Пуста е
уличката, отдавна е пуста.
Отдавна
в леглата си хората спят,
но някой
монета на нея изпусна
навярно
намерил верният път.
И
туптеше сърцето на малката пряка,
улисан
от стъпките прохърка градът,
че някой
човек намерил посока
с
наслада ще следва избраният път.
Но
стегна човека юмруци до болка
от болка и гняв без пощада свален,
че
чувства се сам и сам е за бога!
И
чувства се слаб, слаб и смутен.
И гневно
затъпка пряката малка
и поглед
във мрака безкраен заби,
че лампа
самотна накрая присвятква,
че буден
е още, а градът вече спи.
Навярно
изкърцаха зъби безпомощно,
навярно
жената бе само мечта,
но
стъпките в малката уличка тропаха
и
хъркаше вече обиден града.
Внезапно
се спря и в небето загледа се
в пелената
от мисли, в пелена сивота.
търсеше
там да зърне звездите, но
нийде не
трепваше нито една.
Тогава
погледна дълбоко във себе си
и
странно, изпита една ведрина,
че ето
ги мислите, пътьом, срещат се.
все ще
се срешнат и те на света.
И бодро
той тръгна към края на пряката
и края
видя му се старт,
че точно
тук тази нощ мигаше лампата
и точно тук вече не се чувства сам.
2003 г.