Съдържание "Централно Управление Запознанства"

Книгата съдържа къси разкази.

Към магазин








Съдържание:

Какой романтик!

Недялка
Изгряващо слънце
Пожар
Практичен човек
Хайде на басейн
Крадецът на цветя
Балканеца Джони
Ремонтна дейност
Тайна любов
Панчаревски блус - публикуван от в. Дума
Звяр
Терапевтични техники
Добър вечер, добро утро
Телефонна кабинка
Носология - публикуван от в. Дума 
Братя Георгиеви на сватба
С достойнство - публикуван от сп. Везни
Сладко от портокали
Услужливият колега
Семейно щастие
Централно Управление Запознанства ЦУЗ
сем. Трашкеви
Кон на F3
Добре подготвена
4.6 по Рихтер
Мисия централна нервна система 
Студена миризма на кръв  
Бабо, не плачи - публикуван от вестник Дума
Мисия Нептун
Стая 314
Годеж
Паричките
Нептунова опера
Таен клуб
Ангелска душа
Брачен съюз
По френска рецепта
Куерсова работа
Сватбена торта

Реални истории в книгата Централно Управление Запознанства

 

В книгата Централно Управление Запознанства също има истински истории.

 

Изгряващо слънце - Историята на малкото момиченце, което намира ново приятелство и носи изгряващото слънце е по истински случай.

Хайде на басейн - по истински случай и разказа е написан като комплимент към любими хора. 

С достойнство - Тъжна история по истински случай

По френска рецепта - абсурдна история по съвсем истински случай

Повече за новия сборник с разкази "Централно Управление Запознанства"

Докато пишех книгата "Централно Управление Запознанства" й бях сложила заглавие "Семейно щастие", защото този разказ е всичко, но не и семейно щастие. Когато книгата отиде за редакция Алберт Бенбасат каза, че му харесва идеята, но повече му харесва заглавието "Централно Управление Запознанства". Този разказ е много ведър, пълен е с много добро чувство и в крайна сметка отразява точно обратното на разказа "Семейно щастие", а именно желанието ни да бъдем с правилните хора. Да обичаме, да се чувстваме добре в компанията на другите. И затова с охота се съгласих да сменим заглавието. Мисля, че е прав и се радвам, че и двата разказа му харесват.

Книгата съдържа 40 къси истории и скоро ще излезне от печат. Беше много приятно това, че той предложи да махнем 5 от разказите като каза, че не са на нивото на останалите истории. Отново се съгласих и написах нови 5 истории - много по-динамични, много по-сърцати  и в някаква степен по-положителни. Радвам се, че с негова помощ успяхме да направим сборник с разкази, които е по-добре подбран и по-добре подреден от работния си вариант.

Не е случайно, че Алберт Бенбасат е редактор на тази моя четвърта книга. Той беше редактор на първият ми сборник с разкази "Абсурдите на Гана По". Той прочете всичко, което бях написала, подбра ги, подреди ги и даде старт на моето пътешествие в света на писането. Въпреки, че това е първа книга и в нея няма дълбочината на следващите, тя е много важна за мен. Защото заради тази книга се запознах с Радой Ралин, Христо Бойчев и много други писатели, драматурзи и творци които ми казаха, че виждат огромен потенциал в мен. Спомням си, когато участвах в конкурса "Южна Пролет" в Хасково Никола Радев, който беше председател на Съюза на Писателите каза - "Тази книга е по-особена от останалите. Тя показва появяването на нещо ново. От този автор или няма да стане нищо или ще стане много голям писател." Това бяха неговите думи и аз ги запомних. Избрах си да стане второто. Времето ще покаже.

Когато Радой Ралин чете "Абсурдите на Гана По" ми каза, че имам нужда живота да ме попари малко за да се появят сюжетите - е, появиха се сюжетите. Благодарна съм за всяка дума и за всеки съвет, който получих от тези хора. Когато ми върна първия ръкопис на "Централно Управление Запознанства" Алберт Бенбасат написа на първата страница - "Ти си нешлифован диамант". Мисля да си го запазя това копие.

Искрено се надявам този сборник с разкази да ви хареса. В него се появи онази дълбочина, която търсехме. И се надявам в следващите ми книги да се задълбочи още повече.

За Венета Рускова

Горката Венета Рускова - чете, писа, учи и накрая измисли перфектните обстоятелства. Перфектния сценарий как да се отърве от Русков. Колко пъти прочете учебника по Криминалистика за да измислиш перфектното алиби? И всичко да се обърка още в началото...
Част от книгата "Централно Управление Запознанства"

Хелиана Стоичкова

Илюстрация на в. Дума, разказ "Бабо, не плачи"

Илюстрация на Людмил Асенов

Илюстрация на Людмил Асенов по разказа "Панчаревски блус" публикувана заедно с разказа от в. Дума.

https://duma.bg/pancharevski-blus-n197947

Разказа "ЦУЗ", Хелиана Стоичкова

Някъде в недалечното бъдеще щата е поел грижата да ни сватосва. Задължително е. Не можеш да избегнеш да ти подпечатат жълтата книжка.
Разказа "ЦУЗ" е част от книгата "Централно Управление Запознанства".

