Актьорът Руси Чанев е поредният, който адаптира словото на Иван Вазов. Защо, обаче е сериозният въпрос? Аргументът е, че текстът е адаптиран за да послужи на най-малките читатели, особено онези в чужбина, за да могат да се запознаят с произведението. Но виждате ли, на хората, които се прехласват по такива инициативи убягват няколко много важни неща. На първо място децата няма да се запознаят с Иван Вазов, а с Руси Чанев. На второ място оригиналният текст съдържа автентични за времето си думи, словосъчетания и внушения, които са ценната част от него. Също така този вид "адаптации" поругават престижа на българските писатели. Това не е преразказ на произведението за да им бъде спестено четенето. Това е улесняване на текста. Ако беше кокошка щяхме да кажем, че кокошката е оскубана, а защо не и заклана.
В литературата има различни митове. Един от любимите ми е, че издателя на Ана Каренина поискал последната глава от романа да бъде съкратена. Такава редакция, аргументирал той, ще го направи по-поносим, защото е твърде дълъг. И митовете разказват, че писателят му изпратил следната бележка:
"Уважаеми, предлагам ви следната редакция на романа:
Имало някога някаква Ана, която имала някакви проблеми и се хвърлила под някакъв влак."
Ваш Толстой
Аргументът, че Уилиам Шекспир е адаптиран не е адекватен. Словото на Уилиам Шекспир отива във времето назад с около 400 години. Английският език силно се е модифицирал оттогава. Но не е такъв случаят със словото на Иван Вазов и съвременият български език. Така, че не ръкопляскайте на всичко, което някой измисля. По-скоро обръщайте внимание на това кои хора насърчават такива инициативи и ще разберете каква е истинската цел.
Ние учихме този роман в девети клас. Ако до девети клас тези думи не са в понятийния апарат на детето и всяка друга книга ще му е непонятна. Ето ви откъс от романа да прецените коя част от текста е неразбираема или не съответства на съвременния книжовен български език:
"През тая последна и няма прощавка, която трая само половина минута, Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се извърна и видя Рада… Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:
— Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! — и изпразни револвера си.
Тълпата с нов бяс се устреми на непристъпната крепост, в която се преобърна разсипаната воденица. Един зверски рев, последван от нов дружен залп, процепи въздуха.
— Ах! — изпъшка докторът и изпусна револвера.
Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавен вече, забележи това и попита:
— Страдаш, брате?
— Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих…
— Имам още два в моя револвер, вземи… — каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. — Сега нека видят как умира един български апостол!
Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно…
***
Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар — от куршум — сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена — по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.
Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.
С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.
Само един човек се мяркаше там, като един призрак.
Той беше Мунчо.
Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.
Обесиха го на касапницата.
Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.
Одеса, 1888 г."
