Въпросът за чаровния непознат ме занимава още от времето, когато бях на 15. Тогава питането ми беше свързано с това до колко познаваме другите около нас и кога един непознат ни става познат. Има ли това отношение към привличането, което можеш да изпиташ към някой напълно непознат и дали този досег може да повлияе на теб като човек.
Някога на петнайсет не знаех отговорите на тези въпроси. Единственото, което знаех е, че човек е сам на този свят и упорито се опитвах да разбера на какво се дължи този постоянен стремеж да не бъдеш сам ако си наистина съвсем сам. Но времето дава някои отговори на някои въпроси въпреки, че нито времето е изтекло нито отговорите са някаква оценка или окончателни. Както винаги при поставена хипотеза ще следва да приемем, че всяко решение на дадено уравнение е само и единствено временно.
Защото по пътя си срещаме много хора, които веднъж като опознаем вече не намираме за толкова чаровни. И това се дължи на различните привички, които всеки от нас си изгражда по отношение на битието и начина на мислене. За един смелостта е нещо прекалено, за друг смелостта следва да е даденост. За един уюта на дома е оптималната ценност, за друг скоростта. И не само. Дори темпо ритъма на начина ни на функциониране е достатъчно различен за да се разминаваме постоянно в решенията си и начините си за справяне с различните ситуации. Баланс може да се появи там, където с течение на времето така нареченото напасване доближава и темпо ритъма на двамата общуващи, и начинът им на мислене започва да се оеднаквява. Или иначе казано започва да се импринтва чуждата идентичност върху собствената. При някои хора баласирано, при други в дисбаланс.
Затова нерядко ме занимава и въпроса с кражбата на идентичност. При онези, при които идентичността е твърде дълго и твърде активно погазвана се появява потребност от себеизграждане. Но това себеизграждане не винаги може да се осъществи въз основата на собствената персона и то не защото там няма достатъчно съдържание, а защото средата ако е била неблагоприятна за собственото развитие тя най-вероятно ще продължава да бъде такава. Такива индивиди са непознати дори на себе си. Те копнеят да получат заслужено признание за уменията си, но понеже са чакали твърде дълго са загубили опорните си точки. Те не могат винаги да се ориентират от къде започват самите те и от къде започват другите като поведение, като начин на мислене и функциониране.
В търсене на тези основи те понякога пристъпват към импринтиране на стойности от хора, които харесват и биха искали да бъдат. По същият начин, по който децата приемат родителите си и близкото си обкръжение за универсална ценностна система и площадка за по-нататъшно развитие. И в този смисъл кражбата на идентичност се появява като последствие от това, че сам за себе си ти си един чаровен непознат. Виждаш индивид, който харесваш, дори обичаш без да знаеш защо. Но идея нямаш къде е вътрешният му център, какви са най-същинските му пориви, кои са най-съкровените му мечти.
Там където имаме балансирано импринтване обикновено индивидите функционират на различни нива по различен начин. На някои нива като един общ актант, на други нива като отделни актанти. Всичко зависи до каква степен са припокрили зоните си на конфорт, интереси и цели. И в най-балансираните отношения възникват спорове и това се дължи на простият факт, че ние все пак сме сами на този свят, временно сме тук и природата ни диктува за пазим строго охранявани някои аспекти на личността си и интересите си.
Има конструкти на мисленето, които са непривични за другите. Дали ще приемеш дадено поведение за нормално, дали ще осъждаш другите за действията им - колкото по-централизирани са мислите ти около собственият ти интерес толкова по-критичен ставаш към останалите и толкова по-склонен да ги съдиш. И това е съвсем нормално...