- Не мога да работя така. – едното измерение на неговата
личност се противопостави на оглушителната врява от кокошарника на съседа. – Дойдох
тук на вилата за да работя на спокойствие и сега трябва да ги слушам тия
кокошки! Побъркаха ме!
- Стига си се оплаквал. Като сме в София в кабинета все
някой звъни. Човек не може да се отдаде на работата. – отвърна друга съществена
част от личността му и двамата се замислиха.
- Аз не зная за вас, но аз взимам мерки по въпроса. – каза
един друг глас, по-гяволит и по-решителен. – Като ви пречат кокошките да ги
упоим и да работим на спокойствие!
- Да ги упоим?
- Само малко... Ще им сложим малко диазепанче, ще ги
нахраним и... Те ще млъкнат. За час два да кажем.
- Стига, бе. Това са просто едни кокошки.
- Виж какво, ако ти смяташ да седиш тук до неделя и да се
държиш за главата по-добре да си ходим в София и да си караме купона с
мадамите. Сега си ме докарал тука да мисля. Аз не мога мисля така. Ти можеш ли?
- Не.
- Ми тогава на моя отговорност...
Христо
стана, взе едно две диазепамчета и ги разтвори в малко вода. Натопи една филия
хляб и се зареди до оградата.
- Пък не е толкова важна една пиеса... – една част от него
се съпротивляваше.
- Е, нищо няма да им стане. Ще млъкнат малко. Ще легнат да
спят. Обед е. Те и животните имат нужда от следобеден сън. – и той метна
мокрите трохи през оградата като за момент се заслуша. Кокошките се зарадваха
на хляба.
Час
по-късно той седеше доволен пред компютъра си готов да продължи. В съседния
двор беше пълна тишийна. Прегледа текста и като стигна до мястото, където
искаше да редактира сложи ръце на клавиатурата и затаи дъх.
- Ами ако не станат?
- Това са едни кокошки. Не съм им дал отрова. Дадох им
успокоителни.
- Да, де. Но ако не се събудят?
- Ми ще купя нови кокошки.
- Ма как така нови! Това са живи същества! Ако им стане
нещо!?!
- Нищо няма да им стане... – неуверено отвърна една част от
него и той свали ръце от кравиатурата и се хвана през челото.
- За какво ми трябваше да правя глупости...
И той
стана и започна да крачи нервно напред назад из стаята.
- Бойчев, Бойчев... Изтрепа кокошките на човека! Какво да
правя сега...
- Вземи се в ръце. Нищо им няма. Ей сега ще започнат да кудкудякат.
И той
се надигна и погледна над оградата. Кокошките се бяха натръшкали по земята.
- Дишат ли?
- Мълчи, защото идеята беше твоя!
Той се
спусна внимателно по оградата, но стъпи на една саксия накриво и си изкълчи
крака.
- Ето затова обичам да си работя в кабинета! Те си звънят,
аз си пиша! А тука кокошки, врабци, петли, кукумявки! Съседката... И сега ще
плаче... И съседа ще вика по нея... И аз как да им купя кокошки? Къде да ги
сложа тия кокошки... Пред вратата ли! И как може да се поддам на лудия! Един
луд и аз го слушам!
Той
продължи да си говори, но влезна и записа няколко от нещата, които каза на
глас, защото му харесаха как звучат. Ставаха за един от текстовете. Защото това
е смисъла да казваш някои неща на глас. Чуваш ги какви са в реална ситуация. Е,
не е задължително да упоиш кокошките на съседа за да чуеш как казваш някои
неща, но при всички случаи живата реч си е по-истинска като я изтестваш в
действие.
- Ето. Сега какво да правя... Ще звънна на доктора!
И той
се обади на лекаря, който му изписа успокоителните да го попита ако друг вид
животно поеме от тези лекарства ще умре ли или само ще спи. Доктора му беше
приятел и първо се смя. После плака от смях и накрая пита колко са на брой
кокошките като обясни, че принципа на действието на една отрова или медикамент е
в количеството. Зависи какво количество са поели. Нали така?
