За обществото на ексхибиционизма, Хелиана Стоичкова

За разказите "Битка за главна роля" и "Специално участие" от книгата "Вечерно купе"

Отново вписани в дискурса на гражданските договори тези два разказа представят един свят на абсолютният ексхибиционизъм доведен до крайности сравними с извращение. Младата Мирела не се задоволява само с това да пуска красиви снимки в социалните мрежи и публичните си канали. Видеята на усминатото й лице не успяват да й спечелят достатъчно популярност и затова тя кандидатства за главна роля. Много неочаквано и мигновено е одобрена. 

Тръгва си от офиса на Екзистенц Макс щастлива, че е получила главна роля и сега всички камери ще се насочат към нея. Ролята е кратка, но за сметка на това доста тежка и многозначителна. Очаква ли Мирела след подписването на 90 документа заедно с анекса към гражданският си договор това, което ще се случи?

Съвсем естествено Екзистенц Макс поставя един много сериозен въпрос - А не искаме ли да видим повече от този безумен екзистенциално повреден свят? Свят, в който няма публични тайни, нито лични. И всеки един участва в голямото представление с надеждата да привлече повече внимание върху себе си? 

Веднага след сборника с разкази "Вечерно купе" очаквайте романа "Екзистенц макс". Един истински ексхибиционистичен проект на бъдещето. 

Съдържание "Вечерно купе"

Съдържание:

 

Антигравитон
Восъчни лица
Всичко е нормално
Общи правила
Нещо като погребение
По-красива гледка
Пещерата на Платон
Само напред и нагоре
Опасен за себе си
Изненада
Уважителна причина
Творчески настроен
Вечерно купе
Някъде под звездите
Добре информиран

Демократично семейство

Част от бъдещето

Дългият път до Марс

Странна история

Братовчедите

Кариес

Твърдо кацане

Битка за главна роля

Зараза

Коледна изненада

Марсианците

Мениджър на ПС

Вноска късмет

Жълт гарван, синя кокошка, подводница, ветропоказател

Тест за лоялност

Създателят

Анексирани деца

Импринтиран
Иновации
Специално участие

Мениджър на ПС, Хелиана Стоичкова

Новото поколение пощенски услуги бяха съвършенството на съвремената инженерна и технологична мисъл. Остарелите вече пощенски системи си отидоха заедно с пощенските служители, които бяха ненадеждни, несведущи, необразовани, бавни, старомодни, некомпетентни, нерационални, индустриална тежест, социален феномен, грешка на системата и не на последно място причина за пълният и тотален срив на световната икономика. Да. Точно така беше и затова новата система работеше безупречно и бе създадена от млади и прогресивни хора. Единият бе специалист по „социално-икономически измерения на интегративния и вариативния софтуер“ и тъкмо бе навършил 13 годишна възраст, а другия бе както скромно сам каза за себе си „върха на интелектуалното програмиране в модерния свят на изкуствения интелект на постсъвремието“. Старата пощаджийка леля Стефка не знаеше какво означава това и си замълча, когато я уволниха. Всеки рано или късно достига нивото си на некомпетентност и въпреки, че новият менижър в пощенския клон показа на всички уволнени вдъхновяващото нововъведение, те въобще не разбраха как работи.

- Телепортира ли ги писмата? Какво прави това синьото тука? Това баркод четец ли е отпред?

- Това е заместващ бутон на червения. Свиква се. – Мениджърът самодоволно им показа бутончетата и една от бившите пощаджийки се опита да разклати устройството.

- Те ги пишат на екрана и то ги печата, така ли?

- Не. Обществения асистент нищо не печата. Всичко е електронно.  Менюто е само уведомително, че има пощенска услуга.

- А как се придвижват съобщенията, електронно ли? Или на хартия?

- Хартията убива земното кълбо! Забранена е! Не, това е само система за конфигуриране на пощенската услуга. – Той не разбираше какво не им е ясно. Личеше си, че са крайно некомпетентни и беше много добре, че си отиват.

- Така, де, добре. – Бившата шефка на клона се опитваше да разбере. - А писмата как се доставят? Колети, бележки? Съобщения? Как?

- Това е част от втората фаза към протокола. Аз отговарям за първата фаза, която е син бутон, син или червен. Ето на вратата е устройството. Натискаш. Тук си слагаш пръста. Какво не ви е ясно?!

                Той повиши тон и две от жените въздъхнаха. Почувстваха се много изглупели и остарели.

- Питам те как се доставят писмата! – Ядоса се се бившата шефка на клона, а той се надигна на пръсти и също се ядоса:

- Не се доставят! Всичко е електронно! – Изкрещя в лицето й и тя стисна устни:

- Съобщение, че имат писмо ли получават хората?!

- Не. Това е остаряло разбиране за света! – Изкрещя още по-силно той и си сложи пръста на екрана. - Синьо, натискаш! Какво не е ясно!? – Лицето му се зачерви, кожата му се изопна, очите му се обърнаха и той припадна.

