Едно от по-ранните ми увлечения бяха мозайките. Още щом видях снимки на парка Гауди ми се прииска да си направя такива мозайки и първата беше реализирана върху бетонна маса създадена от дядо ми Хаджи. Тогава нямах много цветове. Използвах парченца от ремонта на строяща се къща и с тези няколко разветки сътворих нещо експериментално и отнесох много шеги. Най-драматично бе, когато гърмяха фойерверки на станалата вече безценна за мен мозайка, първи пропуквания, и тя се понапука. Такива разни неща й се случиха на масата на дядо и аз реших да започна втори проект,самостоятелен, а именно пейка. Избрах най-закътаното място в двора и нагънах една рабицова мрежа. Мазах, наслоявах цимент върху рабицовата мрежа и добих едно бетонно канапе.
Разбира се отнесох доста критики, защото бетонът е студен и през по-голямата част от времето не е приятно да се седи върху него. Аз настоявах, че това ще бъде една много красива мозайка и тя бидейки творческо начинание ще стои красиво насред двора. И бях убедена, че няколко възглавници ще компенсират неудоволствието от неудобствата на бетона. И започнах лепенето на плочките. Докато чупех плочките и ги лепях по повърхността ме подкачаха, че затруднявам всички, защото за да бъде изхвърлена пейката ще бъде необходим кран. И това пробуди необясним ентусиазъм в мен. Щом е необходим кран то тогава тя никога няма да бъде изхвърлена и това я прави един проект дълголетник. Нещо като дълговечен дразнител на сетивата, който те подканя да го ритнеш, но и това не можеш да направиш, защото е от бетон.
Тази история, разбира се, е пълна измислица. Пейката стана много ефектна и дълго време й се радвахме докато природата не си присвои пространството. Само за няколко години ако в един двор не се изрязват фиданките пониква цяла гора. Сега всичко около пейката е обрасло с непроходим храсталак и дървета. И най-чаровното от всичко е, че въпреки, че не се вижда тя е там и по всяко време може да бъде разкрита. Защото е от бетон и защото историята с крана е само съчиненка умело базирана на реална фактология.
