Блокчета за оцветяване по приказките от колекцията, Хелиана Стоичкова

 Децата вече могат да оцветяват и блокчетата, създадени по илюстрациите от книгите. 

Можете да откриете и книгите в същия сайт.

За разказа "Пианде", Хелиана Стоичкова

Тази история е естествено продължение на "Фикус, но не бенджамин", която излезе в сборника с разкази "Кабинковият лифт". Там фикуса е по-скоро усоен и страховит. Но и той като всички други успя да си намери мястото и попадна сред приятели. Настроението му се подобри и се оказа, че има едно нещо, което го прави щастлив и това е пиенето. Да посръбне малко от нечия чаша или дори да открадне цяла бутилка.

 

Тези истории са част от сборника "Заедно под Слънцето".

Историята на фикуса е разказана в три отделни разказа като приятелството му с Васко засяга и няколко други въпроса като кое е нормално и дали наистина растенията са толкова статични и безинтересни същества. Въпросът за това кое е нормално се повтаря отново и отново в историите - това не е никак случайно, защото живеем в свят на универсална измама. Нищо не е това, което изглежда, никоя претенция за "нормалност" не може да издържи нито теста на ежедневието нито ще издържи теста на времето. Такъв е периода, през който преминаваме.

 

Не случайно историите продължават да имат абсурден и силно интерпретиран привкус - те се появяват в рамките на дискурс, в който абсурда е изведен до норма. Постоянно чувам една и съща фраза "каква е логиката на всичко, което се случва". Това е текущата нормалност - привидната липса на ясна логика. Хаотично и фрагментирано съществуване предрешено и прикрито от гръмки фрази. Не е никак случайно, че във "Ферма за свинско месо" терапията на Дилян започва с едно основно обвинение "...пълен си с гръмки фрази. Нищо, ще те оправим.". Трите истории за фикуса, макар и по-комични, продължават търсенето на отговор на този въпрос кое е нормално. Ами има два по-основни варианта - нищо не е нормално и всичко е нормално. Ние кое ще си изберем?

За разказа "Неортодоксално", Хелиана Стоичкова

Неортодоксално е една от любимите ми истории. В нея се опитах да представя дали метафора, дали реалност- но потребността ни от определени връзки, които изграждаме с хората. Някои от тях по-маловажни, други доста важни за нас. Дали тези връзки са само емоционални или имат и телепатична сила над нас... Кой знае, и дали е необходима специална технология за да ги разрушим? Историята е представена в три отделни разказа - напълно в стила на моите книги 

Разказите са част от книгата "Заедно под Слънцето.

Какво става с нас, когато се освободим от емоционален товар? Какво печелим когато губим? И какво губим когато печелим? Тези три истории поставят не само тези въпроси. Специално място си търси темата с родовите връзки. Може би във вечерно купе.

Когато потънеш в историята, Хелиана Стоичкова

Когато образите от историите те превземат е една малка шизофрения. Живите хора ти говорят, а ти присвиваш очи и се напъваш да не пречупваш всичко, което човаш и виждаш през конструкта в главата ти. От една страна може да се каже, че това е едно забавно изживяване, но от друга страна често срещаш и хора, които виждат, че се държиш странно. Все едно са те цапнали с мокър парцал през лицето и там постоянно има нещо за отместване, забърсване и прикриване. 

На ръба на удавянето искаш да говориш само за тях, персонажите. Те са като живи и постоянно ти се натрапват. Толкова са нахални, че напират да излязат от теб все едно и те искат да се изказват по разните теми от ежедневието. Един приятел ми даде съвет - "това не го разказвай на никой". Но дали наистина е чак такава голяма тайна предвид това, че ми личи. 

Когато някой иска да излезе от черупката просто трябва да му се даде възможност да се излюпи. Иначе много прилича на раздвоение на личността. Точно както е в разказа "необичайно вдъхновение" от книгата "Леко съм мъртъв".

Войната на гъбите, Хелиана Стоичкова

Войната на гъбите е трилогия, която включва три разработки по сюжети от света на Лабиринта и Портала. Сюжета на първият роман стана динамичен, наситен на концепции и въведе не само много играчи в историята, но и много локации от света на Портала. Портала посочен като основа за случващото се, обаче, в следващите части ще се окаже нещо далеч не толкова важно колкото сме си мислили. Усещането на персонажите, че неговото появяване и съществуване е в основата на проблемите ще се окаже погрешно. И всичките им усилия да го съботират ще свалят едва косъм от козината на големия звяр.