                Жените се спогледаха и като го пренесоха в малкото, любимо старо помещение, където доскоро описваха пристигащите и заминаващите писма оставиха го на изтъркания от времето стол и избягаха.

                Още на следващата сутрин менижърът отиде щастлив на работа и отключи пощенския клон. Каква радост. Той беше изцяло в негово владение и колко много работа го чакаше да изхвърли всички тези ненужни кламери, папки, тетрадки пликове, боклуци. Боклуци, остарели и архаични. Неща от миналото.

                По обед докато обикаляше и водеше „мемо“ за това какво трябва да изпланира забеляза, че в коридора има един кашон. Огледа го и дори излезе на улицата като провери дали синьото копче на устройството работи. Натисна го няколко пъти, но нищо не се случи. Влезе вътре и заоглежда кашона. Вътре в него имаше някакви неща, които той виждаше за пръв път. И отгоре на всичкото бяха незаконни, защото бяха направени от хартия. И малките деца в детските подготовки знаеха, че хартията е незаконна. Като отговорни граждани те, когато трябваше да рисуват с боички си представяха, че рисуват. А не съсипваха горите на планетата.

                Мениджърът подмина кашона и реши да бъде категоричен. Той няма да участва в углавни престъпления. Но на следващия ден в коридора се появи още един кашон. А на по-следващия дори успя да зърне мъжа, който хврли третия кашон и избяга. Мениджърът беше в тежка криза и някъде между паническите атаки и припадъците събра смелост и като взе с погнуса една торба изсипа тези неща в нея и отиде при единствената бивша пощальонка, която си вдигна телефона. Когато жената отвори вратата си той вдигна маниерно една хартия и почти се разплака:

- Какво е това?!

- Писмо. – тя го погледна недоумяващо и взе писмото от ръката му. – За... А... За оная симпатична жена на ъгъла с двете кученца.

- Аз съм диагностицик! Аз съм методик! Аз съм висш специалист! Не съм практик! Какво се очаква да правя с това?!

- Да го занесеш на жената, до която е изпратено.

- Аз не мога да правя такива неща! Аз не зная как. Къде. Тука пише Сан Стефано! Че и номер има. В моят иструктаж няма такова понятие. – той подаде таблета си на бившата пощальонка и тя огледа картата на квартала. Имаше улици, но нямаше имена, имаше разни петна с цифри и букви, но нямаше номера. Изобщо нямаше нищо.

                Тя запримигва объркано:

- Ти досега писмо не си ли виждал? Не си ли получавал? Как може да не знаеш тези неща?

- Аз съм завършил тясно специализиран профил във високотехнологична среда. Не като този примитивен свят тук!

                Пощальонката се подразни и тръгна по стъпалата. Излезе на улицата и му посочи една табела, но каква изненада, табела нямаше. Тя се изненада. Трийсет и четири години разнася пощата и за пръв път забеляза, че табелите ги няма. На тяхно място има някакви сини квадрати. Съвсем без да обръща внимание на напевите на новия пощальон тръгна по улицата и все така оглеждайки сградите, ъглите и местата, където някога бяха номерата очите й се изпълниха с почуда. Когато стигнаха на на Сан Стефано 32 тя звънна на звънеца и предаде писмото.

През цялото време мениджъръг я гледаше в пълен шок. Тя извади друго писмо от торбата му и възкликна:

- Какъв късметлия! Пак Сан Стефано! Само че съседната сграда.

                Заведе го и му даде писмото. Той гледаше звънците с погнуса. Всичките бяха черни и върху тях имаше мърляви ръкописни написи.

- Нали можеш да четеш? Хайде сега, елементарно е. Взимаш пръстчето и натискаш черното копченце.

                Той натисна първото копченце и от прозореца се показа един мъж:

- Кого търсите?

- А-а... Мария Велкова?

- Тя е на горния звънец! Ти да четеш можеш ли, бе, момче?!

                Мениджъра се обиди и натисна следващия звънец, но никой не отвори.

- Еми, препоръчано е. Пак ще дойдеш. – Потупа го по рамото бившата пощальонка и си тръгна.

- Не мога да работя толкова нискоквалифициран труд! Аз съм специалист! – Викаше зад нея той, но тя не му обърна внимание и си продължи към къщи. Той извади следващото писмо и прочете адреса, но това нищо не му говореше. Звънна пак на звънеца на мъжа, който се показа и го попита:

- Извинете къде е улица Оборище?

- Ако сляза... Такова Оборище ще ти дам, че ще ме запомниш! Келеме! Къде било Оборище...

                След два часа на вратата на бившата пощальонка се позвъни. Когато отвори тя видя новия мениджър на пощата в окаян вид. Дрехите му бяха раздърпани, окото посинено, а от носа му даже течеше лека струйка сопол смесен малко кръв.

