По пътя към себе си
За да стигно до себе си
трябва да стигна първо до теб.
В търсене на идеала си и собственият си свят,
аз ще преровя без да спирам, без да се уморя,
без да се препъна в мислите, които сега разбивам
- значимите за мене неща.
Сега, на прага на тази измамна младост,
която ще ме доведе единствено до края,
аз искам да намеря, да претърся и да сглобя
за себе си единна истина и с нея
да продължа по пътя си да вървя.
В книжата пресъздадените светове
не са опора за мен достатъжно жива
аз искам тези светове сама да хвана, да ги видя,
да ги почувствам, да ги разбера.
Така ще подбера пътека, през която да се втурна
и да тичам, никъде с умората да не поспра,
намеря ли удобен пристан да не свиквам,
да не забравя, душата си да не приспя.
В търсене на идеал избирам да преровя
най-напред най-близките ми мисли.
Онези стражи - сутрин будейки се от съня,
онези духове във сенките, нощем преди да заспя.
И тъй аз тръгвам към любимите ми образи
мъжа, който си отиде без сбогом.
Тръгвам натам без да зная колко ще вървя...
На този свят сме двама, утешени души
с утежнени сърца и души. На този свят няма
незаслужени сълзи. Няма измама
когато се обичаме, когато се опитваме
да сме искрени със себе си.
Ти ме гледаш и в твойте очи
аз ще видя това, което съм искала.
Аз те виждам и през мойте очи
ти винаги ще гледаш към себе си.
Но нека разбутаме думите,
нека разровим раните с тояга
извадена от огъня до краката ни.
Това сме аз и ти и две вселени от спомени.
На брега на остров самотен,
под самотния повей на вятъра
в изгарящата ни от жега нощ
седим до огнището двама.
Всеки вървял до тук по своят път
за да обича, за да сподели.
Тя, казваш, те е обичала - съвременна,
агресивна, непокорна жена.
Това не са лоши неща, нали те е обичала...
Тя, ми разказваш, е имала
голямо желание да е с теб,
всеки път ангажирана, нещо като лош късмет,
да се срещнете късно. Тя,
която те е обичала, е можела да не прощава
можела е да те забравя
в удобните моменти за това.
За това те е обичала. За това.
Ти, не безгрешен, си се носел
по вълните на вината си.
По равнините на тъгата си,
че си човек и си все още неспособен
да не изпитваш вина, а и страх
от загубата. Страх, че си там
само когато избягаш. Ти знаеш,
че светът е отмъстително настроен
- нещо, в което все още не вярвам -
ти знаеш какво е да се чувстваш отговорен
за нечие нещастие, нечия тъга.
Ти си се обърнал към себе си
и си се опитал да си простиш.
Казваш ми - "Ти грешиш!
За вината са нужни двама
всеки нормален човек
си казва разлика няма,
не мога да мразя, мога да не обичам,
вината е в мен. И това всеки ден
се повтаря. Като рецепта
от готварската книга на живота.
Накрая сякаш сами си връчваме грамота
за изживяната болка."
Прилива, тъмнината
на тази нощ, така изместила светлината
че и мислите ни се блъскат като в две кутии
като изгубени пътници, срещнали се случайно,
като мисъл за отминали празници
и отминалата печал...
В тази тъмна нощ до огнището,
несръчно и трудно запаленият огън
ни напомня същото,
за което сме плакали,
когато сме оставали сами...
"Тя, ми се жалваш, не обичаше
да правим любов. Очевидно
това е приом нов, начин твърде демократичен
един мъж да бъде обичан.
Всеки миг да му се доказва
че машината за да работи
трябва редовно да се "смазва"
с големия чук, отверка и клещи
докато тя във очите ти не закрещи:
- "Ще работя! Ще работя по-съвестно!"
Къде е сега тази жена? - те питам с очите си честни.
Очи, които не могат да лъжат и често
не се сдържат и плачат за другите.
Мълчанието не е дом само за глухите.
Мълчанието е място, където се криеш,
когато в това да отговориш
ти отговори не виждаш...
Аз също мълча. Скритата логика
сега съвсем не е скрита.
Напротив, ти се опита да ми разкажеш,
не със своите чувства,
как когато душата ти дръзва
да обикне и да обича
нещо в другия се пречупва
и започва зловещо да те отрича.