Сюжета на втория роман обърна погледа си повече към малкия човек и ефекта, който цялата тази бъркотия има над живота му. Образите минаха през всички слоеве на чистилището за да еволюират до новите си психически измерения. Тази част спокойно може да се казва "трансформации", но заглавието е "Ферма за свинско месо".

В трета част вече търсенето на истинският враг е в разгара си. Различните групи от индивиди или организации, които го търсят за да вйзвърнат онзи по-добър свят, който им липсва, са насочили вниманието си и в различни посоки. Дали някой от тях ще успее да оцели правилната посока - това все още е тайна. Но всяко усилие си е заслужавяло, защото врага не спи и не губи никакво време в осъществяването на плановете си.

Апокалиптична фантастика с елементи на хорър - няма нищо шокиращо, защото в този свят всичко е на живот и смърт...

Естествено и изкуствено добити дискурси, Хелиана Стоичкова

Има места по света, където инициацията на възмъжаване - превръщането на момчето в мъж например - се осъществява чрез разрязване на фалоса по дължина. След този момент се приема, че това вече не е дете, но е завършен възрастен индивид готов да носи пълна отговорност за действията си. Ние днес наричаме от антропологична гледна точка такъв тип явления  като естествено добити в хода на развитието на дадено общество традиции и ги обобщаваме под семплото определение култура. 

 

Но когато говорим за култура и културологични особености трябва да приемем, че има такива, които са възникнали вътре в капсулирана общност в следствие на специфични вътрешноприсъщи на общността особености и предпоставки и такива, които са външно наложени. Трудно е да приемем като чиста монета едно такова разделение, защото при една по-голяма общност те отново идват отвътре - от сърцето на управлението й, но понеже размерите й са огромни вътре в тази огромна общност има микро общества и дори макро общества, на които един нов културен дискурс се явява чужд и неприсъщ. В такъв свят живеем в момента. Една общност въвеждайки някаква нова форма на дискурса или модификация налага тази модификация над общества, които я приемат трудно или искат да я отхвърлят напълно, защото за тях тя е неприемлива и чужда.

 

За това появяването на различните дискурси в романа "Общества на абсурда" и неговите продължения е интерпретация на това битие, в което над дадени общности се налага нов и непривичен за тях дискурс. Резултатът е интересен и през очите на хиперболата и метафората сюжета започва да се движи между успоредни реалности, които изглеждат дълбоко сбъркани, но всяка има своята вътрешна и неподправена логика. 

Света на Лабиринта, Хелиана Стоичкова

В поредицата от разкази и романи се появиха няколко дискурса преплетени в една обща реалност - разпокъсана, разнообразна по форма и вид и изпълнена с противоречия и натрупвания от грешки. Една от тези зони на критично битие е града на лабиринта. 

В нея придвижването е превърнато в ад въпреки, че на теория сложното съоръжение в недрата на града включващи плетеница от метро, ескалатори, коридори, пътеки, асансьори и какво ли още не водещо те по пътя на предимството всъщност представлява  един обикнавен лабиринт, от който няма излизане ако не спазваш правилата. А ако спазваш всички правила живота ти преминава в чакане и пътуване, което те прехвърля и премята през тунелите на Лабиринта по станен и дълбоко сбъркан начин. И голяма част от хората наистина мислят, че това е направено за тяхно добро.

Всяко време идва със своите интерпретации и метафори. Нима Лабиринта така противоречиво неудобен не е логично последствие от прекомерното взиране в устройването и преустройването на устойчивата среда. Без значение какво се случва важното е да чувстваш, че се намираш на път с предимство. Важното е да ти кажат, че си в по-изгодна позиция от преди. Без значение какво се случва Лабиринта винаги те поглъща.

Какво друго има в Лабиринта? Има бонбони овкусители, които можеш да си закупиш в единствения универсален магазин. Те са предначначени да дадат повече вкус на брашняната каша пристигаща от централната хранително доставна система, която влиза във всеки дом. Приготвянето на храна е забранено, напускането на границите на града е забранено, месни продукти почти няма, а каквото има е напосилно скъпо. Плаща се с кредити, всеки е закачен на някакъв план на потребление. Приказен свят, в който днес те има, утре те няма.

