Вие фантастите сте виновни за всичко.

Аз няколко пъти вече чувам фразата „Вие фантастите сте виновни за всичко. Вие измисляте всевъзможни проекции и хипотези после някой с повече възможности решава да ги приложи„.

Комерсиалният свят е силно въпросителен днес, когато огромен брой изследоветели разсъждават над финалните акорди на отмиращия, казват, капитализъм. Това, което сме чели в дебелите книжки е застрашено да се окаже немеродавно в близкото бъдеще. Хипотези за това какво предстои съществуват хиляди и света на фантастиката прелива от сюжети кой от кой по-интересни. Днес всеки скептик е сочен за фантаст. И всеки фантаст може да се чувства анализатор.  А който не разбира фантастиката вероятно трудно разбира и останалото. Тази корелация е твърда.

Логиката на промишления капитал е изместена от финансовия. Но финансовият капитал има други приоритети и други представи за света. Шошана Зубоф ни говори за „поведенчески облигации“ и концепциите за това какво предстои се роят около няколко твърди ядра. Навлизаме в етап, в който на някои нива трябва да гледаме основно назад, а на други нива трябва да се ръководим от максимата „забрави всичко, което си чел“. Любимият ми пример от модерен учебник по икономика е „стопанска дейност може да бъде извършвана след присвояване на капитал“ и „трудовата дейност се извършва посредством ръце и глава“. Как звучи това?

Според мен класовият антагонизъм нямаше да съществува ако не съществуваха монопола, лицензията и откровеното грабителство. Суспендирането на суверенитет е пряко свързана със създаването на предпоставки за грабителство. Как се коментират думите на  Майкъл Паренти, че „бедните нации не са бедни. Те са прекомерно експлоатирани“?

Дали обикновената работлива и скромна кокошка продължава да е по-полезна от пауна? Говорим за промишлено научно-техническата революция. В общество от пауни кой ще иска да играе кокошката без принуда? В общество от работливи кокошки от пауни няма нужда. Предстои социален и производно психологически колапс. Промишленост без хора, взаимоотношения без хора, търговия с поведенчески фючърси и купичка с брашняна каша. Брашното с неизвестен състав. 

Ние ще настаним вашето послание трайно между ушите на потребителя

Шокиращи и безумни някои неща, които се говорят в пространството са обикновена димна завеса. Параван, зад който да бъдат прикрити по-големи теми - неща, за които никой не иска да се говори. Не искат да сте грамотни по тези теми и най-вече не искат да задавате особено много въпроси. И затова се предъвква и недоизяснява от кого какво зависи. Затова се предъвква какъв ефект имат едни или други действия. Това не означава, че ние не трябва да роптаем и да коментираме глупостите, с които ни заливат. Напротив. Трябва, защото ако не го правим ще вземат да решат, че тези идеи адски много ни харесват и ще ни дадат още от тях. Още от същото. Но в дълбочината на нещата винаги стои едно и също нещо, старата добре позната игра на богатите срещу бедните и хипотезата, че всичко, което се прави и всичко което съществува е за да отдели едните от другите. Имащите от нямащите. Когато идват кризите ние постоянно питаме - нима те, силните, нямат инструментариума да направят така, че пазара да бъде балансиран. Така, че развитието да върви плавно? Не могат да вземат съответните законодателни и концептуални решения, които да доведат нещата до спокойствие и потенция за общо балансирано развитие? Разбира се, че могат. Но не искат, защото тогава пропорционално капитала независимо дали той е в дебит или в кредит ще се акумулира прекомерно бързо в ръцете на онези жалки 90% хора. Ще се появят инициативи, ще се развие динамика на търгуването и производството, които може да издигнат случайници на сцената. А ние знаем, че никой не обича случайниците. Ние знаем, че никой случаен не попада на правилното място в правилното време ако не е избран за това. Ако не обслужва някакъв правилен интерес. На практика най-забраняваните книги по света не са книгите за религия. Кой го интересуват такива неща. Едни от най-забраняваните книги са книги, които описват и обясняват принципите на функциониране на монетарните системи, принципите на икономиката и общи модели на функциониране на пазарите и обществата. Защо ли е така? 