Предстои да излезне от печат

Съвсем скоро предстои да излезе от печат книгата с разкази "Централно Управление Запознанства" - истинско семейно щастие, пълно с насилие, убийства, измами и подлост. Но не само. Постарах се в тази книга да има също много надежда, приятелство, влюбване и най-вече дълбоко уважение и любов. Без нея сме загубени.
Е, лудите също са на мода. Трябва да им се признае. Без тях света просто няма да бъде това, което е. Те винаги ще бъдат повод за размисъл. Освен тях сме надникнали и малко в бъдещето - онова бъдеще, което ни принадлежи. Което винаги ще бъде част от очакванията ни.

И нека не забравяме братя Георгиеви - Георги и Георги Георгиеви. Чаровни, силни, сърдечни, открити - истински балканци. И единия от тях гради своето семейно щастие. Ще ги срещнем в три от историите - всяка със своя шантав привкус. Всяка водеща към естествената кулминация на семейното щастие...
Тази книга е написана с много търпение към виновника. Дори там, където търпението изглежда, че се е изчерпало.

Разказа "Крадеца на цветя"

Убихме още един персонаж. Срам нямаме. Белия ми брат спи спокойно, но аз имам някои угризения. В едно тъмно мазе, една тъмна идея - двама ще се срещнат в зловеща схватка...
Разказа "Крадеца на цветя" е част от книгата "Централно Управление Запознанства".

Разказ "Балканеца Джони"

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

- Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

- Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

- Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

- Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял... – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

- Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

- Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

- Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега...

- Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее... – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

- Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

- Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

- Аз... Джони.

- Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

- Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

- Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

- Джони храна - и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

- А-а-а.... – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе... Как се казваше... Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия...

- Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

- Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

- Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

- Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства" - можете да купите тук

Разказ "Бабо, не плачи"

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо...

            Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

            Тя се сепна и извика към улицата:

- Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! - Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива? И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея? Да си я прибере.

- Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – Викна тя на тъмното - Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – Каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

- Надке! – Чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

- Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А... – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – И тя се разплака. – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче... Много ми е мъчно.

- Слушай.  – Той се приближи и се подпря на оградата - Чуваш ли?

- Какво да чуя? – И тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

- Успокой се вече. – Той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. - Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

- Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е...

            И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

- Ма какво... – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – Ма какво си ти, радост... На баба... Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба... Дай, ох...

- Твое е, - каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

- Ма какво става? – Тя се разплака. – Нямам толкова пари... Не мога да ги платя.

- Нищо, бабо. – Отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце. – Все още възпитаваме хора.

- Ма синко, – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

- Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – Каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. - Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

- Благодаря ви, хора. Вие сте...

 - Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

- Ма толкова много народ, от къде се взеха... - Тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат... – Цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

- Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства"

Разказ "Носология"

           

Г-н Гергов влезе в магазинчето за плод и зеленчук на улица Асен Златаров и се завъртя между хората. Търсеше си най-интересния нос, търсеше нос, който да не му е така пределно ясен както всички останали. Внезапно се спря до една жена и започна да й говори:

- Вие, госпожо, знаете ли какъв уникален нос притежавате, не, вие го носите така както носите и тази глава на раменете си! - той каза всичко това със странен патос и тя облещи очи към него, примигна веднъж дваж и обидено реагира:

- Какво се опитвате да ми кажете?!

- О! Госпожо, не си мислете, че се опитвам да бъда нелюбезен, напротив, казвам всички тия неща по простата причина, че те са за мен най-важни и единствено важни и аз постоянно се вглеждам в носовете на хората. Познавам ги. Виждате ли.. - той се огледа за някой познат нос - Ето погледнете този господин. Има къс нос, което е много лошо за интелекта, вероятно и съпругата му го твърди, но пък е добър човек, дащен е, щедър е. Аз пиша книга по тия въпроси. Виждате ли ноздрите на оная жена. Това, че често си бърка в носа не е само за лошо, то и за добро е. Да знаете, че диша по-леко и съответно мозъка й се оросява по-добре, но това, госпожо са общи приказки. Аз бих..

- Вижте сега.. - жената хем заинтригувана, хем лекичко уплашена, че може и да не може да се откъсне от този човек започна да се придвижва към касата. - Аз не съм много сигурна, че разбирам защо ми ги казвате тия неща..

- Веднага ще ви отговоря! Веднага! - подхвана той с нов ентусиазъм. - Аз съм изследовател. Реших да напиша книга за носовете, само за носовете на хората и поради тази причина ги изучавам. Виждате ли те се делят принципно на..

- Аз ви разбирам, но защо се спряхте на мен?