- Аз не съм учил за това! Аз не съм мафиот... Аз не съм първобитен! Каквото кажеш ще ти дам само ме отърви от тези неща! Как живеете, бе, хора?! Това не е нормално! Защо просто не си изпращате съобщения?! Трак, трак. Готово. Не мога да работя в такава тежка работна атмосфера...

                Той й подаде торбата с писмата и се разплака. За нейно облекчение този път не припадна.  

 

                Две седмици по-късно мениджърът на пощата изпрати първия си микро мониторинг за отхвърлената високотехнологична дейност към централата в Токио. В него подробно описа как целия стар персонал е уволнен, мебелите са изхъвърлени, помещението преоборудвано с новата свръхтехнологична екологично съобразена концепция, направена от рециклирани дрехи. Средствата са похарчени. Очаква финансиране. Още не беше изключил таблета си и пощальонките, насядали по старите си бюра го смъмриха:

- Младока, марш за кафета! Ето ти и няколко писма. Тази улица вече я знаеш.

- Веднага, шефче. - Той излезе от пощенската станция и на вратата се сблъска с едно момиче, което тъкмо посягаше да натисне синия бутон.

- Какво правите? – Остана поразен. Момичето беше на неговата възраст.

- Пощенска услуга. – И тя натисна синия бутон.

Душата му се стресна, ръцете му потрепераха, психиката му се разклати, коленете му се подкосиха, обляха го горещи и студени вълни. Единствената нормална сред толкова много луди и тя дойде да натисне синьото копче точно на неговата пощенска станция! 

Най-накрая някой, който разбира...

