Последната ми мозайка се превърна в забавно приключение. Работният процес все още не е завършил, но тя вече се вижда. И много интересни са реакциите на хората, които минават покрай нея, поглеждат я и щом видят плочките и чука на земята спират се и възкликват:
- Аз си помислих, че това е тапет, а то било истинско!
Общата й площ е около 25 квадрата и погълна огромни количества плочки. Този път имах изключителния късмет да получа като подаръци парчета от най-разнообразни плочки в десетки различни нюанси. И те не спираха да идват в процеса на работа. В началото исках да направя рисунка мозайка и изоставих тази идея, защото прецених, че ако започна рисунка това ще удължи прекомерно процеса. Вместо едно лято ще я правя няколко години и затова върнах много назад и се спрях на цветни петна. Там под тези цветни петна с бял тебешир върху бетонената повърхност бях нарисувала житни поля и жътвари. Все още ги виждам в съзнанието си, но прецених, че ще изискат повече нюанси на жълтото, каквито нямах никакви и растящата купчина с парчета плочки ще остане неупотребена в преследване на конкретни цветове. Затова оставих жътварките за следваща лудост и се отдадох на семпло, неутрално и релаксиращо лепене.
Два три квадрата на ден човек може да изработи, но след това трябва и да ги фугира. А фугирането се оказа голяма играчка, защото повърхността не е заравнена и плочките не са в една плоскост. Това беше в сърцевината на идеята да се направи мозайка. Бетонната стена бе крива и само малките петънца на мозайката щяха да направят така, че без да бъде заравнявана да се скрият книвините. И действително когато се приближиш виждаш колко големи са изместванията, но отдалече те не се усещат, защото цветовете бият формата. Една такава стена може да бъде подравнена и декорирана по хиляда начини, огромна част от които бързи и доста красиви. Дори само тониране да кажем в красив сив цвят с малко боя щеше да даде особено добър резултат, но лудите се радват на шареното. Когато я завърша веднага започвам следващата. И този път ще е рисунка.