И докато ние се възмущаваме, с право, от поредната глупост която са ни пласирали, те работят. Не са спирали. И те никога не губят. Слушам материал, в който Марк Блайт хвърля малко светлина над определени икономически процеси през последните няколко години. Да, очевидна е пропастта, която се е образувала между нашия малък опит да сме в крачка със събитията и реалното измерение на нещата. Би трябвало повечето хора да са грамотни по теми свързани с техните пари и личните им ресурси. Но вместо това сме получили система, в която една от най-ключовите фрази и най-запомняемите е например "никой не може да ти каже дали пазара ще тръгне нагоре, надолу, наляво или надясно."  Наистина ли? Наистина ли никой не може да го каже? Нито един? 

И за да сме сигурни, че никой не може и няма да може да разбере какви са реалните процеси ние обличаме дискурса във вълна от технически похвати, достъпни през масовостта на съвременния информационен поток. Колко е лесно днес правилното послание да стигне до правилният адресат.  Спомням си една фраза, която цитирах в една моя разработка за манипулациията в медиита. Това е квинтесенция на света днес. 

  "Всеки ден оттук минават хиляди послания. Само някои от тях се открояват, внушават идеи, предизвикват реакция, подтикват към действие. Ние ще настаним вашето послание трайно между ушите на потребителя." 

Винаги ми е харесвало колко изчистено и добре звучи една фраза взета от произволна рекламна платформа. Между другото, така и така поглеждаме назад ето някои от техниките за манипулация, които коментирахме преди 20 години. 

                   тактика на премълчаването

                   тактика на общия лаф

                   тактика на игра с времето

                   тактика на раздробяването

                   тактика на заливането

                   тактика на димната завеса

                   тактика на ехото

                   тактика на голямата лъжа

                   тактика на преобръщане с главата надолу

    

Можем тук да добавим пирамидата на Маслоу, спокойно можем да добавим ефекта Мандела, който е ключов за успешното функциониране на останалите. Можем да добавим много интересни и скандализиращо ефективни неща. И питането е когато ние знаем за съществуването на тези неща как е възможно да продължаваме да гледаме сериалите по телевизията, дълбоко упойващи и безкрайни. Как е възможно да прихващаме всяко ново и модерно като изключително значимо и важно. Защо се оставяме на този поток с фрази като "убивам още малко време". Ако убиваш времето то ще те накаже. Не си ли чел Алиса в странта ана чудесата, тази прекрасна книга? "Ние убивахме времето и сега времето ни наказва. Винаги е 6 и винаги е време за чай. И ние винаги сме на тази маса и винаги пием чай." Лудият Шапкар. Безспорно една от най-добрите приказки някога писани. Особено поантата в края на приказката като най-съществена. И за да ви дам идея колко е добра ще споделя, че има държави, в които тя е забранена. 

И така малко по малко възрастният индивид стига до идеята, че единствените неща, които има смисъл да учи не са скрити, не са тайна, но винаги ще бъдат държани встрани от основния поток. И общият поток информационен е може би единственото блато, в което човек не може да си позволи да изпусне твърде много енергия. Защото там е пълно с програмирано съдържание. И както знаем програмираното съдържание се създава с определени цели. Не е толкова трудно да се види, не е толкова трудно да се каже, не е никак трудно да се осмисли. 

Неща, които са критично важни за пълноценно разбиране пред съвремения човек това са: икономика, устройство на държават, право, пазари, банки, техники за манипулация, история, пренаписаната история, собствената идентичност, фолклор и традиции, важността на родовата връзка.  - Това е една малка част от важните неща, които ги няма в сериалите, молекулярното готвене и менталната аритметика. 

