Воля човешка - Едгар Шарада, Хелиана Стоичкова

Книгата "Воля човешка" е резултат от дългогодишно натрупване на впечатления за биографията на поета Едгар Шарада. Той се роди мъдър, но с годините започна да се превръща в човек пълен с въпроси. Видя света по различен начин и колкото повече се взираше в това, което го заобикаля толкова повече осъзнаваше, че нещата му стават все по-неясни. Неговите стихове са изписани в голям брой тефтерчета, на салфетки и хвърчащи листчета. Днес дойде момента мислите му да се съберат в цялостна книга свързана с впечатленията му от това, което вижда. 

Но в тази книга ще видите само част от поетичните му търсения. Тя е първата, но в никакъв случай последната, защото стиховете му са пръснати в цялата палитра от емоционални впечатления и някои от тях са тясно свързани с романтичните му срещи с нежните и вдъхновяващи дами. Защото обожанието му към жените винаги е било и винаги ще бъде безрезервно и безкрайно независимо от темата на деня. 

В нея ще откриете някои негови размишления, а и истории от личния му свят препълнен с любовни афери, дребни хулиганства и щуротевини. Защото един поет не може да представи себе си само през строфите, които преоткрива. Той е цяла галактика от впечатления и размисли. А в случая на Едгар Шарада - неговата галактика се оказа много вълнуваща и интересна. 

 

За спомен, Хелиана Стоичкова

За спомен

Имаше някога, преди седмица, една Гергана.
Уточнението е съществено, за урок ми остана.
Как ми се усмихваше, как ме подмами само,
как ме подкани, подхлъзна ме твърде рано

да се впусна в едно преследване, лов мъжки
с подаръци, намеци, погледи, думи дръзки
да я завардя, обграждам, обгрижа, задяна
и гоненица дни наред бясна настана.

Щипна я леко, тя се кикоти и кълчи.
Говоря директно тя гърди напред пъчи.
Казвам си тази кръшна, любна невяста
изпраща ми сигнали и е съвсем ясна.

Казва ми „Много си ти по мен ентусиазиран!“
И аз, наивникът, пляскам с ръце и кимам.
Тя се дърпа, пък после закачливо се смее.
Ах, зная аз, тези игри всяка жена ги умее.

И после... Само малко, и пак само малко...
И ето ме цяла седмица в едно легло жалко
стена, скимтя, ближа рани, въздишам
кой да предположи, че мъжа й надничал.

Като ме хвана, раздруса, как ме размята,
влачи ме две преки за врата по земята.
Вика „Ти мойта жена ли тука ще гониш?“
А аз шептя... „Тебе търся, не ме ли помниш?“

Море люто ме би, че и продължи да налага
и после взе в раните отворени пясък да слага.
И търка гадината, не спира, млати и дудне.
Викам си да асфалтира вече, че да си тръгна.

Ох, имаше някога, каква беше, някаква Гергана.
Ни я знам коя е, ни знам поради каква драма
ядох бой, още скрибуцам, без вина виновен,
но ей тука, ми остана малко пясък за спомен.

За твое здраве Мария, Хелиана Стоичкова

За твое здраве, Мария



Ах мила моя сладка, сочна, пухкава Мария,
кажи ми как от теб аз свойта лъст да скрия!
Че в епохалните ти форми, рубенсови, едри
се давя в страстни бури, отчаяни идеи щедри

как върху теб да се нахвърля безпощаден
за кръшна, страстна битка, още гладен
и жадно в твоите извивки да се потопя,
да пия, гуляй за твое здраве. Да те обновя,

да те накарам да си спомниш през нощта...
Не, стой, не държа на нощ, Може и през деня.
Просто да те гледам... Нахален да те връхлетя.
Да си моя, само моя, на което не държа...

И тъй... Кажи ми как, моя пухкава Мария
погледа към твоите гърди от теб да скрия.
Със твойте разлюляни едри пищни форми
ти ето пак желанието към теб припомни.

Ах мила моя сластна, страстна, румена Мария,
в твойта щедра плът как искам гнездо да свия.
Културно ще подходя, наздраве, мъничка инвазия
че ето още очи като затворя ти си моята фантазия.

Горе на комина, разказ Хелиана Стоичкова

Горе на комина

Тоз път стоя на улицата във дъжда
зарязан пак от някоя изгора.
Не, не, не изпитвам никаква умора
без дъх и памет тук стоя.


И бам внезапно приключение:
"Шарада, - чувам глас зад мене -
искаш ли да идеме двамина
да изкатерим на тецовете два комина?"


Че ще се мре туй ми е вече ясно,
но долу на земята стана тясно
и тръгвам аз да върша хулиганства
да видя, да усетя и аз високите пространства.


"Любов ли - казва скъпия приятел
- ти забрави я, туй е вятър!"
Катерим се нагоре по комина
Изчаткали за нещо смислено двамина.


"- Виж тази шир, виж небосвода.
За нея да умра аз мога!"
И хвърли се горкия от комина
Крещейки "Обичам само Мина!".


Таз среща хвана ме май неподготвен,
пищи линейка аз пак потен!
Мина, Вася, някоя Мария...
Пази живота си и зарежи я.

Разходка в гората, разказ Хелиана Стоичкова

Разходка във гората

Вървя си през гората с моя кон

и чувам аз внезапен стон.

Коя ли дама в нужда изгоряла

така зове за помощ в тази яма.

Кога поглеждам дамата и плаче

- Моля те да ме извадиш. Уморих се вече.

Гледам я засукана и напращяла

като коприна нежна, кожата й бяла.

Връзвам коня, дърпам, дамата излиза.

По телцето й полепнала окаляната риза.

- Кой те хвърли в тази яма, мила?

А тя потрепва с мигли останала без сила.

- Тръгнах във гората за къпини,

но не щеш ли моят мъж от тук да мине.

Казва - Де е оня дето срещаш тайно?!

- Сладко ще варя. - отвръщам аз потайно.

- И той ме спусна в тази яма мръсна

и рече "Който те извади, главата му ще пръсна!"

Но вече цяла сутрин никой тук не идва.

Забрави ли ме?Зная ли? Той май си тръгна.

И тъй момата кръшна седна ми на коня

и я поведох към дома без да я гоня.

Любовника й, жалкия страхливец

избягал в страх от нейния ревнивец.

И моят кон щастлив на гръб с жената

разходка си направи из гората.

Че по е весело когато

нареждат се от самосебе си нещата.

 Малко импровизация в стихове по предизвикателство от Мария Панайотова. - стихове с кон