За дълбокото подозиране на сюжетите

Хората, които познавам лично и са прочели книгите ми понякога ми казват "Нека отгатна, тази или онази история е лично твоя по действителен случай." И им доставя огромно удоволствие като се усмихна сконфузено докато се чудя как да обясня, че са плод на фантазията ми и с мълчанието си потвърждавам това, което те отдавна са подозирали, а именно, че в тази книга има скрити тайни излияния на душата. И за тях внезапно аз самата ставам една отворена книга готова да бъде прочетена, изяснена, анализирана. Още по-интересно е, когато ми кажат "Посочи онази история, която отразява най-много това, което си ти" и аз отново се усмихвам сконфузено, защото вътрешният ми глас започва да суфлира - Оле... Дано не си мислят, че съм човекоядката от Гана По, или пък Чутуркова, която планира убийство или пък...

 

И понеже вътрешният глас започва да изрежда всички чалнати образи аз се усмихвам все по-сконфузено и по-сконфузено докато хората не заподозрат онова, което отдавна са си мислили: - Аха! Значи все пак вътре в книгите тя описва себе си! 

 

И това е само в случаите, когато се усмихвам и мълча. Но започна ли да влизам в обяснения, че това са художествени образи измислени с определена цел и за определени сюжети събеседникът ми веднага заподозрява отдавна таеното очакване - Аха! Ето, че започна да се оправдава. Ясно. Ясно. Тя разказва истории от личният си живот. 

 

Независимо дали мълчиш и се усмихваш или се опитваш да обясниш защо се е появил даден образ и какъв е смисълът на неговото появяване винаги ще има някой, който ще заподозре една дълбока мистификация. 

За антиутопичните сюжети, Хелиана Стоичкова

Антиутопията не се появява случайно. Тя обикновено е отговор на някакво обществено явление, което се оценява от автора като неморално, погрешно или дълбоко нехуманно. При нея несъществуващото е в опасен танц с реално съществуващи неща и най-малкото тя използва тази схема за да постави удивителен знак над явление, което спокойно може да отида в крайно проявление на нихилизъм или каквато и да е друга форма на социална дисфункция. 

Антиутопията не е проект за свят, тя е свят сам по себе си достъпен през фантазията. Лесно се разпознават и препратките и хиперболите и метафорите, защото те извират от ежедневни и социални проблеми. При антиутопичните сюжети като "Формуляр 5" например, метафората чрез хипербола е изведена до антиутопия. Но в действителност поради наболели социални проблеми мнозина биха поспорили и биха дефинирали този сюжет не само като реален, но и без капка метафора в него. Това се дължи на дискурса в който се намира четящият докато чете произведението. Днес този сюжет е повече хипербола. След двайсет години мога да предположа, че ще бъде разглеждан като антиутопичен.

Портала и новите измерения, Хелиана Стоичкова

В света, в който живеем има много повече от това, което всеки ден виждаме и изживяваме. От една страна има много повече възможности да изживеем живота си по различни начини, от друга страна има цели измерения, които не могат да стигнат до сетивата ни, защото сме удавени в битието и ежедневния хаос. И не на последно място има един свят, който представлява плетеница от социални експерименти и ние сме опитните мишки, които участват по един или друг начин в него. Този танц на живота е много интересен и много вълнуващ. Дали някоя хипотеза е истина или не ние няма как да знаем. Единственото, което можем да направим е да се опитаме да си го представим - пъстър, многолик, разнообразен, пълен с успоредни реалности и препълнен с успоредно съществуващи дискурси на начините на мислене и структурите на осъществяване. 

Там, където блитието се осъществява прз призмата на експериментални структури, независимо каква е тяхната цел, там се случват изключителни неща. И ако ние приемем, че всичко това е възможно, без да е задължително случващо се, можем да видим и собственият си свят по един различен начин. Дали сме богати или бедни, дали имаме проблеми или не, кой е виновен, за какво се борим - всичко това е част от реалност, която ни е подадена и в зависимост от това в каква реалност се намираме се модифицира и оценката ни за света и хората. Портала е метафора на прехода между индустриализираният свят и новият технологичен свят, който може много повече и вече е видял бъдещето. То е ясно. Това, което остава е какво ще направи приключението по-интересно или кое ще го ускори или кое ще го обогати. 

