Тиха любов, Хелиана Стоичкова

 

         Ако нощта не бе погълнала словата ни

         щяхме ли така безмълвно да се обичаме?

         Щяхме ли с очи да изговорим

         обезумяващата си любов?

 

2006 г.

В уличката, Хелиана Стоичкова

            Пуста е уличката, отдавна е пуста.

            Отдавна в леглата си хората спят,

            но някой монета на нея изпусна

            навярно намерил верният път.

 

            И туптеше сърцето на малката пряка,      

            улисан от стъпките прохърка градът,

            че някой човек намерил посока

            с наслада ще следва избраният път.

 

            Но стегна човека юмруци до болка

            от болка и гняв без пощада свален,

            че чувства се сам и сам е за бога!

            И чувства се слаб, слаб и смутен.

 

            И гневно затъпка пряката малка

            и поглед във мрака безкраен заби,

            че лампа самотна накрая присвятква,

            че буден е още, а градът вече спи.

 

            Навярно изкърцаха зъби безпомощно,

            навярно жената бе само мечта,

            но стъпките в малката уличка тропаха

            и хъркаше вече обиден града.

 

            Внезапно се спря и в небето загледа се

            в пелената от мисли, в пелена сивота.

            търсеше там да зърне звездите, но

            нийде не трепваше нито една.

 

            Тогава погледна дълбоко във себе си

            и странно, изпита една ведрина,

            че ето ги мислите, пътьом, срещат се.

            все ще се срешнат и те на света.

 

            И бодро той тръгна към края на пряката

            и края видя му се старт,

            че точно тук тази нощ мигаше лампата

            и точно тук вече не се чувства сам.

 

2003 г.