Нина Хаджиева, Хелиана Стоичкова

Моята мила, чаровна, добричка баба Нинка. Всички я обичат. Отидеш някъде и те попитат "Чио си? О... Влизай, баба ти някога така и така направи за мене..." Скаран си с някой, сложни са ви отношенията, но тъкмо разбрал, че вече я няма. Обажда се и половин час плаче по телефона. 

Нинка участва в една от моите книги "Щурав съм" като една от двете жени, които се появяват пред малкият Морени и му разказват приказки и истории. Нинка показа на детето депото на спомените и го заведе на разходка по Дунава. Пекоха портокалови сладки и докато чакаха му разказа приказката за изкривената душа.

Точно така. Нинка никога не е обичала лошите хора. Себичните, завистливите, наглите, всички онези, които намират своите начини да издевателстват на останалите хора. Не обичаше грубости, нито самохвалковците. Смееше се от сърце на вицове и смешки от най-нормални до черен хумор и какво ли още не. "Баба да не е лукова глава?" смееше се най-откровено. 

Родена е в Тулча в българско семейство. Двете й лели имат доста по-успешни бракове от този на майка й. Разказвала ми е, че когато са ходели на гости на лелите си за коледа са получавали подарък и по един портокал. Портокал! Тя ми разказваше как те, все още невръстни деца можели да помиришат уханието на всички тези приятни аромати, които се разнасяли от килера. "Толкова бяхме бедни, че когато мама умря, ядяхме джанки от полето и си правехме обуща като еспадрили от царевични листа. Четирима бяхме и останахме самички."

Когато ги екстрадират от Румъния първоначално ги стоварват във Варна в един физкултурен салон на училище. "Бяхме се сгушили четиримата и бяхме много уплашени".След няколко дни им казали, че богатите имат избор между София, Пловдив и Велико Търново. А останалите могат да избират между Толбухин, Казанлък и още един два града. Те избрали Толбухин, защото бил най-близо до Тулча. И след това се заредили 16 години, в които не им е било разрешено да си пишат дори писма с роднините в Румъния. 

Като малка бележка от Румъния са изгонени около 65 хиляди българи. От България са изгонени 110 хиляди румънци. Колко много хора, колко много съдби. И колко много истории можете да чуете от техните семейства. 

В Толбухин се запознава с Хаджиев и заминава с него за София. Създават красиво семейство и решават да отидат в Ботевград. Строят къща и на това място са една част от моите най-красиви спомени. След това заминават за Радомир и там аз имам още толкова лета и спомени. За лош късмет Дядо ми си отива твърде млад и тя се връща в София. "Живот ли бе да го опишеш!" Така казваше тя. 

Когато говорим за истории. Разказа за Малинка е по действителен случай. Нинка ми го сподели. Както и разказа Мирни времена, както и Сватбената торта, и Змийска кожа и много други. Реални истории. Понякога се удивлявам как хората реагират на истината и как на измислицата. Измислицата им е много по-пивка, истината им стои малко съчинена. 

Но сред многобройните истории и разкази на Нинка има един, който особено много ми харесва. Отчаяно търсех изрезката от вестника, но още не мога да я намеря. Във вестника я поздравяват за направена иновация в цеха за опаковане на яйца и вътре се разказва за това, че производителността на труда е повишена благодарение на нея поне четири пъти. Нинка отива при брат си и го моли да й скове рамка, с която по-лесно да си върши работата. Отива на следващият ден и показва своето предложение за рационализация при сковаването на кутиите за яйцата. Така една кутия вече не се сглобява 30 минути, а едва седем. Хоп, хоп и е готова. Без да бързаш. Щастлива, че е направила нещо добро и умно тя разбира, че началникът й си е присвоил субсидията както и наградата за направената рационализация. Нинка толкова се обидила, че й е откраднал заслугите, че просто напуснала. Това ми е любима история. И не е необходимо да правя анализи защо.

Веднъж написах един откъс, който ми се струва съвсем ясен като наратив и той предизвика удивление в читатели. Не разбират съдържанието. 

Нина вече е на деветнайсет. Годината е 1947. Върви усмихната по улицата в Толбухин с нов плат, от който ще си ушие рокля. Има и за пола. Венета много ще се зарадва. Върви и си мисли за Тулча, за хората, които останаха там, за лелите си. Какво ли правят, как ли са... Внезапно се спира и се обръща. На средата на улицата стои мъж толкова познат, толкова далечно познат...

- Чичо!

- Нина?! - той забързва крачка и не може да повярва, че ги е намерил. Плаче и сълзите се стичат по лицето му. Толкова набързо откараха семейството в България, че чак сега научи къде да ги търси. Прегръща я. Стиска я. Малкото момиче е пораснало.

- Как си чичо? А татко жив ли е?..

И това е самата истина. Точно така се е случило. 16 години по-късно чичо й се е спрял на улицата и се е загледал в нея. Дали това е племенницата му? Не ги е виждал от толкова време.  Щастлив, че най-накрая ги е намерил. 
Нинка прочете текста и заключи. Това не е вярно. Баща ми беше жив. Тоест единствената художествена измислица е, че тя все пак е знаела, че баща й е жив и репликата трябва да е в чичото. Била съм близо. До такава степен нещата са се случвали точно по този начин. А днес едно съвремено дете плаче, защото не иска когато порасне да работи какво да е. Основателен въпрос задава. Иска да работи нещо хубаво. Какво иска не знае, но това не пречи да си поплаче.

Не съм само аз, която я обичам. Много сме.