Постоянните маски, които сменяме за да можем да създадем пред останалите социално приемливият си образ, или поне онова, което ни се струва, че е един социално приемлив образ, тези маски всички ги имаме. Защото всички имаме неща, които не искаме да показваме пред останалите и неща, които ни се струва, че ще повишат нашия престиж. Не е случайно споделянето на снимки - всички онези кадри, на които изглеждаме щастливи, пораснали, поумнели. Те са картотекиране на това какво искаме другите да знаят за нас, а не какво е реалното положение и в душите ни, и в живота ни. На практика една снимка, внимателно подбрана сред много други, носи информация къде си в даден етап от развитието си. Къде си на попрището жизнено в момента и ако си в средата съвсем не е задължително да си насред една ведра слънчева поляна. Може да си в тъмен лес по зла чест, но не би искал да го споделиш с останалите. Дори само една снимка е проява на лъжливо общуване, защото е фрагмент, който не те отразява целия във пълнокръвна картина. Кадъра отразява идеята ти за един потенциален виртуален образ. Този кадър е точно толкова лъжлив, колкото за миг е бил истина.
Споделяме с другите хора неща, които ни тревожат, казваме им, че ни боли от едно или от друго. На практика това общуване също е лъжа, защото дори да документираме мислите си, думите си, изказванията си. Само след броени часове нещо може да се случи и битието, което сме изградили с говорене да стане на пух и прах. "Той така и така направи, причини ми вреда, беше зъл." Два часа по-късно същият те спасява от потенциално опасна ситуация и ти какво можеш да кажеш освен това, че в амбивалентното съществуване на толкова много успоредни битиета - битието, в което са се отнесли несправедливо с теб, битието, в което са се отнесли щедро с теб, битието, в което имаш вина и онова, в което си напълно невинна жертва на определени обстоятелства или действия. И насредата на този бъркоч от неща ти се оказваш просто един глупак, който не може да се оправи с потока от игри на другите хора. Не можеш да ги осмислиш по правилен начин, не можеш да овладееш досега на тези игри до себе си и най-вече не можеш да отреагираш адекватно. Поради тази причина дори да си казал неща, които са истина, то сега си принуден да кажеш и други неща за да ги поставиш в истинен баланс. Е да, но света не функционира така. И общуването ни не може да бъде превърнато в един оправдателен съдебен процес, в който имаме постоянно редуване на тезите на прокурора и защитника. Защо се стига до това? Защото има хора и хора. Има такива хора, които обожават да играят с умовете на другите. Има хора, които умеят да създават напрежение в мислите на другите. И има хора, които постоянно искат неща, които ще повлияят на другите. И има хора, които без да искат въвличат други индивиди в някакви ситуации. И не на последно място има откровено вредни хора, които са родени за да създават раздори и проблеми. Всичко свързано с тях е лъжа и всичко, което правят е истина. Там няма празни ходове.
Общуването в психоанализата също е лъжа. Аз се преструвам, че разговарям с човек, който знае по-добре от мен какви са ми проблемите и как се чувствам. Той от своя страна е влязъл в ролята на мой спасител, който ще протегне силата на мисълта си и ще ме извади от бедствието, в което съм изпаднала. Ами да, цялата тази ситуация е един голям театър. Една голяма лъжа, която цели две неща. 1. Той да спечели и вземе от мен по честен път пари и 2. Аз да имам оправдание пред себе си, че съм се опитала да разбера какъв ми е проблема.
Слагам една много важна бележка. Да науча неща, които могат да ми бъдат полезни в това как да израстна нагоре и да стана по-доброто проявление на себе си изисква ние да се интересуваме и да слушаме. Но поставянето на себе си в ситуация на постоянна анализа или трепетното очакване някой друг да изземе контрола от мен и да ми каже какъв е моят проблем това означава да се самозаблуждавам, че правя нещо, докато аз всъщност нищо не правя. Малък пример. Жена, която бяга от проблемна среда, в която е доминирана от даден индивид и отива при психолог, който да й помогне реално само измества центъра на контрола и доминацията върху психолога. Дава му власт да навлезе в личния й свят и да пита, моделира и насочва. Същото, което е правил и предишният център на контрол. Разликата е, че се мести центъра на контрол, защото е осъзната невъзможността да се функционира без външна контролна система и се търси по-безболезнена система на контрол и обслужваща по-добре личния интерес.
