Всичко започва с усещането. Усещането че си подтиснат, че денят ти е празен и неосъществен, но все пак си отива. Завираш се дълбоко в себе си и имаш проблем с всяко казано нещо. С всяка дума, мисъл, което те спъва и не ти позволява да крачиш нормално. Дробовете ти се стягат и когато качваш стълби имаш чувството че душата ти е в сливиците. Нещо което изнервя и причинява още повече недоволство. Често си мислиш че тази нагласа ще отмине, ето с този човек, не с този, не с онази жена която притичва покрай тебе, но това никога не става. Отчаянието от това че нищо не можеш да направиш, че си сам с проблемите на душевния си свят те прави неспособен дори да го осъзнаеш и разбереш. Така живееш, с усещането. А то не си отива и не си отива. Започваш да си мислиш, че няма спасение, че всичко е безсмислено и погрешно, че е една голяма измислица. Тогава си казваш - какво от това, нали все пак ще ми се случи, ще умра.- Но нещо в гърдите ти се стяга още повече, парадокса те удря в лицето и ти крещи като на изпаднал човек.- Какво искаш от мен?! А ти и това не знаеш, искаш отговори, но знаеш че за да ги получиш трябва първо ти да отговориш на хиляди неща и така в потока на лудостта започваш да се отчайваш.
Преди няколко дни например ми се случи нещо странно. Както си вървях по улицата внезапно усетих как се спирам, как инерцията ми, набраната скорост спада. Как започвам да се влача. Това ме шокира и спрях. Седнах на една пейка и се подпрях на двете си неспособни ръце. Да, това ме дразнеше в този момент. Не можех да върна мислите които ме наведоха на това, но ясно усещах как се губя, изчезвам, как нищо не правя, изпарявам се така както се изпарява водата и вече не е вода, а пари. Така аз се превръщах в газови образования, чист въздух, въздух под налягане. Не издържах на собственото си тълкование и с гняв рязко станах и продължих да вървя. Това започваше да става направо невъзможно за понасяне. Кога стана така, че желанието ми се изпари. Вървях и си блъсках главата в опит да го определя, да го измъкна от всеобщата каша, онова нещо, което ме доведе до тези ми мисли. Не става. Не мога да се преборя с него, то е навсякъде и във всичко. Няколко минути са достатъчни да натрупам куп отрицателна енергия. Не зная какво да правя и какво да мисля. Продължавам да вървя и да измислям причини. Решавам да се откъсна от всичко като се задълбоча в нещо което харесвам. Започва се великото ходене по мъките, такова май няма. Всичко води до нежеланата асоциация. То е като след кошмарен сън. Не можеш да се отървеш от натрапчивата мисъл, тя те преследва из всичките ти опити да я забравиш. Ужасно е и нетърпимо.
Вдигам чашата и пия. Кафето е леко изстинало, а вкуса му прекалено горчив. Взимам захарницата и започвам да слагам лъжичка след лъжичка. В един момент се усещам. Спирам се и си задавам въпроса колко съм сипала до момента и дали да спра. Решавам че все пак ще сложа още една, захарта се изсипва бавно сякаш на забавен каданс. Виждам как зрънцата се търкулват надолу, странно казах търкулват, а те са квадратни. Няма значение, те се спускат към черната течност и се губят в нея. Те вече не са захар, те са част от кафето и връщане назад няма. Ето така се губим и ние, потъваме в онази тъмникава течност и не можем да се измъкнем, от прекалената сладост на всичко което е вътре, течноста е лепкава и неудобна за движение. Сякаш си в състояние на супергравитация, тялото ти е тежко и крайно трудно подвижно. Също тъй е и мисълта ти някак неразделно свързана с тялото. Усещането те измъчва със своята тромавост и непосилност. Започваш да си мислиш че това се дължи на килограмите ти и се навиваш че всичко това ще приключи когато отслабнеш, но сам не си вярваш бил си и по-дебел а не си се чувствал така. Решаваш да постиш, но какво? Истинска храна или душевна? Но нали тъкмо това те мъчи, липсата на душевна храна, усещането за незадоволеност. Тогава си наумяваш да направиш нещо. Взимаш книга и се зачиташ. Текста върви прилично скучно, нещо се случва, нещо което не те интересува. Посягаш към чашата с кафе. Отпиваш. По-пресладено нещо не си вкусвал, оставяш го и си мислиш - Да, то е пренаситено, то е безполезно. Всяко нещо което е пресилено или пренаситено със смисъл е болезнено ненужно. Това зверски те отегчава, вече не можеш и да четеш. И в основата на всичко това е усещането.
