Новото поколение пощенски услуги бяха съвършенството на съвремената инженерна и технологична мисъл. Остарелите вече пощенски системи си отидоха заедно с пощенските служители, които бяха ненадеждни, несведущи, необразовани, бавни, старомодни, некомпетентни, нерационални, индустриална тежест, социален феномен, грешка на системата и не на последно място причина за пълният и тотален срив на световната икономика. Да. Точно така беше и затова новата система работеше безупречно и бе създадена от млади и прогресивни хора. Единият бе специалист по „социално-икономически измерения на интегративния и вариативния софтуер“ и тъкмо бе навършил 13 годишна възраст, а другия бе както скромно сам каза за себе си „върха на интелектуалното програмиране в модерния свят на изкуствения интелект в постсъвремието“. Старата пощаджийка леля Стефка не знаеше какво означава това и си замълча, когато я уволниха. Всеки рано или късно достига нивото си на некомпетентност и въпреки, че новия менижър в пощенския клон показа на всички уволнени вдъхновяващото нововъведение, те въобще не разбраха как работи.
- Телепортира ли ги писмата? Какво прави това синьото тука?
Това баркод четец ли е отпред?
- Това е заместващ бутон на червения. Свиква се. – Мениджъра самодоволно им показа бутончетата и една от бившите
пощаджийки се опита да разклати устройството.
- Те ги пишат на екрана и то ги печата, така ли?
- Не. Обществения асистент нищо не печата. Всичко е
електронно. Менюто е само уведомително,
че има пощенска услуга.
- А как се придвижват съобщенията, електронно ли? Или на
хартия?
- Хартията убива земното кълбо! Забранена е! Не, това е само
система за конфигуриране на пощенската услуга. – Той не разбираше какво не им е
ясно. Личеше си, че са крайно некомпетентни и беше много добре, че си отиват.
- Така, де, добре. – Бившата шефка на клона се опитваше да
разбере. - А писмата как се доставят? Колети, бележки? Съобщения? Как?
- Това е част от втората фаза към протокола. Аз отговарям за
първата фаза, която е син бутон, син или червен. Ето на вратата е устройството.
Натискаш. Тук си слагаш пръста. Какво не ви е ясно?!
Той
повиши тон и две от жените въздъхнаха. Почувстваха се много изглупели и остарели.
- Питам те как се доставят писмата! – Ядоса се се бившата
шефка на клона, а той се надигна на пръсти и също се ядоса:
- Не се доставят! Всичко е електронно! – Изкрещя в лицето й
и тя стисна устни:
- Съобщение, че имат писмо ли получават хората?!
- Не. Това е остаряло разбиране за света! – Изкрещя още
по-силно той и си сложи пръста на екрана. - Синьо, натискаш! Какво не е ясно!? –
Лицето му се зачерви, кожата му се изопна, очите му се обърнаха и той припадна.
Жените
се спогледаха и като го пренесоха в малкото, любимо старо помещение, където
доскоро описваха пристигащите и заминаващите писма оставиха го на изтъркания от
времето стол и избягаха.
Още на
следващата сутрин менижъра отиде щастлив на работа и отключи пощенския клон.
Каква радост. Той беше изцяло в негово владение и колко много работа го чакаше
да изхвърли всички тези ненужни кламери, папки, тетрадки пликове, боклуци.
Боклуци, остарели и архаични. Неща от миналото.
По обед
докато обикаляше и водеше „мемо“ за това какво трябва да изпланира забеляза, че
в коридора има един кашон. Огледа го и дори излезе на улицата като провери дали
синьото копче на устройството работи. Натисна го няколко пъти, но нищо не се
случи. Влезе вътре и заоглежда кашона. Вътре в него имаше някакви неща, които
той виждаше за пръв път. И отгоре на всичкото бяха незаконни, защото бяха
направени от хартия. И малките деца в детските подготовки знаеха, че хартията е
незаконна. Като отговорни граждани те, когато трябваше да рисуват с боички си представяха, че рисуват. А не съсипваха горите на планетата.
Мениджърът подмина кашона и реши да бъде категоричен. Той няма да участва в углавни
престъпления. Но на следващия ден в коридора се появи още един кашон. А на
по-следващия дори успя да зърне мъжа, който хврли третия кашон и избяга. Мениджърът беше в тежка криза и някъде между паническите атаки и припадъците събра смелост и като взе с погнуса една торба
изсипа тези неща в нея и отиде при единствената бивша пощальонка, която си
вдигна телефона. Когато жената отвори вратата си той вдигна маниерно една
хартия и почти се разплака:
- Какво е това?!
- Писмо. – тя го погледна недоумяващо и взе писмото от
ръката му. – За... А... За оная симпатична жена на ъгъла с двете кученца.