И ако ние в нашето дребно незначително съществуване оценяваме дадени неща като тормоз над нас и личните ни интереси то за други това представлява една игра. Игра на съдържание къмту всичко, което е толкова относително в нашата вселена. Защото ние не сме отделени от нея, ние сме космически същества и това, че имаме този уютен дом - нашата планета, съвсем не означава, че ще го имаме безкрайно дълго. Нито, че той винаги ще ъде толкова уютен. Ако погледнете еволюциата на совалката ни ще видите, че ние в момента се намираме в един от най-благодатните за нас периоди. И той като всички други етапи от развитието на планетата рано или късно ще отмине и ще се преобрази в нещо друго, което може да не е толкова благоприятно за нас и други живи организми. Това е съвсем естествен процес. Не бива да забравяме, че както всичко е относително така и всичко е преходно.

Затова не крайната дестинация е интересна, но приключението по пътя натам.

Форма и съдържание, Хелиана Стоичкова

Вечният въпрос за баланса между формата и съдържанието винаги ще бъде на дневен ред не само защото е предмет на личното естетическо усещане на субекта, но и защото нравите и моделите на мислене през времето се променят. Аз винаги съм смятала, че съдържанието е много по-важно, а формата трябва да бъде предмет на постоянен експеримент. Защото едно съдържание представено по различни начини може да предизвика и различна нюансировка в усещанията на субекта докато формата е предмет на игра и търсене на най-адекватните начини за представяне на съдържанието. Това само по себе си предполага експеримента и всяко ново решение е опит за добиване на разнообразие и нюанси. Защото ако формата е предмет на основното ни внимание тогава говорим за едно по-концептуално изкуство, което иска да говори основно през избраната стилистика. Какво казва е на по-заден план. 

И от това разсъждение произтича следното. Някои творци избират форма, която се харесва и през една и съща форма представят някакво съдържание - къде по-оригинално, къде по-конвенционално, но при всички случаи предсказуемо, защото формата ще предполага определен набор от похвати, определен набор от стилистични модели и това ще прави крайните резултати не само лесно съпоставими, но и лесно разпознаваеми, защото присъствието на твореца става много силно. Присъствието на формата става много силно и съдържанието ще се съобразява постоянно с нея. 

Така творецът възпитава в онези, които ще се докоснат до изкуството му, модел който те да възприемат винаги каго успешен. Възпитава рецепторите им да приемат подаденото съдържание по един и същ начин и те хаесват това, защото могат да се отдадат на наратива в рамките на предсказуема структура. 

Това, което аз харесвам е съдържанието да е водещо и постоянно да търси своята форма. Дори от първият път да не оцели най-доброто си превъплъщение съдържанието е причината да се търси форма и всяко откриване на варианти на формата се явява обслужващо на това какво искам да кажа, а не дали ще бъде разпозната стилистиката. Винаги съм мислила, че наратива трябва да провокира четящият, а не да го превъзпитава в определена стилистика. Или по друг начин казано гледам на наратива като на отворен и давам всяка възможност за интерпретация като се стремя да избягвам форматирането да бъде принудилно в една стилистика. Така наратива е повече игра и провокация. 

И винаги, когато разсъждавам за формата и съдържанието се сещам не за онези истории, които са се получили добре, а за онези истории, при които съдържанието е добро, но не е успяло да открие своята най-добра форма. Приемам ги като предизвикателство към себе си и въпреки, че могат да бъдат отпечатани във варианта, в който са се появили, те ще продължат да търсят своето по-добро презентиране. Независимо дали то ще се появи скоро или след години. 

Отворената система дава на читателя възможност да гледа повече в собствените си оценки и собствения си начин на мислене и го освобождават в някаква степен от ангажимента на стилистиката или жанра. Дали сюжета е фантастичен, опит за реализъм или фентъзи на този етъп няма значение, защото съдъжателният план скача от метафора в метафора и може да даде много повече от нещо, което ти е казано директно, описано, обяснено, сдъвкано и предъвкано хиляда пъти в наратива. 

Това е и причината да харесвам късата форма. Тя е като изстрел. Поема в някаква посока и уцелва тялото на темата за размисъл. Субектът е този, който ще направи окончателната оценка това тяло заслужава ли да живее или трябва да умре. Той е този, който на базата на набелязаната тема може да прецени дали вътре има метафори, до къде стигат те, дали наратива е алитерация, дали е хипербола, дали е изобличителен или целта му е проверка на личния морал. 

