По френска рецепта, разказ Хелиана Стоичкова

Жоржета имаше сериозен проблем. Беше поканена на моторната лодка на своите приятели Васко и Джули на разходка в морето. Разбира се, всички наричаха лодката яхта, защото така беше модерно. Но проблема й се състоеше в това, че притежаваше 450 грама злато, които не посмя да остави в София в апартамента си и взе на почивката със себе си. Като тръгнаха към яхтата не посмя да ги остави и в хотелската стая и ги сложи в малка торбичка. Даже сподели на своите домакини за това, че носи всичките си бижута със себе си и Васко я погледна много учуден:

- Понесла си двайсет хиляди лева с тебе? Защо не ги остави в някой трезор?

- Първо не са двайсет, а са поне сто, защото за толкова са купени. Как да ги оставя в банка като нямам доверие на никого. Те са си мои.

- Те може да са купени, скъпа, за сто. Но в момента струват на старо не повече от двайсет хиляди. Но щом ти е приятно да си мислиш, че държиш в торбичката сто хиляди кой съм аз да споря с тебе?

                Джули видя, че Васко се изнерви и побърза да смени темата. Двете с Жоржета бяха седнали отзад и Джули развеселено възкликна:

- Ти нали знаеш, че чакаме внуче! Вече сме в пети месец и утре вечер идват при нас на морето да се запознаем с бъдещия зет.

- Наистина? Мислех, че са в София.

- Не, идват да се запознаем.

- А вярно ли е, че Васко настоява да кръстят бебето на него?

- Да – каза Джули като прехапа устни и хвърли поглед към него. – Така им каза и като го зная докато не го кръстят на него няма да миряса.

- Така трябва! – отсече Васко и направи един рязък завой с лодката като двете дами отзад залитнаха и шапката на Джули изхвърча.

- Еее-е-е... Васко!

- А не е ли редно сами да си изберат име? Все пак сме модерни хора. Всеки сам да решава как да си кръсти детето.

- Ами... – Джули пак погледна към него, а той се ядоса, намали и спусна котвата. Докато Джули измисли как да смени темата котвата закачи нещо на дъното и яхтата се олюля, двечките паднаха на земята и Васко подаде пак газ.

- Джулия! Лодката ще потъне! Закачихме нещо!

- Как така ще потъне, бе, Василе! – Изправи се тя като едвам застана на краката си и малко вода нахлу в лодката, защото се беше наклонила на една страна.

- Скачайте и плувайте до брега! Аз оставам!

- В никакъв случай! – викна Джулия, но той се обърна и като я хвана за ръката забута я към водата.

- Искаш да се удавиш тука!? Скачай бързо! Не мога да ви спася и двете! Ще трябва да плувате!

Още вода нахлу в лодката и Джулия се уплаши. Истината е, че повече се уплаши като чу виковете на приятелката си, която пищеше неудържимо и се чудеше къде да скрие златото. Накрая го напъха в банския си и се хвана за ръката на Васко.

- Не искам да се удавя! – викаше тя като едвам стоеше на краката си и се разплака.

- Плувайте до брега, аз ще се опитам да спася лодката.

                Те скочиха във водата като плуването беше доста трудно за Жоржета, защото тя постоянно си попипваше гърдите дали златото й още е там. Когато стигнаха брега двете трябваше да се изкачат по един стръмен бряг целия в тръни и да вървят 4 километра по шосето до най-близкото населено място боси по горещия асфалт.

                През това време Васко ловко освободи котвата, отвори си една бира и се наслади на красивата гледка. Прибра се след няколко часа отпочинал и самодоволен. Даже се зарадва, че срещна Джули във фоайето.

- Ужасен си! Нарочно го направи! – И тя го подмина без дори да погледне ехидната му усмивка.

- Няма такова нещо!
- Как да няма! - отнякъде изкочи Жоржета с подивели от гняв очи. - Краката ми са целите издрани! Петите ми са изгорени! Постави в опастност златото ми! Нарочно го направи!
- Как нарочно?! Беше ме страх да не се удавите! Какво разбирате вие от лодки? Ами ако се беше обърнала и ви беше захлупила във водата?! Недей така... Златото ти щеше да замине директно. Не я слушай Джулия, тя нищо не разбира от яхти.
- Тя каза, че си такъв...
- Какъв? Спасих ви живота и на двете. - той изтри едно петънце от белите си чисти обувки и въздъхна - Но щом сте толкова нещастни довечера ще ви водя на Ескарго и Омари. Като извинение, че ви поставих в опастност...
     Едвам я нави. Когато в ресторанта им сервираха охлювите по френска рецепта битката беше неумолима и двечките дълго се бориха.
- Нарочно ги поръча тия неща за да ни гледаш как се мъчим! - ядоса се Джули докато гонеше един охлюв по масата. - Хлъзгави малки гадове!
– За твое здраве, красавице! - И сервираха омарите.

       В чинията на Джули стоеше това огромно, червено, пипалесто насекомо с облещени пронизващи очи... И гледаше право в ехидната му усмивка. Джули изпита първоначално гняв, но после й стана смешно. Просто му идваше отвътре. Няма равен. И битката с омарите започна.

Нищо, той много обичаше онзи зелен ретро ягуар, а тя така и не се научи да паркира...

Разказа е написан по предизвикателство от Соня Стоичкова - злато, лодка, жена

Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства" - можете да купите тук