Положителното мислене на някои изглежда като наивизъм и глуповат оптимизъм. Но в действителност то е един вътрешен огън, който ти дава възможност да се съсредоточиш над потенциалните възможности, които така или иначе винаги стоят пред теб, отколкото да дълбаеш в безизходността на ситуациите. На практика всяко негативно говорене отнема от силите на адресата и го прави подвластен на разнообразни страхове. Колкото повече страхове носи човек навсякъде със себе си толкова повече се връща към животинското си начало познаващо само заплахите на джунглата и страха от дивото и неподчинимото го карат да се скрие в пещерата си и да не излиза оттам.
По същия начин функционират връзките с отровните хора. Те създават среда на вина и безпомощност, в които индивида се потапя и губи съпротивителните си сили, защото цялата му енергия влиза в самосъхранителен режим. И докато той се занимава с оцеляването си заплащаващата страна може да прави каквото поиска както с него така и със собствените си планове.
Веднъж попаднал в пещерата на страха човек губи опорните точки на своята индивидуалност. Колкото по-дълго стои в нея толкова по-малко му остават. Негативното говорене го държи в постоянен режим на готовност от нови заплахи. И новите заплахи постоянно идват под формата на застрашаващи ситуации, инсинуации и заплаха за съществуването му, начинът му на мислене и нещата, които уважава и обича.
По съвсем същият начин негативното мислене може да бъде пласирано през всички канали на функциониране на обществото и да адресира индивидуални и колективни страхове особено свързани с естеството на собственото оцеляване. Хората реагират автоматично на стимули от такъв характер и реагират предсказуемо. Когато хората станат предсказуеми са по-лесни за манипулация.
По правило има два начина да накараш някой да направи това, което искаш. Единият е да го накараш да те обича, а вторият е да го накараш да се страхува от теб. И по съвсем естествено логичен начин да накараш някой да те обича е много по-скъпо и времеемко занимание включващо и ангажимент с потребностите на човека както и предоставянето на основания за изграждането на обич и одобрение. Това изисква да внимаваш да не погазваш интересите му, личността му и винаги да си му от полза. Това е много скъпо начинание и изисква огромни ресурси и финансови и емоционални, и свързани с време.
Далеч по-евтино е да го накараш да се страхува от теб, защото заплахата може да бъде дори невидима и въображаема. С прости думи казано да предизвикаш отчаянието и да провокираш страха е бързо, евтино и лесно. Ако някой го прави това означава, че търси бърз дивидент от ситуацията. А търсенето на бърз дивидент от ситуацията предполага, че заплашващата страна няма много време за да постигне поставените цели или си е поставила тези кратки срокове, защото следва нещо друго. Не е задължително това, което следва да е негативно. Не е задължително това, което следва да е програмирано действие. Това, което цялата ситуация предполага е, че времето за нещо изтича бързо. Пропорционално на активността на насилника.
И така пещерата на страха става удобно убежище за всички, които стават жертва на страхове привнесени отвън. Пещерата не е толкова уютна колкото самосъзнанието под формата на мечта за утрешният ден. Но пещерата все пак е едно убежище. А това, което можем да кажем за убежищата е, че те се създават и съществуват за да се отцепим от заплахите на заобикалящият ни свят. Да се скрием зад стените на нашата крепост и да оставим заплахата отвън. Какво става обаче, когато заплахата намери начин да проникне през бойниците на крепостта и навлезе вътре в убежището. Когато собственото семейство е представено като враг и не може да ни бъде съюзник в нормалният смисъл на думата. Какво става, когато заплахата няма пространствени граници...