Общуването в благожелателните моменти, в които разменяме облаги, добро отношение, ресурси също е форма на лъжа. Не е лъжа, че сме щедри. Лъжа е защо сме щедри. Онзи, който получава се заблуждава, че получава всички тези хубави неща заради самият себе си. Защото ги е заслужил или защото му се полагат или защото е един прекрасен човек и е пробудил такова неимоверно възхищение, че другата страна просто не може да устои на желанието да сподели с него своите лични блага. Но истината е, че най-често мотивиращата сила зад едно "даване" и "споделяне" е продиктувана от личният интерес на даващият. Дали ще иска нещо в замяна, дали изкупува някакъв личен грях и си плаща за индулгенция, дали действията са мотивирани от опит за подобряване на личната му самооценка. Мотивите могат да бъдат най-разнообразни, но винаги са свързани с личният интерес на даващият като корекция, допълнение или част от инстинкта му за самосъхранение. Ако аз зная, че социалният ми образ е разклатен това може да мотивира действия, които да го стабилизират. Веднъж пред събеседника ми и втори път пред самия мен.
Априори даването е свързано най-напред със самият мен. Дори да съм готов да дам живота си това отново е продиктувано от инстинкта ми за самосъхранение. Да се хвърлиш да спасиш някого е прекрасен пример. Не бих могъл да живея със себе си ако ще зная, че съм можел да направя нещо за да помогна и не съм го сторил. Това какъв човек ме прави? Ценностната система пада под толкова силен удар, че веднага се произвежда действие. Да защитя дете, да защитя безпомощна животинка, да помогна на възрастен човек, на някой в беда. Чувството на състрадание и произтичащото действие се извършва по директива на инстинкта ми, че това, което съм аз е стойностно само през призмата на това, което аз мисля за себе си. Най- напред и чак сетне зависи от това какво другите мислят за мен. Ако аз не мога да преглътна да остана безучастен значи действието ми е продиктувано от опит за преодоляване на вътрешен конфликт, който ще ми нанесе по-голяма щета отколкото тази, която мога да получа ако се нараня или поставя самият себе си в опасна ситуация. В този смисъл е пълна лъжа, че самоотвержено правя нещо за някого просто защото имам добро сърце. Защото самата конструкция на посланието "помагам ти, защото ти си един прекрасен човек и това е изцяло причината за моите действия" е красива фасада, зад която стои вагон от лично обосновани мотиви.
В ситуация, в която общуват относително равномерно конструирани хора поддържането на добър тон на говорене също е изграждане на една фасада. Тя е напълно умишлена и се създава за да се добие положително изживяване въпреки простият факт, че може и следва да не сме съгласни с всичко, което виждаме и чуваме. Но поради простата причина, че желаем да получим за себе си и за събеседника си изцяло положителни изживявания се налага да създадем една фалшива буферна зона, в която дори да попаднат несъвместимости то те ще бъдат неглижирани и простени в името на една по-висша идея. Това е изкуствено създадена буферна зона и докато и двете страни участват равномерно в нея така построената лъжлива среда е удобна за всички и носи наслада от общуването. Да си любезен винаги за всичко, да си съгласен винаги с всичко е невъзможно. Затова илюзорната буферна зона е необходима и красива лъжа в общуването. Някои хора го наричат култура и възпитание.
Хората, които казват, че се държат по определен начин, защото са си такива и не могат да се променят ви лъжат. Разбира се, че могат да се променят и могат да променят подхода си към вас, и могат да не правят и говорят нещата, които ви причиняват неудоволствие или страдание. Те също лъжат. Лъжат, че не могат да се променят. Истината е, че това, което правят им е изгодно, приятно и те не желаят да се променят, защото това, което постигат им харесва. Харесва им провокацията и им харесва раздразнението, което виждат отстреща. Лъжа е, че не могат да се променят. Истината е, че не желаят.