Добре информиран, разказ Хелиана Стоичкова

Илия Духлев се събуди и първото нещо, което докосна беше дистанционното на телевизора. На екрана се появи ведра и усмихната жена, която остави листове хартия пред себе си и заговори:
- Добро утро, господин Духлев. Това е вашият персонализиран информационен бюлетин. Времето на вашата улица днес ще бъде прекрасно. Насрочено е орязване на клоните от 10.00 до 13.00 часа. Семейство Георгиеви на номер 5 се изнасят, а семейство Петрови над тях тази година няма да ходят на море и в задният двор на номер 7 довечера ще има благотворително събиране на пари в помощ на малоазийският червей. И днес офиса ви е запечатан заради нововъведената процедура по обезпаразитяване. Но това не трябва да ви притеснява, защото вие днес се чувствате благосклонен, усмихнат и изглеждате прекрасно. Новините от света. Четирите коали бяха пуснати на свобода.
Духлев намали звука и като се огледа нетърпеливо, облече се и излезе. Прекоси две преки и стигна до кабинките на Информационната Агенция. По пътя една жена го спря и му протегна ръка:
- Поздравявам ви за годежа! Честито!
- А!? – Той се усмихна. – Благодаря! – Той се нареди на опашката и нетърпеливо зачака. Когато дойде неговият ред влезе в кабинката, седна и потропа нервно с пръсти по коляното си. Чу се познатия глас:
- Сканиране... Изчакайте моля. Здравейте, г-н Духлев, какъв прекрасен ден за вас! Честит годеж с пожелания за много щастлив съвместен живот!
- Разкажи ми повече... – Той много искаше да разбере подробности за годежа.
- Преди две седмици, когато бяхте на море се запознахте с очарователна дама. Тя владее четири езика, бюста й е с перфектни пропорции. Вече две седмици излизате всяка вечер на вечеря и снощи вие й предложихте да се омъжи за вас.
- И тя какво отговори? – Духлев беше много развълнуван, че ще се жени.
- Тя веднага се съгласи. Тази сутрин рано призори се срещнахте със семейството й и те дадоха своето съгласие.
- О, много се радвам. А говорихме ли за медения ни месец?
Гласът разказа на Духлев в пълни подробности какви са плановете му за сватбеното пътешествие и дори му разказа няколко пикантни подробности за интимните му отношения с неговата годеница. На прозореца на кабинката се потропа и една жена нетърпеливо заговори:
- Хайде, моля ви се, не сте само вие! Колко хора чакаме на опашката...
Духлев излезе доволен от новината, че ще се жени. Деня започна обещаващо и като се прибра включи отново телевизора. Беше време за обедната емисия с новини:
- Здравейте, г-н Духлев! За съжаление неочакван развой на събитията помрачи ведрото настроение на вашата улица. Поставен е знак забранено преминаването и е отцепен района. На номер 11 е открит кърлеж забит в куче. Бърза помощ веднага са реагирали, но се забранява ходенето по тревните площи. Всички паркови пространства са поставени под карантина. Трагедията е овладяна, но за ваша сигурност не се препоръчва да излизате от дома си. Код жълто.
Духлев притеснено зацъка с уста. Това беше много притеснително. Да се случи такова нещо и то в ден петък. Не го очакваше. Той седна на един стол и се опита да не мисли за проблемите на хората. И неговите не бяха малко. Предстоеше му сватба и той трябваше да се подготви. Когато стана 8 часа вечерта той се наметна с едно яке и тръгна към информационните кабинки. Опашката беше значително по-малка и съвсем скоро дойде неговия ред. Влезе, седна и нервно забарабани с пръстите си по коляното:
- Сканиране... Здравейте г.н Духлев, за съжаление днес ви се случи нещо ужасно!
- Наистина?! – Той се надигна леко и отново седна.
- Да. За съжаление вие днес умряхте.
- Ужас... Аз съм мъртъв... Как стана? Да не ме е блъснала кола?
- Не. За жалост извършихте самоубийство. Предвид вашето влошено здраве това се очакваше.
- Толкова ли съм болен?
- Направо сте мъртъв! Имахте хемороиди, подагра, високо кръвно, бяхте предразположен към инсулт и психическото ви състояние беше много лошо.
- Ужас! От колко високо скочих? Аз се страхувам от високи места... Аз...
- Много високо. Тялото ви беше открито разчленено на парчета...
- Кога ще бъде погребението? – Той се просълзи, а от колонката се чу пиукащ сигнал и след това гласа проговори:
- Изчерпан кредит. Заредете нов кредит.
- Кажи ми повече за тялото...
- Заредете кредит...
Духлев излезе от кабинката и закриволичи по тъмната улица в пълен шок. Спря се, огледа се. Тръгна към къщи. После тръгна обратно към кабинката. Загледа се в прозорците на хората. После отново към къщи. Не знаеше какво да прави. Беше умрял. И сега!?..
Той се прибра у дома и пусна телевизора с надеждата да чуе нещо повече за себе си в новините. На екрана се появи водещата, която имаше много напрегнат вид:
- Добър вечер, г-н Духлев. Ужасно стечение на събитията! – Ето, помисли си той, сега ще кажат повече за това как съм умрял. – Но на екрана се появиха кадри на мъж, който блуждае по тротоара и гледа към прозорците на хората. Напред, назад. Криволичи. Духлев видя собствената си осанка и зацъка тревожно. Гласа на водещата се чуваше зад кадър. – Код червено. Целият регион е отцепен заради криминално проявено лице, което дебне жилищата на хората. Полицията е завардила всички входове на сгради. Района е под блокада от жандармерията. Обявява се вечерен час. Всеки, който излезе ще бъде арестуван.
- Ужас, ужас... Убийци, крадци... Много опасно стана вече...
Той легна на леглото и се замисли над смъртта си. Прилоша му. Очите му се ококориха. Лежа два дни и бра душа, че живота му е приключил. Беше толкова мъчително, че когато понеделник сутрин се надигна от леглото едвам ходеше. Той набра бърза помощ и след половин час една диспечерка прие обаждането му и той проплака:
- Моля ви, помогнете ми. Много съм зле. От два дни съм мъртъв...
- Гражданино, заявката ви е приета. След 6 седмици е първият свободен час за преглед.
И диспечерката му затвори. Духлев едвам се надигна от леглото си и обу обувките. Дори не посегна към дистанционното. Излезе и тръгна траурно към кабинките на Информационната Агенция. Нареди се на опашката и когато дойде неговият ред влезе отчаян вътре. Седна и отпусна дланите си мъртвешки.
- Сканеране... Г-н Духлев, благодарение на вашата социална отзивчивост и това, че гласувахте на изборите ви беше отпуснат допълнителен кредит.
- О, радвам се, че съм гласувал. А какво стана с тялото ми?
- Тялото ви беше закарано в реанимация. За съжаление по време на възкресението ви се наложи да ви бъдат отстранени далака, жлъчката и единия бъбрек. Но това не е най-страшното. Страшното е, че... – Гласа в колонката направи многозначителна пауза. – За съжаление няма да можете да изпълнявате съпружеският си дълг защото един от органите ви не бе открит.
- Ужас! – Внезапно възкресен той събра малко сили. - И сега какво?!
- Ех... – Въздъхна гласа. – Чувствате се изтощен. Емоционално изпомпан. Съсипан... Не ви се живее...
- Така е! Така е! Съсипан съм!
- Но поне сте жив...
- Така е! Така е... Жив съм. Това е добре.
- И не забравяйте... Другият път, когато простатата ви алармира бъдете по-отговорен.
- Да. Обещавам...
На стъклото се потропа и един мъж отвън му направи знак, че прекалява. Духлев стана и като заклати главата си излезе:
- Обещавам...

Восъчни лица, разказ Хелиана Стоичкова

Слава въздъхна и се загледа в кадрите, които показваха телата натрупани по улиците и с погнуса проследи как хигиенисти в специални екипи вдигат телата на умрелите от тротоарите. Ко-водещият Николай стоеше до нея и като видя тялото на малко момиченце с откъсната ръка шумно преглътна. До момиченцето на земята беше легнала все още жива жена и като се държеже през корема се превиваше от болка. Направиха им знак, че след минута излизат в ефир и картината на телевизора до тях се смени с кадри от градинка пълна с усмихнати хора.

