Когато образите от историите те превземат е една малка шизофрения. Живите хора ти говорят, а ти присвиваш очи и се напъваш да не пречупваш всичко, което човаш и виждаш през конструкта в главата ти. От една страна може да се каже, че това е едно забавно изживяване, но от друга страна често срещаш и хора, които виждат, че се държиш странно. Все едно са те цапнали с мокър парцал през лицето и там постоянно има нещо за отместване, забърсване и прикриване.
На ръба на удавянето искаш да говориш само за тях, персонажите. Те са като живи и постоянно ти се натрапват. Толкова са нахални, че напират да излязат от теб все едно и те искат да се изказват по разните теми от ежедневието. Един приятел ми даде съвет - "това не го разказвай на никой". Но дали наистина е чак такава голяма тайна предвид това, че ми личи.
Когато някой иска да излезе от черупката просто трябва да му се даде възможност да се излюпи. Иначе много прилича на раздвоение на личността. Точно както е в разказа "необичайно вдъхновение" от книгата "Леко съм мъртъв".