Българите насекоми ядат, когато цъфтят налъмите, Хелиана Стоичкова

Толкова е гнусна темата с яденето на насекоми, че човек може да превърти лентата назад и да си спомни как преди няколко години беше атракцион да гледаме записи и видея от източните части на Азия, където хората наистина имат практика да ядат насекоми. Да, беше атракция да го гледаме, защото за нас това беше един атракцион, една причудливост. Сигурна съм, че по света има хора, които пият отрова всяка сутрин за да се чувстват безсмъртни. Сигурна съм, че до днес има хора, които си пилят зъбите с пили и си правят огромни дупки по тялото. Но това не сме ние. В един от учебниците ми по антропология са описани всевъзможни такива разнообразни културни черти, но ние не ги възприемаме като повече от живота на другите. Не ги съдим, но не желаем да практикуваме техните обичаи. Точно толкова е просто. Има места, където ядат зародишиге на птиците и така нататъка. Един много интересн аргумент чух напоследък в защита на насекомите и той беше, че ние приемаме да ядем скариди, тогава защо се опъваме на ларвите? Ами да, ядем скариди, защото първо имат определен специфичен вкус, който сме приели, че харесваме и второ защото в тях има месо. А в буболечките не е точно месо, нали. Или предпочитате кюфтета от червеи. Предпочитате ли кайма от ларви. Не е никак случайно, че ние българите изпитваме известна погнуса от от звученето на тези думи. Ние имаме прекрасни сирена, млечни продукти, гозби, дори постни гозби и не сме имали потребност да стигаме до това да ядем червеи. Толкова много треви са ядливи, че пред перспективата да лапам буболечки винаги ще предпочета една супа с коприва. Странно как дедите ни са избрали друг набор от хранителни продукти. И бяха огромна част от тях столетници. Да сготвиш охлюви може, но не е всекидневно занимание. Който е варил охлюви знае. Да сготвиш жабешки бутчета може, но не е всекидневна храна. И изведнъж някой ни казва, че не само, че всички сложносъставни продукти са пълни с насекоми и това трябва да бъде възприето като основна храна, за да пазим природата и екосистемата. Щото иначе...

И ето Киро Скалата излиза и ви разказва за нещата, които причиняват гъбите на насекомите и ще ви обърне внимание на много тънки и грозни детайли. А аз ще добавя към неговите думи. Има едно охлювче, което обитава големите джунгли и долу във влагата се чувства прекрасно. Но когато спорите на определена гъба се настанят върху тялото му те проникват до нервните му окончания и му казват да започне да се изкачва нагоре по дърветата докато не го качат най-отгоре на дървото. Там охлювчето умира от липсата на влата и прекомерното слънце. Гъбата го изяжда и изхвърля нов мицел в търсене на нови жертви. Аз може да пиша романи за войната на гъбите и да облека всичко това в литература, но истината е, че хората ви предлагат съвсем реални документи и съвсем реални факти, които трябва да повишат вашата бдителност. Ако можете да проследите линка гледайте това кратко и дразнещо сетивата видео.

Обърнете също така внимание на това. Човешкото тяло наистина е някаква форма на сдружение на клетъчни федерации. На вас ви се ядат домати не защото мозъкът ви е установил потребност от тези вещества, а защото някоя колония бактерии, особено в стомаха, е направила искане за тези вещества и мозъкът се старае да угоди на всички и да ги осигури. Представете си, че тази колония стане домакин на мицел, който има други цели. Само си го представете.

Когато започнаха да ни говорят, че нашата мусака е вредна за околната среда ние се смяхме. И винаги, когато излязат с гръмки твърдения от такъв тип ние се смеем. Ние се смеем, но шоколадите са пълни с определен вид съставки и ние така или иначе ги ядем. Смеем се на глупостите за ядене на човешко месо, фрустрирани сме даже, но истината е, че след като го говорят те просто опипват до къде стига нашата търпимост. Предлагат ни да ядем храна с вкус на човешко месо и когато откажем предлагат ни червеи - далеч по-безобидно, нали?! Някакви там ларви смляни за оцветител на кетчупа и соса барбекю. Моята баба и без сос барбекю живя до 94 и ако не беше кромидената истерия сигурно щеше да мине 100. И както тя обичаше да казва "Айде, много благодарим. Ама не, благодаря."

Гръм и мълнии! Близо ли сме до дъното?, Хелиана Стоичкова

Махнаха Ну Погоди уж заради цигарката, но всъщност защото не искаха децата да се докосват до нищо друго освен до техните продукти. Днес сме свидетели на абсолютна гавра както с децата, така и възрастните, защото това извращение нито е храна, нито мястото му е в магазините. Ако бяхме част от един нормален свят това сега щеше да е повод за грандиозен скандал и щеше да бъде класифицирано точно по начина по който трябва да бъде класифицирано, а именно перверзия. Защото това е една обикновена перверзия и тя е толкова просташка, че ако човек трябва да напише точно какво мисли по въпроса трябва да използва богатите дебри на сръбския поздравителен език. За чий чеп ще му е на един нормален човек да пълни гушата на някой търговец, който ще падне толкова ниско и ще сложи тези продукти на рафтовете на магазина си. Честно признавам, че видя ли тези неща някъде, кракът ми повече няма да стъпи там. Точно както направих с всички търговски обекти, които се бяха опитали да бъдат прекомерно педантични преди година и половина и стигнаха до гонене на клиентите си. И ние много добре знаехме, че ги грози глоба и въпреки това отсякохме. Щом си толкова старателен ще се оправиш и без мен. И ето, днес причината да са педантични я няма, но магазините им остават непосетени. Същото ще се случи и с тези, които поставят това на рафтовете си. Тази изгъзица няма място на пазара и е хубаво онези, които го намират за забавно да си дадат сметка, че равнозначно би било да се пусне салам с аромат на Х, хляб с аромат на лайна, сирене с аромат на... Поправям се. Това отдавна е на пазара, но поне са го кръстили културно.  