- Започваме. Усмивки. – Николай седна на мястото си като се завъртя с любимия си маниер към камерата отброи с ръката си  последните секунди заедно с оператора и заговори:

- Добро утро на всички! И тази сутрин се срещаме в началото на още един прекрасен ден под слънцето. Ден, в който хората вече не умират от болести само благодарение на уникалното лекарство, панацеята на века, Кила на всяка болежка. Вземете своят КИЛ още днес и станете част от бъдещето!

- Добро утро и от мен. – Слава се усмихна и продължи да чете текста, който се изливаше от екрана на кюто. – Днес бройките на хората, които си взеха хапчето, за наше общо щастие, расте. Все повече избират универсалното лекарство, единственото решение, пътя към здравето. Болниците са затворени. Лекарите са в заслужена дълга почивка. Хиляди спряха пътя на болестите и се доверяват на новото хапче за Комплексно Имунно Лечение. Едно хапче, една панацея. Вижте кадри на живо.

                На екрана на един телевизор пред тях се появи лицето на репортер, който стоеше сред млади усмихнати хора на оживена улица:

- И днес хората вярват в красивата идея за един свят без болести. И колкото повече хора избират панацеята на бъдещето толкова по-добре е за всички. Статистиката казва, че вече никой не боледува от нищо. Болниците са затворени, лекарите са на почивка. Болести няма. Умиращи няма... Съвършеният свят е днес. Най-накрая по света и у нас.

                Докато вървеше прякото включване едно момиче нахлу в студиото и застана пред Слава като я загледа с ужасен поглед. После се обърна към едно момче, което дотича веднага след нея и хладно промълви:

- Тиксо! Гримове! – Момчето се затича към гримьорната, а Слава и Николай вдигнаха недоумяващо ръце. Николай направи знак на гримьорката да се махне:

- В ефир сме!

                Гримьорката  се обърна към него и повдигна още по-изненадано веждите си като извика към асистент режисьора:

- И моментно лепило... И чантата ми!

                Тя се приближи и в този момент се чу гласа на режисьора, че прекъсват за реклами.

- Какви реклами?! Току що започнахме... – Слава много мразеше такива промени в реда на предаването, защото това почти винаги водеше до големи гафове.

- Сега. – Гримьорката се приближи и опипа лицето на Слава и като взе от ръцете на колегата си разни материали откъсна тиксо и започна да го лепи по лицето на Слава.

- Какво подяволите... – Слава скокна права и в този момент погледна екрана, на който преди малко гледаха труповете по улиците. Видя лицето си, което беше цялото в кадър, провиснало надолу по ужасяващ начин, изтичащо като разтопена свещ и лъскаво като пластмаса, и като го хвана с ръката си тя изпищя и започна да го бута нагоре. Гримьорката й помогна да седне обратно на стола и продължи да лепи лепенки по лицето й и малко по малко започна да го връща към предният му вид и започна да слага грим за да не се вижда тиксото.

                През това време Николай проследи с почуда режисьора, който нахлу при тях в студиото и вдигна широко ръце:

- Няма да се плашите! Вие сте професионалисти! Това е нищо! Снимали сме в нечовешки условия, снимали сме в жега, в студ, снимали сме под земята. Умирали сме и сме снимали! Това е истинският професионализъм! Нещо става с вас, извикахме спешна помощ и всеки момент очакваме да пристигнат. Но предаването трябва да продължи! Хората трябва да чуят, че са здрави, че живеят в един сигурен свят. Вие имате мисия! И тази мисия е да давате надежда и сигурност на зрителите. Вие сте безстрашни! Вие сте лъвове! Вие сте най-добрите! Вие сте майката и бащата! Вие сте лицето на тази страна! Вие сте гласа на тази страна! Вие сте истината, вие сте...

                Двамата водещи го гледаха и очите им започнаха малко по малко да се надъхват. Първоначалния шок отмина и Слава тупна по плота в студиото:

- Аз съм професионалист! Това предаване е започнало и аз ще го завърша!

- Това искам да чуя! – Режисьора тупна също по плота на водещите и като огледа лицата им, които бяха вече добре олепени и замаскирани  направи знак да продължат с ефира.

- Следващият репортаж – започна Николай, но една от лепенките му се отлепи и гласа му потрепна. Слава видя, че операторите сочат към нея и към една от камерите и веднага продължи да чете. Видя как ръкомахат, видя как светна камерата, която снимаше само нея и продължи там от където спря Николай. При него дотичаха гримьорката и едно момче, и като залепиха тънки конци за лицето му гримьорката ги напудри и като седна на земята зад стола му леко ги опъна. Лицето на Николай отново се изправи. Направиха й знак, че опъва достатъчно и камерата даде общ план като Николай надъхано заховори:

- Точно така. Репортажът, който сме ви подготвили показва нашите безценни лекари докато те се наслаждават на заслужената си почивка. А веднага след това реклами.