- Аз съм диагностицик! Аз съм методик! Аз съм висш
специалист! Не съм практик! Какво се очаква да правя с това?!
- Да го занесеш на жената, до която е изпратено.
- Аз не мога да правя такива неща! Аз не зная как. Къде.
Тука пише Сан Стефано! Че и номер има. В моят иструктаж няма такова понятие. –
той подаде таблета си на бившата пощальонка и тя огледа картата на квартала.
Имаше улици, но нямаше имена, имаше разни питна с цифри и букви, но нямаше номера.
Изобщо нямаше нищо.
Тя
запримигва объркано:
- Ти досега писмо не си ли виждал? Не си ли получавал? Как
може да не знаеш тези неща?
- Аз съм завършил тясно специализиран профил във високотехнологична
среда. Не като този примитивен свят тук!
Пощальонката
се подразни и тръгна по стъпалата. Излезе на улицата и му посочи една табела,
но каква изненада, табела нямаше. Тя се изненада. Трийсет и четири години
разнася пощата и за пръв път забеляза, че табелите ги няма. На тяхно място има
някакви сини квадрати. Съвсем без да обръща внимание на напевите на новия
пощальон тръгна по улицата и все така оглеждайки сградите, ъглите и местата,
където някога бяха номерата очите й се изпълниха с почуда. Когато стигнаха на на
Сан Стефано 32 тя звънна на звънеца и предаде писмото.
През цялото време мениджъра я
гледаше в пълен шок. Тя извади друго писмо от торбата му и възкликна:
- Какъв късметлия! Пак Сан Стефано! Само че съседната
сграда.
Заведе
го и му даде писмото. Той гледаше звънците с погнуса. Всичките бяха черни и
върху тях имаше мърляви ръкописни написи.
- Нали можеш да четеш? Хайде сега, елементарно е. Взимаш
пръстчето и натискаш черното копченце.
Той
натисна първото копченце и от прозореца се показа един мъж:
- Кого търсите?
- А-а... Мария Велкова?
- Тя е на горния звънец! Ти да четеш можеш ли, бе, момче?!
Мениджъра
се обиди и натисна следващия звънец, но никой не отвори.
- Еми, препоръчано е. Пак ще дойдеш. – Потупа го по рамото
бившата пощальонка и си тръгна.
- Не мога да работя толкова нискоквалифициран труд! Аз съм
специалист! – Викаше зад нея той, но тя не му обърна внимание и си продължи към
къщи. Той извади следващото писмо и прочете адреса, но това нищо не му
говореше. Звънна пак на звънеца на мъжа, който се показа и го попита:
- Извинете къде е улица Оборище?
- Ако сляза... Такова Оборище ще ти дам, че ще ме запомниш!
Келеме! Къде било Оборище...
След
два часа на вратата на бившата пощальонка се позвъни. Когато отвори тя видя новия
мениджър на пощата в окаян вид. Дрехите му бяха раздърпани, окото посинено, а
от носа му даже течеше лека струйка сопол смесен малко кръв.
- Аз не съм учил за това! Аз не съм мафиот... Аз не съм
първобитен! Каквото кажеш ще ти дам само ме отърви от тези неща! Как живеете,
бе, хора?! Това не е нормално! Защо просто не си изпращате съобщения?! Трак,
трак. Готово. Не мога да работя в такава тежка работна атмосфера...
Той й
подаде торбата с писмата и се разплака. За нейно облекчение този път не
припадна.
Две
седмици по-късно мениджърът на пощата изпрати първия си микро мониторинг за отхвърлената
високотехнологична дейност към централата в Токио. В него подробно описа как целия
стар персонал е уволнен, мебелите са изхъвърлени, помещението преоборудвано с
новата свръхтехнологична екологично съобразена концепция, направена от
рециклирани дрехи. Средствата са похарчени. Очаква финансиране. Още не беше
изключил таблета си и пощальонките, насядали по старите си бюра го смъмриха:
- Младока, марш за кафета! Ето ти и няколко писма. Тази
улица вече я знаеш.
- Веднага, шефче. - Той излезе от пощенската станция и на вратата
се сблъска с едно момиче, което тъкмо посягаше да натисне синия бутон.
- Какво правите? – Остана поразен. Момичето беше на неговата
възраст.
- Пощенска услуга. – И тя натисна синия бутон.
Душата му се стресна, ръцете му потрепераха, психиката му се разклати, коленете му се подкосиха, обляха го горещи и студени вълни. Единствената нормална сред толкова много луди и тя дойде да натисне синьото копче точно на неговата пощенска станция!
Най-накрая някой, който разбира...