Перверзиите никога не трябва да бъдат афиширани, налагани, разпространявани широко и още по-малко да бъдат на свободен достъп. Аз не спирам да говоря, че не е нормално 10 - 13 годишни деца да гледат софт еротика и порно манга представена като красиви картинки. Да, те са красиво нарисувани, но са все така еротика. И тази еротика е предназначена не за 13 годишни момиченца, а за батковците. И няма сила, която да ме убеди, че едно дете, което се срамува да говори за секс и още не е готово и узряло да осмисли темата по нормален начин може да им достъп до еротични картинки и да им се възхищава все едно са скулптури на Микеланджело. Но същите тези деца да не знаят кой е тоя дебил Микеланджело и какво общо има той с изкуството. Така, че по наклонената плоскост освен купища олигофрения, несилие, смърт и еротика сега виждаме откровени перверзии. Не ме разбирайте погрешно, не съм чак толкова задръстена, но има една граница на приличието, която не трябва да бъде преминавана защото резултатът ще хвърли всичко и всички в транс. Един масово оргиен, садо мазо, хипер куул, модерен и първичен транс. Защото имаме приятели, които са поживяли на някои места по света и само садо мазо им е в устата. Как пък нещо друго не видяха, как пък нещо друго не прихванаха, а точно това. Отново не ме разбирайте погрешно. Но това са лични неща и те не могат и те не трябва да бъдат допускани вътре в общия културен фон. Онова, което со кратце наричаме култура. Онова, което ви прави хората, които сте. Няма нищо красиво в това, няма нищо пикантно. Това е обикновена спекулация с една щикотлива тема и не е направено само с цел печалба. Бъдете сигурни. Това са социални експерименти и социални проекти, които се разработват търпеливо и упорито. И трябва да бъдат отрязвани още в зародиш. Погнусата не е от темата, а от начина, по който е представена и всеки възрастен с малко разум в главата ще го разбере. Ние не сме някакви монахини, бабите ни идват от семейства с по 13 деца. Как пък са оцеляли през вековете без чипс с вкус на Х и В?!

Няма друг начин да бъде определено това течение на обезкостяване на интегритета както на жената така и на мъжа. Какво е един мъж ако не вкус на Х?! Така ли е?! Какво е един мъж ако не една тояга намазана с чипс?! Хайде да погледнем малко директно на нещата. И какво е една жена ако не парче месо с определен мирис?! Кой и как е позволил тази деградираща и деноминища символика да бъде пласирана по този начин? Някога намирахме за просташки повечето квалификации от такъв характер. Те са просташки. И изведнъж идва някой и ви ги пласира като храна?! В интимните си отношения с другия пол ние можем да си говорим каквито искаме глупости, но кога е било прието тези неща да бъдат афиширани? Кога? 

Мъжът не е един обикновен член. Мъжът е човешко същество, което има интегритет, достойноство, своя лична харизма. Обикновено излъчва сигурност, сила и увереност. Мъжете са основни защитници на семейството и като най-силни физически в него са натоварени и с най-голяма отговорност. Мъжете са изключително социално адаптивни и намират начини да се позиционират така в обществото, че да осигурят на себе си и на онези, които обичат не само препитание, но и психологическа увереност и воля. Мъжете са изключително важни като модел на поведение за децата, защото без този стабилен модел често се появяват аномалии в развитието на подрастващите. Мъжът създава предпоставка за зрели отношения, мъжът е онзи, който има истински контрол отвръщайки на доброто с добро на лошото подобаващо. Мъжът създава основата за семейното огнище, където жената да му се довери и гради заедно с него. Тук не става въпрос за пари, става въпрос за отговорност и уважение. Мъжът хваща сопата в ръце, ако се появи враг. Мъжът учи синовете как да бъдат достойни мъже. Мъжът трябва да вдъхва доверие.  И изведнъж чипс с вкус на Х. 