А аз се питам защо стигнах до теб,
когато за себе си отговор търся.
Когато, без да искам да ги омърся,
аз из спомените си ще се разровя
и ще се опитам да да разбера
онези малки, проклети истини,
които и за добро и за зло ме доведоха тука.
Които са ме напътствали,
борили са се с мен, срещу мен и сега
трябва да бъдат видяни и изчистени от боклука.
Мечта, мой сън, мое видение,
защо те следвам, защо все още след тебе вървя?
Защо не се спра и не започна най-сетне
новият си живот, защо някой не вземе
и не те отнесе далеко от мен.
Така далече, че никога да не те стигна,
да не те виждам дори, да не те обичам,
мое видение, моя страст.
Нощта, тъмна, неприветна
ни държи в обятията си,
надничаме в миналото си
и гледаме...
"Тя, - ти обясняваш, - мисли, че живота
няма да я заведе там, където е желала.
Аз още тогава
знаех, че греша и че ще си изпатя.
Че ще заплатя всяка капчица щастие
с безмерни ядове и тъги. Обичах я.
Както си обичала и ти..."
Седим двама на този бряг.
Двама, намерили утеха във думите,
двама прегърнали идеята,
че вече всичко е така отминало,
че реална равносметка няма.
Черпим се със виното,
което за другите двама вече...
Боже мили, как се живее с толкова много минало!
Ти ме гледаш и в очите ти виждам тревога,
дали мога да надникна, ако мога
бих сътворила своята антиверсия
и с нея бих те надарила!
Някога, опитвам се да ти разкажа,
не знаех дали чувството може
да сбъдне нечие желание.
Мислех, че не са нужни опит, умение
да накараш да те обичат.
Да те обичат така както ти обичаш.
Не занех, че за чувствата са нужни умения!
Не знаех, че е нужно търпение,
а аз ги нямах. И както разбираш
не получих желаното.
Каква изповед! Когато говоря
си спомням... Нали това е целта?
Останалото... Мога да простя.
Мога да простя, че мен не ме помнят,
че съм отрязък от време, за който
никога няма да се говори,
нищо няма да се стори
достатъчно. История, която никога
няма да се припомни.
Аз съм обичала и съм се клела,
на себе си и на света,
че в няколко мига ще съхраня
целият си живот. Че в тях
ще намеря смисъл да продължа,
и сега, странно е, държа
да ти кажа, че те обичам.
Ти държиш ръката ми и гледаш към морето,
на този пуст плаж, под тези остро блестящи звезди
ти и само ти искаш да знаеш за моето минало.
Морето заплашително и стремглаво разбива вълните в брега
брега на моите мисли, брега на твоят свят.
Твоята жена вероятно не знае...
В тези имагинерни светове,
в които сме се удавили заедно двама,
всеки си спомня за размяна,
при която е станала измама.
Измама на чувства.
Страх те е, че от тука
пътят е праволинеен,
че понеже си семеен,
и понеже преди това е било проблем
сега ще е същото и със мен.
Съмнението не би било достатъчно,
повярвай ми, да ни раздели.
Под тези звезди граници няма!
Света е затворен в главите ни
така както рибите във това море,
могат да стигнат само до другият му край,
но ние не сме риби...
Ти ме помоли да не говоря за мъката,
която съм изживяла. Гледам почернялото море
и мислите ми се блъскат в ръба му.
Мъката? Болката... е изживяна.
Казах ти, за мен света се състои в границите,
които трябва да прескоча.
Може би е трябвало да си отида с чувството,
нали чоплим в него,
нали разделяме континентите на континенти?
Поднасяме комплименти
на тези, които са ни измъчвали.
Отдаваме им почит като говорим за тях.
Когато сме говорили те не са слушали,
а ние сме поглъщали света през тях.
От собствените си желания
ние сме осакатени!
Ти ме слушаш, но не искаш да вярваш
в това, че твоят свят, както и моят
са проекция на минало незабравимо.
"И ще го правя без да спра, - казваш сега -
нито пред тътена, нито пред гроба,
към теб отправям тази своя клетва,
че винаги ще те обичам,
и винаги започва от сега!"