Диагонал. Черно. 2, разказ Хелиана Стоичкова


Милчо загледа пак стъпалата на входа, които толкова много го дразнеха, и заклати глава като стисна устни. Ама и тоя съсед Генчо как ги замаза, как ги направи сега всички се спъват. Бабите в кооперацията ще си изпотрошат костите горките. „Трябва той да си ги оправи – мислеше си Милчо. - Не аз.„
                И в този момент съседа се появи на стълбите. Милчо понечи да го заговори, но не събра смелост и го подмина. Реши да му напише бележка, но понеже не искаше да обиди никой дълго мисли как да я напише. Искаше да няма никакво обвинение от рода на „понеже ти така направи и сега виж какво стана“ опита по-лаконично. Без излишни думи и накрая съчини една стенограма „Стъпало, старица, отпред.“ Стори му се, че е съвсем ясно. Стъпалото отпред трябва да се оправи, защото всяка старица ще се спъне. Остави бележката на вратата на съседа и само се върна да допише инициалите си да не вкара някой в беля.
                Когато съседа Генчо се върна и видя бележката дълго мисли какво трябва да означават инициалите. Спомни си кого срещна сутринта и се засмя. Ама голям чудак е съседа му. Какво е това кодово съобщение, стенограма без връзка. Като математическа игра. Все едно бяха в училище и си пускат закачки. Той седна смята, дълго мисли, пренарежда букви, отвори някакви книги по кодови езици и наистина се опита да отдели кода ако имаше такъв. И в този момент загря. Това беше старица – царица, най-силната фигура в шаха. Беше стъпало, значи стъпка и отпред е пешката. Това беше първи ход за шах игра. Той нареди фигурите на дъската и направи първия ход на съседа си. Изигра своя ход и написа подобна стенограма, която закачи на вратата на Милчо.
                На следващата сутрин Милчо намери бележката и първоначално си помисли, че съседа се заяжда. Но после започна да разсъждава. От написаното личеше, че човека има желание да оправи стъпалата, но явно не му стигаха средства. Това разбра той и написа нова бележка пак така в същия стил, че с удоволствие ще участва с парите. И остави бележката на вратата на Генчо.
                Генчо откри бележката и като отиде на шахматната дъска разгледа фигурите. По всичко личеше, че Милчо иска да играе с коня и му застрашава офицера.  Гинчо премести фигурата и като изигра своя ход написа си кодовата бележка и я остави на Милчо.
                Милчо намери бележката и я разбра много трудно. Явно го е срам човека, защото няма никакви пари. Но какво има предвид под „взима“. Една дума го забълничка и той дълго мисли какво трябва да означава това взимане. Пари ли чака да взима? Но и в него се събуди детското. Явно съседа Генчо имаше предвид нещо много сериозно след като продължава да отговаря с тези кодирани бележки. Може би не просто се притеснява, а нещо сериозно става. Милчо написа бележка, която беше доуточнителна и я остави.
                Генчо игра ход и върна ход. Остави бележка.
                Милчо отвори новата бележка и внимателно се зачете. Какво имаше предвид този човек. Той влезна с бележката в кухнята и жена му кимна въпросително.
- Какво държиш? Пак ли някакви сметки?
- Това са си мои работи. – Отвърна Милчо и отиде в хола. Не искаше да злепоставя съседа пред жена си, а и му доставяше удоволствие, че си имат някаква тяхна си приказка.
- Че от кога си имаш твои си работи? На тебе говоря... – Жена му продължи да любопитства, но Милчо затвори вратата и седна да мисли.
                „Казва ми – мислеше си – че прави нещо, но какво е това А-8? Ми това е булеварда долу и пак това взимане...“
                Милчо се облече и излезна на разходка. Повървя и намери номер 8 и като вдигна очи видя големите светещи табели на банката. Сега разбра всичко. Затова бяха тия тайни бележки. Съседа му казваше – дай да оберем ей тая банка. За това беше цялото това взимане. Връщане. Тайни думи, кодове. „Ясно. – каза си Милчо. – от къде тръгнахме, къде отидохме. Ами добре. И аз ще участвам. Ей така никой не може да направи връзка между нас.“
                Той се върна и написа бележка и като я остави на вратата на Генчо влезна си в апартамента и заслухтя кога ще получи своята. Седна вътре и загаси телевизора.
- Абе човек, искам да си гледам филма. – Жена му недоволстваше.
- Ей, ти за един филм колко зор даваш... – Милчо се беше поизнервил. Много важни неща се случваха. Кога и как бяха важни неща за доуточняване. Той тръпнеше в очакване да разбере какво има предвид съседа и през десет минути отваряше вратата да види има ли отговор.
                Към единайсет вечерта се чу тропване. Милчо изчака малко за да не стават подозрителни и отвори вратата да си вземе бележката. Коне, черно... Малко се смути. Конюшните бяха от другата страна. А... Ясно, да се срещнат от задната страна на банката. Две, ясно в два. Милчо разбра. Тази вечер в два трябва да бъде от задната страна на банката. Той изчака да стане един и излезна уж за цигари облечен целия в черно. Готов, решителен, надъхан, ентусиазиран и така малко с хулигански звън в очите. Тръгна по стъпаата надолу и за миг се сепна. Върна се и остави бележка на вратата на Генчо. Да му потвърди, че да, тази вечер ще е там и ще го чака.
                Излезна и тръгна по улиците. Направи няколко фалшиви обиколки из квартала и точно в два се смуши в сенките на едно дърво по диагонал на задния вход на банката и зачака Генчо да дойде.
                Към един през нощта Генчо чу стъпки в стълбищната клетка и като тропна долу входната врата отвори, и си взе бележката. Седна на шахматната дъска и разтърка дълбокомислено брадичката си. Сега какво имаше предвид Милчо... Генчо помисли, помисли и премести царицата на Милчо по диагонал от черното. Очите му се разшириха в недоумение.
- Шах и... Не мога да повярвам! Тоя ме матира...