Нека дамите не се чувстват пренебрегнати. За тях мога да кажа два пъти повече положителни неща. 

Подмяната на личния мотив, Хелиана Стоичкова

Днес гледах много интересно интервю на Мартин Петрушев с Ивелин Михайлов и сред многото неща, които са ключови Ивелин Михайлов обърна внимание на "подмяната на личния мотив". Той даде пример с това, че когато хората биват изпратени принудително в едни бойни действия тяхната воля е извън конфликта, но в момента, в който започне да се пролива кръв съвсем естествено се добива вторичен личен мотив. Той става прилежащ на семействата им, приятелите им и обществото като цяло. Точно толкова лесно е. И понеже аз често търся причините за едно или друго счупване в идентичността видях паралел между това, което Михайлов каза и това, което аз многократно казвам. На практика идентичността - това кой съм аз се изгражда на базата на моята представа за това къде е моето място, каква е моята роля, кои са ми приятели, кои са ми врагове, кое е полезно за мен, кое е вредно. Абсолютно всички аспекти на социалния живот влияят над индивидуалното възприемане на своята собствена личност и това кой си. Те не могат да бъдат разделяни нещата. И затова когато давам примери, че подкопаването на националната идентичност влияе изключително пагубно на индивида и му отнема солидните основи на традициите и контекста, от който идва - това е така. Но много важна част от поругаването на естествено добитата представа кой съм е не просто да прережеш важни връзки, но да предложиш на тяхно място нови. И в това отношение подмяната на личният мотив защо извършвам определено действие е много ключова. 

Докато съм убеден, че даден проблем не ми принадлежи аз имам ходове встрани от него. Но успеят ли да ме накарат да осиновя този проблем като мой личен тогава аз няма да използвам волята си за да търся баланс, да се опитвам да търся някоя истина или правдата. Не. Аз ще инвестирам цялата си енергия в това да търся начини, да търся възможности за постигане на цели, които до преди този момент не са били мои. И това обяснява огромната злоба, активност и ожесточение, с които някои хора се опитват да насаждат вражда, омраза и определени настроения. Те не просто имат личен интерес финансов от някакъв порядък, но те са осиновили определена идея като собствена и вкарват цялата си енергия и воля за да постигат цели, които преди това не са били техни. Повишената енергия, с която го правят е продиктувана от личната им мотивация, че това е важно за тях. То е много по-важно от отрязаните корени. Там в отрязаните корени вече няма нищо за което да се хванеш. И понеже природата винаги търси баланс веднага се появяват други хора, които се опитват да притъпят напрежението, да дадат антитезите, да провокират дискусии и т.н. Баланса е необходим и появяването на така ярко оформащи се групи от идентичности показва нагледно, че някъде във времето се е наслоило натрупване от прекомерно явно, ярко и нетърпящо възражение защитаване на тези. За съжаление видимо чужди тези, които са външностоящи на изходния дискурс. 

Няколко пъти ми се е случвало да ме спират и да ми говорят против родината ми. И аз винаги съм се опитвала да водя разговор, а не скандал. Ние българите имаме една много приятна шега. Няма нужда да разваляме хубавият бой със скандали. То е шега, но е истина. И аз винаги съм се опитвала с думи човешки да обясня, че не ми е присъщо това говорене. То е изкуствено, принадено е, изглежда прекалено тенденциозно. Изобщо всичко, което поставя хората в принизяваща позиция изглежда тенденциозно. Някак когато преднамерено се хвалим едни други, или хвалим някакви стойности, някакви  художествени идеи това не изглежда грозно, защото е видно положителното отношение. Виден е опита за изграждане, строеж, надграждане и това буди ако не радост, то поне не дразни. Докато когато пак така тенденциозно се поругават стойности, народности, идеи, личности, смисли - тогава това дразни сетивата, защото се вижда ясната деструктивна цел зад това действие. То е свързнато с разрушаването на нещо и това е нелицеприятно. Да попиташ едно дете защо троши клоните на храст безцелно и тенденциозно е нормално. Детето упражнява същата енергия върху този храст. Пръчките не му трябват. Хвърля ги отстрани. Но трошенето му доставя удоволствие. И природата веднага търси баланс. "Защо ги чупиш?"

