Надежда Гогова Гогова, Хелиана Стоичкова

 

Попаднаха ми снимки на моята мила баба Надка. Тя участва в една от моите книги за деца "Щурав съм" и разказва на детето за балкана, за обичта към родния край, към родината. Тя му разказва и приказката за магията на добрия хляб. 

Когато е дошло време да си тръгне от този свят е свалила пръстена си от ръката и е поискала да ми го дадат. 50 години го носи на ръката си. И аз с удоволствие го нося.

Надежда Гогова Гогова, а после Мицева. Моята баба Надка. Тя ми разказа историята за сестричката си Въта, която е в един от сборниците ми с разкази. Тя ми разказа историята с телевизора и земетресението, която е в друг сборник с разкази. Тя ми разказа какво се е случило, когато дядо ми се е върнал от войната. Тя ми разказа историята Еzek bolgárok! . Разказа ми как дядо ми е изгорил всичките си писма писани по време на войната. Какво е разказал. От какво го е боляло най-много. Пак тя ми разказа за магията на балкана и тя казваше "Човек трябва да има поне едно парченце земя под Слънцето." Тя обичаше всички животни, растения и имаше феноменална колекция от семена. Малко са нещата, които не съм яла и опитала като дете в техния двор. Само от бобовете имаше поне 15 сорта. И аз помня вкуса на голяма част от тях. Един ден ми разказа, че кон я е ритнал много силно в гърба и я е хвърлил извън пътя. И човек би очаквал, че помни тази случка с неприятно чувство. А тя каза "Нямаш представа колко красив кон. Черен, огромен, буен, красив..." 

Слезли от Буново в село Шишковци те бързо строят къща за родителите на дядо ми - Баба Ана и дядо Стоичко. След това отиват в София и създават семейство. Когато времето на града е отминало се завръщат в Шишковци, от където са едни от най-красивите ми спомени. 

Помня ясно как късно следобед я виждам да тича по една от улиците към лозето. Тръгнала да ме търси:

- Къде ходиш, бе диване?

- В черешарника. 

- Какво яде цял ден?

И тук аз започвах да изреждам: Шипки, нахуд, къпини, цветя, ябълки...

- Къде намери ябълки?!

- В градината на чичо Наско.

- Оле...

Тя добре знаеше, че гладна няма да остана. И беше сигурна, че зная пътя към къщи. Но въприки това към пет часа тръгваше да ме търси. Един ден ме заведе на разходка в черешарника и едно по едно ми сочи разни растения. 

- Това се яде. Това е отровно. Това може да те спаси през зимата в гората. Това...

Тя имаше мечта да си завъди райска ябълка. И всеки път като ми купуваше райска ябълка търсеше семка вътре. Какъв късмет никога не я видях да открие. Един ден ми даде пликче със лозови семена. Каза ми "Тази лоза ще ти хареса". Нали знаете, семена. И тя постоянно събираше най-интересните растения, които може да ти хрумне.  Дядо ми един ден ми каза "Не познавам по-уникална жена" и като зацъка с уста отиде да си чете вестника. 

Нямам нито един крив спомен с тях двамата. Помня как влизах в градината и като един термит омитах краставиците още докато са съвсем мънички и само се чуваха викове:

- Надке, за бога, изкарай я от краставиците!

Точно такъв термит съм била. Помня как един ден ми даде лопата и ми каза, че под черешата има земни ябълки. Колко бях изненадана като ги изкопах. Изми ги и ми обели. Всичко, всичко, което ми е сложила в ръцете е било интересно и вкусно. Научи ме да плета. Позволи ми да вилнея в цветята й. Имаше красиви градински макове като топки. Аз ги късах и ги хвърлях нагоре и листенцата като един цветен шарен дъжд се изсипваха върху мене. Чувах я как минава зад мен и само си повтаря "Оле, оле, оле..."

Момите от селото на майстора. Когато аз общувах с нея косата й беше напълно бяла. За кратко време от чернокоса е побеляла. Месеци. Напълно. Но като казвам бяла, беше съвсем бяла и много красива. Очите й бяха светло сини, стъклено прозрачни. Много интересни и при този цвят много топли. Има хора, които не разбират дълбочината на историята за Надка и Въта. Не могат да разумят какво е едно дете да остане насред пътя и единственият възрастен просто да го приюти. Зная, че изглежда като фантасмагория, но е съвсем истинска история. 

Тя ми разказваше истории, които нейната баба й е разказвала. "Горе по баирите на Буново баба ми ме водеше загърната под ямурлука си. Понякога с голяма кърпа и като ме прегърне с ръка загръщаше ме с дрехата си да не се вижда, че води дете. Така както нейната баба я е водила по пътеките и пътищата. Детето стои скрито под дрехата и ако срещнели турчин привеждала се напред и вече съвсем не се виждало, че отдолу се крие дете.  "Дори дълги години след като турците са си тръгнали, аз бях вече девойка за женене, гледах да ходя по пътищата само по тъмно. Или рано заран или привечер, когато можеш да се скриеш пъргаво в шубрака." И много важно нещо е, че когато е освободена българия дядо Ато е отишъл при турчина и му е казал, че иска да го съпроводи по пътя му към Турция. Така, до него да върви българин, че никой да не посегне на семейството му. Дал му е кесия с пари за да може като отиде в Турция да започне живота си отначало малко по-лесно. Все пак цялата му покъщина останала тук. Съпроводил го много надалече и са се разделили като приятели, защото с него е било цялото му семейство и е било въпрос на чест да стигнат по живо по здраво до новият си дом."

Такива неща ми разказваше и много ясно помня думите й за тиквата. Каза ми веднъж. "Аз съм на 83 и виждам съвсем нормално без очила. Това е, защото ям бяла свинска тиква. По едно парченце на ден. Не винаги ми е приятно, но до ден днешен виждам ясно върха на куките." И като погледнеш тънкия конец и като видиш ситния връх на куката свят ти се завива. Слагаше от смилянския едрия боб в едно пликче и казваше. "Ето, това е за френската ти баба. Тя готви много вкусно. Много ще ти хареса." Подаръците пристигаха в София и другата ми баба опичаше боба с ребърца и чушки. Неузнаваема вкусотия! И казваше "Виж балканската ти баба какво богатство ти е изпратила. Ама какъв боб, а?! За чудо и приказ. Пръстите да си оближеш!"  Веднъж попитах френската ми баба Нинка защо живота им е бил толкова различена на двете. И тя ми каза: "Ние бяхме много бедни. Мама умря, когато бяхме деца и останахме самички. Изгониха ни от къщите ни в Румъния и ни дадоха къщи в България и трябваше да започнем живота си отначало на ново място. Докато балканците бяха богати хора за тогавашното разбиране. Имаха животни, градини, земя, гората." 

Човек не може да си спомни всяко интересно нещо, което предишните поколения са му разказали и са намирали за важно. Но едно е сигурно - малко поне да си се заслушал в това какво говорят подарък ти остава за цял живот.