За емоционално психологическия провал, Хелиана Стоичкова

Хората, особено антрополози и биолози, понякога говорят за биологичния успех и биологичния провал. Те разглеждат продължаването на рода като успешно реализиране на инстинктите за самосъхранение и респективно резултата е един биологичен успех. При биологичния провал естественият стремеж да продължаване на еволюционния ход напред под формата на предаване на генетичния материал е по някаква причина съботиран и гените акумулирани в корпуса на нашето тяло през поколнията спират своят път с нас. Независимо дали причината е биологична или психологическа или социална. Рядко се говори обаче за емоционалния провал, защото там с прекалена лекота отиваме в областта на идеите за абсолюта, които все още са неприсъщи на човечеството. То изглежда недорасло за разбирането, че хармонично развиващата се личност не е доминирана от полюси, а е повече базираща емоционалните си конструкции на рационалния инструментариум, който предлага капацитета ни. Или иначе казано каквато и информация да усвояваме за света като профилен избор, една обща концепция за света и как ние се вписваме в него следва да води до такъв набор от знания и умения, които да изградят балансирана личност.

Едно дете ми сподели, че са й казали, че е интровертна, защото е срамежлива. Поставянето на етикет върху един подрастващ индивид е изключително погрешно, защото на първо място тя не е завършила все още развитието си. На практика то може да продължи цял живот. И на второ място това поставя някакви рамки на разбирането й коя е. Поставянето на етикети дори при възрастните не е редно. И още повече стремежа на хармонично развиващата се личност не е да си избере посока, в която да натиска и да засили проявени в някакъв момент качества или наклонности. Идеята е да бъдат развити и други качества и умения, които да дадат една по-пълна картина. Защото съвсем погрешно е да се мисли, че ти или си в едната крайност или си в другата. Съвсем не съм съгласна, че е задължително да имаш само едно трасе за развитие и не е случайно, че се появи история като Дивергент. Има хора, които успяват да се развиват многопосочно. Няма нужда да им се слагат забранителни знаци по някои от трасетата. Напротив, трябва да бъдат насърчавани да търсят път към тях ако имат желание.   

Тук за съжаление влизаме в рамките на спор е ли основната образователна програма добре подбрана за да води до емоционална зрялост и има ли нужда от корекции в начина й на подредба или подбора на информацията. За което нещо всеки има някакво мнение. Факт е, обаче, че лабилността на психиката произлиза от неспособността посредством полученият инструментариум да изграждаме стабилни и здравословни начини на мислене. И под здравословен начин на мислене трябва да се разбира нивото на адекватност и съобразителност при промяна на обстоятелствата. До каква степен сме лабилни и дорасли ли сме да можем да кажем, че имаме стабилни основи за развиване на емоционална зрялост водеща до по-хармонично функциониране на обществото. На практика всички предубеждения, с които хората боравят в сблъсъка си с действителността се дължат на усещането им каква е тя и на опита, който са натрупали. А опита е стократно по-възпитателен от информацията, която са натрупали. Негативният опит в частност е хилядократно по-възпитателен от всякакви мерки за обучение. И когато емоционалният ни капицитет да разбираме стигне коефициента си на некомпетентност получаваме и емоционално психологически провал. Проявен под някаква форма, някакво действие, някакъв начин на мислене, който класифициран според базисния морал води до вреда за нас самите или околните.

Емоционалната интелигентност е също толкова важна колкото и интелектуалната интелигентност, те са нещата, които използваме в контакта ни със средата и хората. Те са причината да бъдем в по-голяма степен адаптивни или по-малко адаптивни. Те са мястото, където разбираме дали ни лъжат и дали ни казват истината. Те са мястото, където инстинкта за самосъхранение ще зададе своите въпроси - това достатъчно добро ли е за мен. Това в моя полза ли е. Какво ще загубя, какво ще спечеля, кои партньорства с хора ми вредят емоционално и кои интелектуално, в какво се състои общуването ми с другите и има ли смисъл да бъда част от едно общуване. Има ли нужда да бъда част от някакво социално явление? Точно както амигдалата пропуска или спира потока на подсъзнанието по същият начин емоционалната интелигентност в комбинация с интелекта ни пропуска или спира концепции, хипотези, внушения и отправени към нас искания от страна на света. Съвсем друг въпрос е дали можем да влияем на неща, които не виждаме като правилни. Повече става въпрос за това дали разбираме кое е добро за нас и кое не е добро за нас. Защото емоционално психологическия провал изглежда като източник на проблеми за останалите, но щетите, които нанася на преносителя са не по-малко важни. Защото той става неспособен да функционира адекватно в един или в много аспекти на битието си. Той започва да залага повече на илюзиите, представите, които си е изградил за света като готови препозиции и спира да поставя на обсъждане сас себе си новопристигащите информации. Тоест достига нивото си на некомпетентност. Една жива система трябва да е априрори отворена и в огромна степен скептична както към собствените си разбирания така и към чуждите.