход от блатото, в което се е потопила. То е толкова централизирано около нейната представа за света, че само търси своят собствен край. И го намира.