                В ефир тръгна видео как усмихнат възрастен мъж заобиколен от няколко жени се наслаждава на питие някъде по брега на морето и вдига чашата си за наздравица. Жените също вдигнаха чашите с коктейлите си и приветливо заразказваха колко добре се чувстват най-накрая да могат да се насладят на един по-добър живот далече от ужасите на спешните случаи.

                В този момент в студиото въведоха хуманоиден робот с циферблат на корема, който застана пред двамата водещи:

- Какъв е проблема? – Запита робота и като му показаха провисналите кожи извади от едно чекмедже на гърдите си две бели хапчета и им ги подаде. Те ги изпиха и робота започна да отброява шейсет секунди отзад напред. Когато отброяването приключи погледна лицата им и каза:

- Душевните гангрени не са включени в полицата на лекарството. Извиках спешните органи.

- Душевни гангрени?! – Николай се засегна откровено и се опита да стане прав, но конците, които бяха залепени за челото му го опънаха и той седна обратно преди да си свали сам скалпа.

- Спешни органи... Пожарна и полиция? – Слава усети, че устата й се разтрепера. Какво общо имаха те?

                Докато вървяха рекламите първа пристигна пожарната и пожарникарите нахълтаха в студиото с маркуч и брадви като един от тях си свали шлема:

- Къде е пожара?

- Имаме спешен случай. Трябва да помогнете!

- Как?! – Възкликна пожарникаря като си свали шлема и заоглежда двамата водещи.

- Еми вие нали минавате курс по спешна помощ. Ето ви спешен случай. Предаването трябва да продължи! – Режисьора беше много настъпателен и се започна скандал. И скандала продължи докато пожарникаря не извади една сферична капсула и не удари по плота на водещите:

- Добре! Добре! – Викна той. – Това е единственото, за което се сещам. Ако им мине, мине им! Ако не им мине друго не се сещам!

                Той отстъпи назад и като хвърли капсулата зад водещите отдръпна се настрани и си запуши ушите. Гримьорката видя как топката се търкули покрай нея и мина някъде зад декорите и докато каже „Какво е това?“ чу се страшен трясък от който всички изпищяха и студиото се изпълни с пушек.

                Пожарникаря се приближи и като огледа лицата на водещите видя как лепенките им се бяха разлепили и лицата им отново започнаха да изтичат надолу.

- Ние бяхме до тук! – Той направи знак на останалите пожарникари и докато навиваха маркучите си нахлу полицията.

                Като видя пушилката полицая веднага заръча да блокират сградата, да претърсят всички за взривни вещества, детонатори и други детонационни устройства. Докато той спускаше заповедите си режисьора започна да му говори и постепенно да го надвиква. В един момент полицая се ядоса и спря като изкрещя:

- За какво ни извикахте тогава!?

- За да направите нещо! – Изкрещя истерично режисьора на свой ред. – Нещо направете!

                Полицая се ядоса ужасно много и като удари по плота на новинарите извика:

- Добре! Добре! – Той се обърна и като застреля единия оператор посочи другия оператор и гримьорката и разпореди: - Тия двамата да се арестуват! Веднага-а!

- Какво правиш бе, човек... – Режисьора започна да опъва косата си, а полицая се надвеси в лицето му и му изсъска:

- Нали това поиска! Нещо!

                Слава извади две щипки и пъргаво си защипа кожата като се опита да се усмихне, а режисьора усети как лицето му започва да се разтича като нагорещена свещ. Когато репортажа за щастливите лекари приключи от високоговорителя се чу треперещ глас който леко се прокашля:

- Шефе, да пуснем материала за това, че вече няма никаква престъпност? Мисля, че е много тематичен...

Коледна изненада, разказ Хелиана Стоичкова

Мария пъхна телефона в чантата си и като си облече якето си тръгна от работа. Последният разговор, съвсем предколедно, беше наистина дразнещ. Тя не разбра уволнена ли е, не разбра виновна ли е, не разбра какви са мотивите зад това, което шефа й й каза, но толкова се ядоса, че си спомни поне десет случая, в които се е отнасял несправедливо или нечестно с нея. Например преди няколко години, когато раздаваше коледните бонуси й подхвърли, че ще получи възнаграждение за успешните сделки през годината, но коледния й бонус беше даже по-малък от предходни години. Също така си спомни моментите, когато я караше да обмисли една „командировка“ с него за няколко дни, не повече, защото на него жените бързо му писвали. И така. Тя претича през няколко неприятни момента свързани с него и въпреки, че ловко успяваше да избегне директните инсинуации не й беше никак приятно.

