Лора сложи чантата си на рамо и като хвана малката Никол за
ръката огледа апартамента за последен път. Ообичаше този град, обичаше майка си
и баща си, но повече обичаше него. Обърна се и като заслиза по стълбите усети
как някаква тъга напира в гърдите й. Не беше много сигурна дали е тъга или е
обикновен страх. На улицата нервно се огледа дали някой не гледа и с пъргави
стъпки забърза към гарата. Но детето не можеше да върви достатъчно бързо.
Вдигна го на ръце и като го прегърна продължи към гарата.
Каза
сбогом на Кюстендил за последен път. Пътят й повече никога нямаше да я отведе в
този красив топъл град. Не беше сигурна улиците ли ще й липсват повече или
къщата на село. Изобщо в нищо не беше сигурна. Единственото, което знаеше,
беше, че в 12.30 в София я чакаше влак, който ще я отведе на едно ново място.
На място, където ще се чувства обичана и понеже чувствата й бушуваха като
побесняла буря тя отвори чантата си за да се увери, че парите са вътре. Вътре
бяха.
Когато
пристигна в София вече се чувстваше по съвсем различен начин. Нямаше търпение
да се съберат и нямаше търпение да се качи на този влак. Докато обикаляше на
Централна гара в търсене на гишетата хвърляше погледи към изходите към
пероните. Кой от тези перони води към щастието? Тя все още не знаеше. Купи
билетите и като стигна перон 5 загледа се в стъпалата. Така изглежда бягството.
Така изглежда свободата. Имаше нещо дълбоко сбъркано в оптимизма й и нов страх
нахлу във вените й. Ами ако той я намери? Ами ако разбере, че е отишла във
Варна? Изобщо как ще разбере, че е отишла във Варна. Няма как. Няма как да
разбере нищо. Докато ги открие те отдавна ще са в Украйна, после Москва и край.
Качи се
на влака и когато София остана някъде назад в миналото почувства се точно по
този начин. Все едно беше загърбила едно голямо некрасиво минало и
единственото, което искаше да запази от този живот беше детенцето си. Нищо
друго не искаше. Милата сладка Никол – дали щеше да й прости някой ден, че я е отделила от родният й баща?
Срещата им беше чак на Девня. Той
щеше да се качи на същият влак и кратките минути до Варна щяха да бъдат
най-щастливото пътуване, което някога е имала. Тя пак попипа парите, погали
детето по главичката и като се загледа през прозореца почти не трепна цели
часове.
На гарата в Девня сякаш излезе
от унеса си и като се надигна започна да оглежда перона. Като го зърна цялото й
същество потрепна и като грабна детето тръгна в посоката, от която Стефан ще се
качи. Престоят беше кратък и композицията потегли преди да се се намерили. Вагон
след вагон тя вървеше клатушкайки се и внезапно между два вагона се срещнаха. Той
я прегърна и докато вятъра започваше да се завихря около тях стисна я толкова
силно, че сам се изненада от себе си. Като я пусна тя извади парите от чантата
си:
- Ето, вземи ги.
- Не. – Той погледна към детето.
- Стефане, той ще ме убие. Той ще ме закопае някъде. - Тя
стискаше парите в ръка и ги буташе към него. - Свършена съм.
Стефан
я хвана с две ръце за яката на палтото и като я завъртя я допря до едната стена
и се надвеси над нея.
- Дадох ти тези пари за да се чувстваш спокойна. Задръж ги в
тебе. Чуй ме. Слушай ме внимателно. Отиваме на много хубаво място. Ще бъдем
много щастливи. И тримата. Докато си с мен нищо лошо няма да ти са случи.
Разбра ли? Не ме интересува никаква мутра от Кюстендил. Сега си с мен. Всичко
ще направя за теб. Не ме интересуват парите. Разбра ли?
Точно в този момент контрольора
излезе от единия вагон, спря се и като ги изгледа критично постоя така. Тя
беше толкова шашардисана, че не знаеше как да реагира и сведе парите малко
надолу и дори опита да се усмихне. Контрольора огледа Стефан от глава до пети и
като направи многозначителен жест влезна в другия вагон.
- Толкова си красива...
- Обичам те...
Стефан и Лора се спогледаха. Вагоните
се поклащаха и вятъра се завихряше в
косите й толкова красиво. Гледаха се, просто се гледаха един друг. Едно
обещание, една мечта, една фантазия за щастлив живот, която усещаш с костите си
докато тръпки пълзят по цялото ти тяло. Един миг на невнимание...
- Никооол... – Изкрещя тя с пълно гърло като видя как детето
й полита през зеещата врата от ръба на вагона. – Детенцето ми...
- Лора.. – Викна и той като се опита да я хване, но
единственото, което успя да хване бяха парите, които тя пусна във въздуха. Той
протегна ръка и с върха на пръстите си успя да докосне палтото й докато тя
летеше към ръба на вагона и само гласа й отекна дълбоко в съзнанието му. Сграбчи я за дрехата и тя овисна навън с протегната ръка някъде назад:
- Не искам да живея, пусни ме при детето ми... - той се опита да я изтегли обратно, но тя изхлузи ръката си от ръкава и след
това всичко стана ужасно бързо. Тялото й се удари във вагона и после право
на чакъла.
Той се
провеси между вагоните и загледа тялото й. Понечи да излезе навън, но тя не
помръдваше. Стоя така няколко мига и като изпита пълно отчаяние хвана се за
главата и се прибра назад. Какво се случи току що? Какво... Да спре влака, да
обясни, да ги търси, да я спаси. Как да я спаси като главата й се удари в
чакъла... Детето има ли шанс?
В този
момент контрольора излезе от вагона и се загледа право в него.
- Къде е жената... – изсъска той подозрително и като не
получи отговор закрещя с пълно гърло – Убиец! Убиец! Ограби жената... Спрете
влака...
Стефан
свали ръцете си от челото и видя, че още стиска парите. Сега вече мутрата не
търсеше любовник, а убиеца на семейството си. Стефан застана на ръба на вагона
и зачака да намали скорост. Само малко да намали...
Разказът е написан по предизвикателство от Стефан Харизанов - пътуване във влак, романтика, криминале.