Натурализъм, реализъм и пряка реч, Хелиана Стоичкова

Натурализма в едно повествование винаги рискува да подразни сетивата и може би това е неговата цел. Ако историята бе представена в картина щяхме да говорим за абсолютизъм, но понеже формата е друга и изразните средства са други за реализъм винаги ще е трудно да се говори.  След като литературата не може да претендира за абсолютизъм поради естественият си художествен характер и кодировка, най-близката й точка до реализма се явява диалога. При него липсват дългите описателни картини, в които може да се прокрадне елемент на оценка и единствената оценка оставена в ръцете на автора е това до каква степен ще засили интензитета или тежестта на казаното в рамките на набелязания дискурс. Или с други думи казано текста не може да се освободи напълно от метафизическата си функция, но максимално усилие за това е положено. Текста говори за себе си и поставя оценка за себе си единствено чрез самозаявяването си като дискурс. Диалога оставен като доминиращ в повествованието е носител на основната информация и цялата емотивна функция се прехвърля върху него, защото сюжета се осъществява през изказване на недоизказаните неща. Онези неща, които стоят скрити зад фалшивите фасади. 

Такъв вид натурализъм и максимално доближаване до реализма винаги рискува да подразни. Но истината е, че дразнението е неговата цел, тъй като има изобличителен характер. А не оценяващ характер. Какво ще почувства е оставено на читателя, отправните точки, обаче са маркирали дефектирала и корумпирана система, която едвам пази границите на аномалиите си и нормите си.

Такива истории се разказват най-добре чрез диалог, защото така читателят остава сам срещу текста. Авторът е единствено стенографирал проблема, който трябва да бъде изобличен и се е постарал да се скрие максимално от картината. Авторът и неговият мироглед никога не могат да се скрият напълно от повествованието. Но има истории, в които сюжета трябва да бъде оставен в речевия дискурс и максимално в оценъчната система на субекта. През речевия дискурс виждаме повече от света на персонажите отколкото ако отделим десетки страници да опишем поведението им, причинно следствените връзки и т.н, които биха били свойствено съдържателно копие на сюжета. Колкото по-изобличителна е пряката реч толкова по-пестеливи са описанията.

За разказът Бубарак, Хелиана Стоичкона

 Правим хиляди неща за да стигнем до мястото, на което ще се чувстваме щастливи. Ровим в една голяма септична яма с надеждата, че ще получим няколко дни почивка под Слънцето. И затова историята Бубарак има колкото банално ежедневен характер толкова и съвсем концептуален. Какво щеше да бъде ако не сме склонни да ровим една септична яма? Какво щеше да бъде ако можехме да прескочим залога и да се окаже, че дните за почивка и удоволствия са си по условие наши, а не трябва да ни бъдат подарявани или да разменяме душата си за тях.

Дали ще става въпрос за военна повинност или за ангажимента ни по гражданските ни права и задължения или друг ангажимент натоварен върху нас или поет от нас. Няма никакво значение. Важното е, че оплитането в тази мрежа води до размяната на времето ни срещу нещо, което би трябвало да е по условие наше. А за да сме част от обществото не е.

Разказът Бубарак е част от книгата Кабинковият Лифт.

За Щъркелово гнездо, Хелиана Стоичкова

Книгата Щъркелово Гнездо излезе от печат и пое по своятпът към децата. В момента с актрисата Зоя Шопова правим записи за аудиовизуални извадки от книгата и нямам търпение да ви ги представим. Вярвам, че ще станат атрактивни и интересни. 

Това е третата от 12 книги, която излезе с детски приказки. Искахме до нова година да отпечатаме още една, но времето не стигна затова ще я отпечатаме сега в началото на 21 година. Заедно с тази книга "Приказка за кучето Динго",през 21 година ще излязат и приказките за Дивата Луна, За Щрауса с голямо сърце, за свадливата катерица, продължение на приказката за кучето и останалите, които още чакат своите илюстрации.

За децата, написани и нарисувани с много любов.

