Тази история е естествено продължение на "Фикус, но не бенджамин", която излезе в сборника с разкази "Кабинковият лифт". Там фикуса е по-скоро усоен и страховит. Но и той като всички други успя да си намери мястото и попадна сред приятели. Настроението му се подобри и се оказа, че има едно нещо, което го прави щастлив и това е пиенето. Да посръбне малко от нечия чаша или дори да открадне цяла бутилка.
Тези истории са част от сборника "Заедно под Слънцето".
Историята на фикуса е разказана в три отделни разказа като приятелството му с Васко засяга и няколко други въпроса като кое е нормално и дали наистина растенията са толкова статични и безинтересни същества. Въпросът за това кое е нормално се повтаря отново и отново в историите - това не е никак случайно, защото живеем в свят на универсална измама. Нищо не е това, което изглежда, никоя претенция за "нормалност" не може да издържи нито теста на ежедневието нито ще издържи теста на времето. Такъв е периода, през който преминаваме.
Не случайно историите продължават да имат абсурден и силно интерпретиран привкус - те се появяват в рамките на дискурс, в който абсурда е изведен до норма. Постоянно чувам една и съща фраза "каква е логиката на всичко, което се случва". Това е текущата нормалност - привидната липса на ясна логика. Хаотично и фрагментирано съществуване предрешено и прикрито от гръмки фрази. Не е никак случайно, че във "Ферма за свинско месо" терапията на Дилян започва с едно основно обвинение "...пълен си с гръмки фрази. Нищо, ще те оправим.". Трите истории за фикуса, макар и по-комични, продължават търсенето на отговор на този въпрос кое е нормално. Ами има два по-основни варианта - нищо не е нормално и всичко е нормално. Ние кое ще си изберем?