- Е, сега колко... – разговора беше мъчителен за Христо и
много забавен за приятеля му. – Не е смешно, бе, човек. Вместо да пиша обикалям
по двора и си мечтая да ги чуя как кудкудякат. Ще се побъркам...
- Твоето е нищо. Ще купиш десет кокошки. Купи им двайсет.
Един приятел ми звънна да ме пита ако си откъснал крака на птица с въздушна
пушка тя после може ли да каца.
- С какви хора общуваш ти? – възмути се Христо.
- Ами... С такива, които дават успокоителни на кокошки. Все
интересни хора.
- Добре. Приема се. Чувствам се много виновен. Няма нужда да
ме натоварваш допълнително.
Следобеда
беше много тежък. Особено след като чу съседката да плаче. И той плака. Скри се
зад къщата от другата страна и плака. После си спомни, че като дете имаше един
заек. И за него поплака. И за кучето на съседите в София поплака. После реши,
че ще подходи към въпроса мъжки и като свали сълзите от настроението си взе
един парцал и започна да мие прозорците. Ми прозорци докато не се изнерви
неузнаваемо. Отиде да цепи дърва. Лашка блъска и през цялото време се
ослушваше. Е няма и няма. Умряха кокошките. Той ги уби. Лично той. Отиде и си
сипа една малка ракия и аха да отпие стори му се, че чу нещо. Зад оградата
ставаше нещо. Той остави ракията и се приближи. Жената на съседа беше събрала кокошките
и ги беше наредила една до друга и беше седнала на земята до тях и плачеше.
Леле как плачеше тая жена.
- Отровиха ми кокошките! Сичките ми кокошчици...
Сърцето
му се скъса на две. Как можа шега да си прави с животните. Не му издържаха
нервите и викна.
- Защо плачеш, бе жена?
- Умряха ми кокошките. Отрови ми ги някой...
Той се
надигна над оградата и размаха ръка.
- Натровили са се нещо. Ще им мине. Нови ще ти донеса от
София. Двайсет ще ти донеса! Трийсет ще ти донеса. Само не дей да плачеш...
Моля ти се. Къса ми се сърцето да те слушам.
- Ох... – въздъхна тя и взе една кокошка като я просна на
дръвника и хвана брадвата. – Поне една супа да направя. Да не е съвсем зян.
- Чакай! Стой! – викна Христо – Не бързай да й режеш
главата. Може пък да се свести, знам ли...
- Е че как...
- Ми ей тъй. Метни я там. Ще вземат да станат след малко
после ще плачеш, че си я сготвила.
- Ох... – въздъхна съседката и като върна кокошката в
редицата влезна си в къщата.
Христо
се спусна внимателно по оградата и се хвана през очите. Агонията му беше
ужасна. Вярно е, че за да си измисляш разни истории трябва да си малко шантав,
но като знаеш, че си чувствителен човек защо правиш глупости. Сега и той ще
страда за кокошките. И той пак заплака. Егати и кокошките, егати чудото!
Съсипаха му пиесата! Съсипа му се следобеда! Вече направо не му се живее. Какъв
свят, какви хора! И тоя доктор! Егати чувството за хумор!
И
това мъчение продължи до девет вечерта, когато от двора на съседите
най-изненадващо се чу тихо, тихо, далечно кудкудякане. Той скокна като ужилен и
изтича на оградата. Ловко се метна отгоре и очите му пак се напълниха със
сълзи, тоя път радостни. Няма такава радост! Няма такова щастие! Тичат по двора
гладни и щастливи! И той изтича вътре и като седна на компютъра отвори пиесата.
Сега каква пиеса ги чака... Пръстите му зачаткаха ентусиазирано по
клавиатурата. Идеите изкачаха една след друга. Пиесата стана уникална. Играха я
навсякъде. Няма театър, който не я постави. И факт. Получи се страхотно.Този разказ е част от книгата "Леко съм мъртъв" - можете да купите от тук.