За продължението на разказа "Пътят към щастието", Хелиана Стоичкова

 "Не ме интересува какво ще правиш - това детенце в историята трябва да оцелее. Съживи го. Върни го." Каза ми Татяна Миланова като пътеводна светлина, която огря продължението на историята. "Не може така" - допълни и аз изпълних желанието. Новият разказ, който се явява продължение на историята с влака е готов. И въпреки, че е по действителен случай, в който краят е фатален и за майката и за детето литературата може да си позволи да коригира хода на събитията. Тя не е история, тя е художествена измислица. И в нашата художествена измислица един мъж ще постави живота си в опастност за да се опита да спаси едно дете. Така трябва. Така е редно. Детето трябва да живее. Мъжът, ако трябва ще си отиде. 

 

Защото без идеалите и ценностите си не струваме нищо. 

Част от книгата "Заедно под Слънцето"

Разказа "Старият пират се завръща", Хелиана Стоичкова

Този разказ е част от книгата "Заедно под Слънцето" и в него се разказва за "стария пират", който плава през морета и океани в продължение на доста години и то седейки в хола си. Когато оригиналната история "Пирати" се появи в първата ми книга с разкази аз само загатнах, че има такъв човек. Човек, който е избягал толкова далече от проблемите си, че е изгубил досега с реалния свят. Семейството му плава заедно с него за да не признае, че особеното му поведение е извън норма. Но в първата история не казахме какво се е случило за да се потегли на този дълъг път. 

 

Сега 20 години по-късно в новият сборник с разкази получаваме не просто причините за неговото бягство от действителността, но и срещата му с ужаса, който го измъчва. Ужас, който е преминал през страха и го е запратил на дълго и тихо пътешествие в търсене на прошка или на нещо друго. Но колко често другите се обединяват около една обща идея да помогнат на един човек да се върне към себе си? Колко често хората превъзмогват ужасите на собственото си страдание за да подадат спасителна ръка? И толкова ли е трудно да бъдем щедри към другите във вниманието си и съчувствието си, когато те са потопени в някой ужас?

Старият пират се завръща е история написана за да покаже, че не е невъзможно да превъзмогнеш гняв, страдание и дори чувства като това за мъст или вина. Достатъчно е да си подаваме ръка едни на други. Защото повечето хора са по природа добри.

За историите и представите за света, Хелиана Стоичкова

Някои истории идват директно от живота, а някои са отражение на представите ни за него. Без значение дали сюжета ни кара да плачем, да се смеем или дори буди в нас чувство на погнуса, ценно е ако ни накара да почувстваме. И понеже нерядко в историите се появяват чудаци с налудничави идеи как да живеят живота си и кое е най-важно - не сме ли всички ние такива. Всеки от нас има неща, които обича, неща, от които се страхува и неща, които намира за най-важни. 

Представите ни за света са унифицирани на някои нива, но на други много различни и дори противоположни. Всеки от нас намира утеха в едно своеобразно бягство от действителността. Защото това ни прави хора. Но хора ни правят и свързаностите, които трупаме със света. Затова тази вечер ще публикувам новата история, в която има много любов, но е и леко тъжна. За щастие напълно оптимистична.

За разказа "Реквием в D Minor", Хелиана Стоичкова

Разказа "Реквием в D Minor" е част от поредица от 3 истории, които са в сборника "Леко съм мъртъв". Но това, което е по-специално при него е, че той беше написан по искане на Татяна Миланова за да бъде съживен един от персонажите. Когато й разказах какво се случва в първия разказ "Формуляр номер 5" и след това във втория "Оня другия" тя възкликна "Моля те, не убивай човека. Съживи го."

 

Действието се развива в едно неопределено бъдеще, в което щата е въвел разпоредба всеки, който влиза в пенсионна възраст да се яви в районната му морга за евтаназиране. И хората, колкото и да са несъгласни с този указ спазват закона и се явяват в моргите за да бъдат убити. Никой сред тях не иска да умре и дори самите длъжностни лица в моргите - било лекари, било патоанатоми не изпитват удоволствие от това. Всеки по неговите причини. 

 

Но в 4 районна морга длъжностното лице е еткровен садист с двойнствена природа. Той не просто предпочита компанията на мъртъвци. На него му доставя удоволствие да вижда как живота си отива. Винаги е имало хора като него и винаги ще има. Те само чакат системата да им даде възможност да се развихрят. "Накажи го, съживи човека.", каза ми Таня и така се появи третият разказ от поредицата. Защото справедливостта в крайна сметка трябва да тържествува. Защото изкуството може да изгради една реалност, в която да демонстрира и слабостите на системата и силата на хората.