Когато стигна до моста на влюбените беше вече бясна. Представяше си как му връзва едно въже на врата и го бута от моста. После си представи как вдига един стол и му го разбива в главата. Ножове, триони, пистолети, бобми. Пълна програма. Фантазията й се развихри. Толкова я беше яд. После си представи как го връзва за една кола  и по един черен път кара ли кара. И те едни пейзажи, едни поля, и малки чакълени камъчета хвърчат под гумите. Толкова я беше яд, че даже се разплака.
    Една двойка мина покрай нея и тя се загледа колко мило мъжа е прегърнал жената. Стана й гадно, защото докато тя прехвърляше през ума си разнообразни методи за убийство, другите хора просто се наслаждаваха на живота. Затова пое си дълбоко въздух и започна да си мисли за Коледата. Някак представяше си я топла и уютна. Представи си, че е облечена в зелено палто, на обувки с висок ток и е щастлива. Представи си, че към зеленото палто е сложила нежно бяло шалче и така е наистина много красива. Тя помечта малко на моста и тръгна към дома си. Тази вечер стигна своя край и тя смяташе да се отдаде на сън.
    Три дни по-късно коледната трапеза беше сожена и със съпруга й се готвеха да седнат на масата когато на вратата се позвъни. Тя отвори и видя мъж облечен като дядо Коледа, който й подаде два пакета и я накара да се подпише.
- Мило, получихме някакви пратки.
- Верно! – Той се приближи и като взе едната кутия разклати я.
- Какво си поръчал?
- Не знам. – Той взе единия пакет и се зачете в етикета. – С настъпването на новогодишните празници програма за развитие дрън дрън... – Той продължи да чете наум и като й подаде пакета протегна ръка за другия. – Този е твоя.
Размениха си пакетите и сега тя разклати нейния.
- Какво има вътре?
- Не зная. Това е по една програма за насърчаване на празничното настроение и стимулиране на малкия бизнес. Депозираш някаква сума по сметка и „Дядо Коледа“ разбирай добрите елфове от програмата отиват и ти купуват подарък, който ще бъде изненада за теб. Много готино, нали? Все едно пратка от северния полюс и ти не знаеш какво има вътре. Изненада!
Той й се усмихна широко и започна да разопакова подаръка си.
- Няма ли да чакаш до полунощ?
- Любопитно ми е. – Той отвори пакета и извади отвътре телескоп. Лицето му леко провисна и като се отпусна на канапето той отвори кутията и застина с протегнати ръце и само гледаше съдържанието й.
- Не ти ли харесва? – Тя седна до него, а той вдигна очи.
- Не, харесва ми. Просто... Точно това исках... Не мога да повярвам как са уцелили... Отвори твоя.
Тя отвори нейния подарък и както беше усмихната като надникна лицето й увисна. Тя извади зелено палто и го вдигна пред себе си.
- Зелено палто... И бяло шалче...
- Да. Харесва ли ти? О, виж в твоята има картичка. Дай да прочетем. „Скъпа Мария, желаем ти тази коледа да ти донесе само красиви мисли“ .
Като го чу тя бутна кутията встрани и като стана отиде до елхата и после се върна взе картчката от ръката му и я прочете сама.
- Не ти ли харесва? Изненада! И аз не знаех какво има вътре. Ако не ти харесва ще го подариш на някой. Стори ми се, че е много готина идеята с тези изненадващи подаръци. 
- Някога майките и бащите ни слагаха подаръците под елхата, а ние вярвахме, че един дебел дядо влиза и ги оставя там. Пишехме писма, лепяхме марки, разказвахме на всеослушание какво искаме за коледа.
- Да?
- А сега... Сега... – Тя съвсем се смути.
    Седнаха на трапезата и започнаха да се хранят. Тя мълчеше и той мълчеше. Тя правеше някакви странни нервни и напрегнати движения и дъвчеше забързано сякаш закъсняваше за някъде. А той си ровеше в чинията, защото си спомни как седеше в колата пред банката преди няколко дни и се чудеше дали да влезе вътре и да ограби поне няколко от касите. Да направи поне веднъж в живота си нещо лудо и диво. А след това реши, че може би един телескоп е далеч по-добра идея. И накрая взе устройството си и просто плати тези два ваучера за подаръци изненади. 

- Съжалявам, - промълви той - стори ми се, че ще ни разнообрази.
- О, разнообрази ни.

Много необичайна Коледа. Двамата се хранеха мълчаливо. Поне получиха една част от това, което искаха.

 

Част от бъдещето, разказ Хелиана Стоичкова

Тапио и Антеро изпълзяха от избата, в която попаднаха преди... Те нямаха никаква идея. Антеро надигна капандурата на един от вкопаните коридори и огледа навън.

- Тапио. Какво е това там?

           Тапио застана до него и понеже му беше трудно да стои прав от алкохола подпря се на стената и примижа за да фокусира.