- Ами госпожо спрях се на вас, защото ми се иска да скицирам вашият нос като пример за нос, който не влиза в групата на останалите, които съм изброил. Виждате ли.. - той онемя вторачен в един мъж на вратата. Заряза жената както си стоеше и се приближи към този така интересен обект. Приближи се така близо до него, че онзи се огтдръпна назад.

- О! Не! Простете! Просто вашият нос! Вашият нос е уникално произведение на природата! Вашият нос..

- Я чупката! - ядоса се мъжа и тръгна да го подминава.

- О! Простете ми! Аз трябва да ви обясня защо така се вторачих в носа ви. Вие не разбирате, аз съм учен, изследовател, който прави един скромен труд, надявам се учебник някой ден по носология. Каква е идеята на този учебник, нека обясня. Когато говорим за френология ние много често се бъркаме и започваме да говорим предимно и само за носа, или пък предимно и само за ушите. Не е правилно така да се говори, а науката да бъде за цялото лице. Редно е когато носовете могат да бъдат чипи, тесни, дълги, къси, дебели, тумбести, широконоздрести или пък криви - той малко се поувлече в подробностите, но пък привлече вниманието на целия магазин - редно е в такъв случай да приемем, че дори само от носа може да се научи много за даден човек. Вие господине, и разбира се с цялото ми уважение, вашият нос, сте уникален, защото той е плосък, но той не е плосък поради нараняване от накакво естество, но от нещо друго и ако само ми позволите аз искам да го скицирам за няколко минутки и ще ви оставя носа на спокойствие. Както и вас самият.. - Гергов за миг се спря и отново се вторачи в носа вече вадейки скицник и молив.

- От къде на къде ще.. - мъжът се опита да се противи тъй като изпита голяма доза неудобство от това, че точно в тоя момент всички гледаха в неговият така обявен за уникален нос. Той и без това си изпитваше неудобство, когато хората говорят с него и са постоянно вторачени в носа му. Поради някакви такива причини той се разгневи:

- Ама я ме оставете на мира!.. - Гергов обаче не му даде възможност да се измъкне.

- Знаете ли господине, че орловите носове са знак за остра мисъл, мисъл бръснач, тъй да се каже? Знаете ли също така, че когато е дълъг носа това е знак за интелигентност, когато е чип е високомерен, когато е обратно извит е лъжлив и т.н. - това са общи приказки, но са много съществени, важият нос, господине е плосък!

- Е, и?! - започна да нервничи мъжът.

- Ами интересна или не за вас, причината.. - Гергов диплеше думичките по много особен маниер - вашият нос да е уникален също е от значение за моят научен труд. А.. Дали не го пипате често?

- Абе я ме остави на мира! - ядоса се съвсем открито мъжа.

- Не, защото.. - Гергов се пресегна да пипне, той просто не можеше да скрие удивлението и почудата си и тази така старателно и грижливо поддържана страст просто изби. - Защото аз съм убеден, че вие често го пипате - и той стисна мъжа за носа и започна да го опипва с такава наслада, че онзи закрещя някакви обиди и се заопъва да се отскубне. Гергов стискаше за да не го изпусне, а мъжа започна да вика от болка:

- Пусни ме, бе, идиот! Боли ме! - сборичкаха се и всеки си крещеше неговото. Гергов разсъждаваше на глас дали носът не може да бъде моделиран в предишната му форма, а мъжът крещеше от болка.

- Пипаш го ти, зная аз, смачкал си го нарочно за да имаш най-уникалния нос на света, нали! Хванах те аз, самолюбив си и си егоист и много много не си поплюваш.. - нареждаше Гергов и по чертите на лицето му пълзеше нечовешка злоба. - Харесваш си го, мамка ти!.. - някъде около последната фраза Гергов беше нокаутиран само с един удар. Устата му се отпусна, той се свлече на пода и по бузата му потече тънка струйка разпенена слюнка. Мъжът изпсува няколко пъти и си излезе почервенял като домат с ръка на носа. Пък в интерес на истината пипаше си го.

            Продавачката и останалите клиенти се надвесиха над Гергов и любопитно започнаха да оглеждат лицето му. Мълчаха, какво да кажат.. Със сигурност се опитваха да му запомнят физиономията, в случай, че се срещнат направо да побягнат. След малко той започна да се свестява и те отскочиха като опарени. Той се надигна, изциври нещо, заопипва си носа и избухна в рев. Надигна се и все така мрънкащ нещо, със сълзи на очите, си отиде.

            В магазина настана още по-гробна тишийна. Сякаш и колите по улицата се бяха умълчали точно в тоя момент за да подсилят усещането за абсурдност.

- Пък в крайна сметка - проговори жената, която той най-напред беше спрял и ако трябва да бъдем честни не без огромна доза облекчение в гласа - сега може да се успокои, защото и неговият нос е сплескан.. - и всички избухнаха в лудешки смях. - Така да се каже.. Уникален.. 

Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства" - можете да купите тук