Често се случва да мисля за живота, правя натрупвания от разочарования. Не ми стигат познания да го разоблича като ненужен и безсмислен, но усещането мога да определя. То е натрапчиво, изгнило от твърде много киснене по лабораториите на моята душевност. Твърде употребено и изживяно прекалено много пъти. Но защо трябва да му обръщам внимание, то ще си отиде така както си отиват хубавите неща. Ще остави една дълбока прорязна черта и ще се изпари. Ще си спомням че нещо не е било наред, но то ще е само спомен. Нали така става с разочарованията, с тежките мисли. Отиват си и обикновено не се връщат повече. Странно усещане. А всъщност не е така. Този път е по-лошо. Хванала ме е най-неприятната душевна болест. Тази която не може да се пребори със смисъла. Тази напаст която сами раждаме и после с кански усилия побеждаваме. Сигурно има хора които никога не я преодоляват. Тресе ги, имат температура а за нея няма лекарства.
Чакам да съмне, всичко да започне от начало. Чувствам че не ми стига. Целият този бълвоч от нещица се е превърнал в наркотично вещество без което не мога. Даже не се радвам, не се натъжавам. Станало ми е безразлично какво ще правя, важното е да правя нещо, каквото и да е. Станах по никое време, защото си легнах по никое време. Всички вече спяха когато аз още щраках на машината, едни такива дълги мисли, тежки, досадни. Започвам да се отегчавам от собствените си писания. Отново това усещане, всеки път в различните му форми - богатство от аромати и филтрирана стойност. Всеки път се чудя едно и също, колко струва лекарството за тая моя болест. Не може да е нелечима, тоя фанатизъм ми писна. Фанатизъм към всичко, към мисълта, към способностите, към изявата на духа и опитите му да опазят онова което е останало на края на деня. Фанатизмът е опасен враг, но всеки може да се похвали със своя. Чудя се как щях да се чувствам ако не мислех за това. За какво ли щях да мисля? За какво ли щях да говоря? Всичко е твърде объркано. Онзи всевишен ред за който говорехме с приятели изчезна заедно с тях. А успоредно и увереността ми. Смятам да направя нещо различно, нещо ново, нещо интересно, което да ме извади от унеса ми. Не зная дали е за вярване, но в момента се опитвам да измисля какво да е то. Например: (Паля цигара страшно съсредоточено, подпирам си главата на двете ръце и мисля. Димът се простира из стаята като облак от отпадъчни газове късно вечер над града. Измислям го, раждам го, напъвам се и то скоро трябва да се появи.) Ще направя опит да . . , да стана от стола, да огледам стаята и да си избера предмет който да разнищя. Ето пак нещо отрицателно, сякаш не ми стигат мисли да измислям хубави неща. Защо да разнищвам?! Нима това е моята необходимост. Нима си нямам друга работа! Все такива ги измислям. Агресията от чувството за неспособност ме е заляла и аз успешно се давя в нея. Агресията от това че съм слаба, че съм предсказуема, че съм лесна като постройка. Нетърпимо е. Нетърпимо!
Току що ми се обадиха. Излизам навън да се разходя с приятели. Чудя се защо да го правя като знам че нищо интересно няма да видя, същите кафета, същата обстановка, същия пейзаж като от вчера и оня ден. Иска ми се да избягам, да се скрия от тях, да изчезна. Но ми е невъзможно, онова от което бягам е вътре в мен, то е усещането. Усещането че не правя нищо.