Ставаме искренни
когато най-много ни боли. През останалото време крием и се преструваме, че
нещата са наред. Най-обичаме, когато сме паднали
духом да се жалваме. Намираме си слушател, тайно се кефим, че има кой да
проследи нещастната ни история от която прозира неизбежност, глупост, и ридаем
над проблемите си. Липсата на задоволеност прераства в агония, истинска
автентична агония. После отричаме както бихме се отрекли и от себе си ако е
нужно, обясняваме се, разясняваме, че нещо ни липсва а слушателят се радва на
бъркотията, на безредието което властва.
Често си
въобразяваме. Въобразяваме си че може и да стане, да се случи, да успееме, но
нищо не излиза от това. Само повече се натъжаваме и отново с повече сила
страдаме. А незадоволеността става нашата движеща сила, нашият мост към успеха. Ако се почувстваш задоволен цялата ти мотивация
пада, срутва се под оковите на чуждото възприятие, че това, което си искал няма статута на автентично основание да продължаваш да копнееш и да се бориш.