През годините прочетох много книги. После дойде един период, вкойто трябваше постоянно да работя. Работех по 16 часа на ден 364 дни в годината. Това продължи 10 години и резултатът е налице. Имам чувството, че са минали поне 40 години откакто обичах да чета. Разбираемо е...
И когато говорим за литература знаете ли коя е историята която така и не успях да забравя. Помня много, но и много не мога да кажа на кого са били. Коя остана като най-натраплива? Шокиращо, но факт. Онази, която ме измъчи най-много. Спомням си как прелиствам страниците, спомням си и въмзущението и раздразнението. Помня го съвсем ясно. "Уморените коне ги убиват, нали?" на Хорас МакКой. Това не се забравя. Толкова беше мъчително това безконечно танцуване. Безкрайно и мъчително. Толкова много ми хареса края. Незабравимо.
Така, че никой не може да каже за всеки един човек какво ще помни активно, кое ще остави трайна следа в душата, кое ще погълне като част от себе си и вече няма да е способен да го разграничи от личния си начин на меслене. Нали това е смисъла на литературата - да изживееш, да помъдрееш, да усетиш и впоследствие ако трябва да забравиш от къде си го привкусил.
Спомням си, когато разкритикувах Лабрюиер и отсякох, че това не е нищо ново за мен. Тогава професорът ми ми каза - Мила моя, не намираш нищо ново в текста, защот отой отдавна е потънал в общия културен фон и се е напластил в мисленето на хората. За теб днес не е нищо ново, но това е само защото е бил успешен и е възприет. Попил е, слял се е с културния дискурс. А това го прави успешен. Това е причината да не ти е с нищо "нов" и оригинален. Той е изиграл своята роля, но това не означава, че не трябва да познаваш ето в случая, един от източниците на модерният начин на мислене.
Колко добре казано, нали? Това е съдбата на успешия текст, вписан в общия дискурс. И в онези случаи, в които и автора е поне малко късметлия може дори да помниш, че конкретно той ти дал някое съждение или гледна точка. Но съвсем не е задължително.