За света на портала, Хелиана Стоичкова

В поредицата с разкази ще открием истории от ежедневието, които са много близо до нас като дискурс. Много често те ходят по познатата ни пътека на ръба на абсурда и част от тях имат подигравателен или метафоричен смисъл. Но освен тях в поредицата с разкази имаме и няколко други реалии, които се появяват постоянно като възможни варианти на бъдещето. Една от тях е наличието на Порталът.

 

Порталът е средство за транспорт, което отвежда всеки до желаната дестинация през една кабинка. В някои реалности има възможност да се излиза навън, но в други порталът те води от едно затворено пространство в друго без да можеш да преминеш физически по улица. Разрешено ти е да посещаваш само дестинации и адреси, които са вписани в картата ти и всичко това е в съотвествие с плана ти на потребление.

 

План на потребление. В новия свят има 15 плана на потребление и всеки един от тях осигурява определено количество екстри. От вида храна, който ти пристига сготвена в една кутия до това какви дрехи ти се полага да носиш. Но плана на потребление също така те задължава да ползваш определени линии с продукти, които ти се начисляват задължително и ти трябва да употребиш задължително. 

 

Черни купони или скарабейчета - това са незаконни средства, които хората използват за да добият спестявания или притежания, които не им се полагат към плана. Те могат да бъдат търгувани незконно.

Възможните бъдещи реалии. В някои потоци на наратива бъдещето е представено като живот върху едно ледено кубче. На други места бъдещето е представено като свят, който има няколко успоредни на него утопични свята. В един от тях е и най-добрата му версия. Света на Лидия. 

 

Черен вятър - това е нано технология, която се пуска по време на вечерен час за почистване на околната среда от вредни живи организми. Който остане навън по време на вечерния час бива убит от черния вятър.

Това са само някои от новите неща в света на Портала и те се просмукват през историите от книга в книга. От печат предстоят да излезнат още три сборника с разкази, в които ще има от дискурса на Портала. Това са "Заедно под слънцето", "Вечерно купе" и "Не искам нормален".

За образа на Гана По, Хелиана Стоичкова

Гана По се появи преди 23 години и през 2001 година беше отпечатана в първия ми сборник с разкази в едноименния разказ "Абсурдите на Гана По". И докато годините минаваха този образ заживя свой собствен живот. Аз затова често казвам, че персонажите в книгите ми са рецидивисти. Те се появяват отново с нови свои действия, но със същата налуничавост и идеи за света. В случая на Гана По този образ еволюира по особено чудат начин. 

Когато се запознахме с нея в първата история тя е жена, която силно обича един мъж и не може да се раздели със спомена за него. Не може да преодолее нуждата да бъде с него и това я тласка към трудно постижим начин на живеене в някогашния им апартамент за да може поне през обстановката да чувства неговото присъствие. 

Годините минаха и ние видяхме как Гана от една много влюбена жена се превръща в една изискваща и опасно обсебваща личност, която доби своя собствена представа как да консумира общуването си с мъжете. В "Кабинковият лифт" я заварихме да пази тялото на последното си гадже в хладилника и при един спор с него дори му отчупи носа. В кабинковият Лифт тя се запозна със Сашо Пингвина и двамата се харесаха.

Гана По се появи отново в книгата "Леко съм мъртъв" като там прочетохме сърцераздирателното писмо на Сашо Пингвина как нейният канибализъм е напълно оправдан и той е много щастлив, че може да дари тази жена с поне нещо от себе си. Затова с радост дава и остатъка от тялото си и искрено се надява, че това ще бъде най-вкюсното блюдо на трапезата на Гана По. 

Но приключенията на Гана По не приключиха с изяждането на Сашо Пингвина. В книгата "Заедно под Слънцето" я заварваме да разглежда колекцията си от кости, които е запазила от всичките си любовници. Защото това е всичко, което е останало от тях. И я запознаваме с новият й приятел Чутурков - Щастливо разведеният Чутурков от историята "Паричките". 

Предполагам, че във формата на новото бъдеще и Портала, Гана По ще намери нови начини да се сдругарява със своите гаджета и любовници и предполагам, че от тук нататък нейният канибализъм ще придобие нови измерения. Но нека оставим съдбата й да узрее за следващия сборник "Вечерно купе".