- Мисля, че това е жираф. Да го попитаме дали иска да пие с нас.

- Тапио, чакай...

Антеро се опита да спре Тапио, но той се покатери по една бъчва и се промуши през прозореца и като се изправи разпери ръцете си към жирафа.

- Къде си, приятелю? Искаш ли да пиеш с нас? Ние имаме много пиене и много ядене там долу. Имаме сирена... Огромни кръгли, дебели, вмирисани сирена, които вървят чудесно с..

Антеро също пропълзя през отворения прозорец и с колеблива крачка стигна до Тапио.

- Мисля, че не разбира езика ни. Трябва да намерим някой да превежда.

И двамата тръгнаха по улицата. Но колкото повече криволичеха толкова повече им се струваше странно приветливо и усмихнато мястото. Антеро отвори вратата на една къща и извика:

- Ехо... Някой знае ли да превежда?

Двамата опитаха да намерят преводач и малко по малко стигнаха до площада на малък провинциален град.

- Идея нямам къде сме.

- Как! – Тапио видя нещо да се движи и клатушкайки се тръгна натам.

Когато се прилижиха видяха познатата кабина за самоевтаназиране и пред нея стоеше един робот.

- Аз знам... Аз помня... – Антеро вдигна пръста си. – Това е кенеф!

- Да! – Тапио го тупна по рамото и двамата избухнаха в неудържим пиянски смях.

- Добър ден. – Заговори им роботът. – Заповядайте в новата капсула последен модел и станете част от бъдещето.

- Къде са останалите хора? – Тапио сложи ръка на рамото на робота.

- Коя година е? – Антеро подпря челото си на гърдите на робота, защото му беше трудно да стои прав.

- Хората са в бъдещето.

- Къде е това бъдеще? – Тапио отпи от бутилката и се сети защо е дошъл. – Трябва ни преводач!

- Аз съм асистент на капсулата. Откакто хоум офисите бяха закрити останахме само ние да помагаме на хората.

- Остави я тая работа! – Тапио се опита да разтресе рамото на робота, но той не помръдна. – Трябва ни преводач. Ей там има един жираф и той не ме разбира какво му говоря.

- Тапио... – Антеро започна да се кикоти и падна на колене на земята. – Разбира се, че не те разбира. Та той е копитно животно. А ти нямаш копита...

Сега и Тапио избухна в смях и двамата се сринаха в краката на робота в лудешки кикот, който продължи часове, защото те не бяха изтрезнявали от години. Не бяха изпадали в такъв истеричен смях много отдавна.

Няколко часа по-късно започна да им се отваря апетит за нов алкохол и те си намериха бутилки в някаква бакалия. Тя изглеждаше така сякаш хората до преди малко са били там. Те си взеха по една бутилка и се върнаха при робота.

- Кажи сега, - Тапио си запали цигара и примижа заради дима, който му влизаше в окото. – Хора няма. А какво ще правим с тебе?

- Аз съм тук за да ви служа и да улесня пътя ви към бъдещето.

- Разбрахме го това бъдеще. Ние сме старомодни опиянчени идииоти.

- Дай да го яздим.

Двамата се опитаха да се качат върху робота и той нито им попречи нито им помогна.

- Знаеш ли да играеш на криеница?

- Можеш ли да тичаш?

- Как се казваш?

- Коя е столицата на Лондон?

- Англия, бе!

- Англия. Точно така. Как не се сетих...

Робота въртеше главата си с голямата кръгла камера от единия на другия и въпросите не спираха.

- Можеш ли да стоиш на един крак?

- Можеш ли да пишеш?

- Летят ли още самолети?

Робота въртя главата си известно време и в един момент спря наклонен на една страна и блокира.

- Последния ти въпрос направо го уби! – Тапио видя един джип на улицата и като тръгна натам покатери се с усилие вътре и го запали. Без да чака приятеля си потегли и като се засили към робота блъсна го и го вкара вътре в кабинката.

Като даде на заден и слезе от автомобила робота се изправи и като излезе навън застана срещу тях и заговори:

- Добър ден. Заповядайте в новата капсула последен модел и станете част от бъдещето.

Двамата пияници се спогледаха и се смълчаха. Вече не беше смешно. Те  се прегърнаха и бавно тръгнаха по улицата. И докато Антеро тихо плачеше Тапио започна да си тананика една стара детска песничка. Малко по-надолу детската песничка се превърна в крещене, което изпълни въздуха с необичайна за последните месеци звукова динамика. На практика последният, който пя на този площад се застреля на един баир в гората над града. Но той мислеше, че е останал съвсем сам.

Тези двамата си почиваха твърде дълго в мазето под земята и едно нещо със сигурност знаеха и то беше, че нямат никакво намерение да стават част от бъдещето. Настоящето си беше достатъчно наситено с изживявания и такова каквото го завариха.