Личният мотив в една здрава ситуация обикновено е свързан с изграждане и ползване, възхищуние от изграденото. Но колко е лесно личният мотив да бъде преобърнат. Колко е лесно идентичността на човека да бъде подменена, поругана и отвлечена по такъв начин, че да отприщи деструктивни потребности. Тези въпроси изглеждат отвлечени и не толкова важни, но не са.Те са в основата на всички тези скандали, които виждаме онлайн и на улицата. Хората се карат не защото не могат да изяснят с думи прости правдата ифилософските си концепции, а защото енергията не е насочена към съзидание, но е насочена към поругаване. За да бъде прокарана определена идеология трябва установеният ред да бъде разрушен. За да ви говорим за джендъри ще поругаем библията. За да ви наложим червеи ще ви кажем, че мусаката ви е вредна за природата и скапана, и не е вкусна. И така нататъка. Няма край. И хората, които се занимават с тази дейност активно съвсем естествено провокират търсенето на баланс. Вярно, далеч по-уравновесен и аргументиран е отговора, но е не по-малко категоричен. 

Лъжите свързани с 15 минутните градове

Несъстоятелността на 15 минутните градове е толкова очевидна, че цялото това говорене може да причини мигрена на някой мислещ човек. Не се изненадвайте, ако имате чувството, че полудявате. Не полудавате. Вашият разум отхвърля купищата измислици, с които ви заливат. От десетки години слушаме за "устойчиво" развитие, в което ние като едни съвестни и отговорни граждани трябва да се грижим за околната среда и природата. Трябва да потребяваме по-малко пластмаса, да използваме хартиени опаковки, да се откажем от двигателите с вътрешно горене и така нататъка и така нататъка. От 69-та до днес те не са спирали да говорят за устойчиво развитие при положение че успоредно сринаха всички източници за добиване на хранителни продукти по устойчив начин, унищожиха и продължават да унищожават огромни горски площи, включително белите дробове на София са в това число. В Борисовата градина продължават да се секат дървета докато на вас ви казват, че трябва да използвате екологични автомобили, които не произвеждат въглероден двуокис. Не ви занимават особено много с въпроси като това, че растенията имат нужда от въгероден двуокис. Не. Защото вие всички трябва да си купите по една Тесла. Не ви занимават с това, че отпадъците от електромобилите не кореспондират достатъчно адекватно на собствените им концепции и няма признаят на глас, че прокаването на велоалеи съсипа движението в столицата. Да, сигурно имаме 5000 щастливи колоездачи за сметка на два милиона нещастни шофьори. Но не се притеснявайте, скоро никой няма да има кола. Защото ви готвят за 15 минутните градове.

Ето ви снимка от протестите в Оксфорд по повод на 15 минутните зони, които им наложиха. Англичаните са категорични по въпроса. Това не са мерки за подобряване на климата. 

Много ми се иска да задам един въпрос към 15 минутните градове, който така... Чопли ме отвътре от известно време насам. Като толкова много искате малки обитаеми зони защо разказахте играта на селата? Защо оставихте инфраструктурата да се срине? Защо оставихте тези хора без адекватни комуникации, без лекари, без училища? Защо ги изоставяте, когато бедстват, защо се подигравате с тях?! Ако целта е наистина да се създадат едни 15 минутни градове, но моля ви, възродете селата. Оставете градовете на мира. Те сами ще се опразнят. Животът в провинцията е много по-приятен и много по-желан. Хората бягат в градовете по икономически причини най-често. Поради принуда много често, поради липса на перспективи в селата и по-малките градове. Щом вие не желаете тези населени места да са добре устроени значи вие не искате устойчиво развитие, а вие просто искате да се позабавлявате за сметка на големите градове. Сега е забранено едно, утре е забранено друго. Плати такса за едно, после плати такса за друго. Точно толкова очевидни са нещата и цялото това говорене за един зелен свят, за едно устойчиво развитие е само една фасада, зад която стоят други цели. И всички, които са се юрнали да прияпяват в хора на еко-био манията ще им припомня, че аз като дете на село съм яла прекрасни зеленчуци и плодове в двора на баба и дядо и те не ги наричаха био. Не им казвахме био. Не беше срамно да ги затворим в буркани. И като споменах буркани ще споделя нещо, което ме обърква дълбоко. В онзи стар мой детски свят бурканите бяха нещо нормално. Днес наблюдавам хората около мен от една страна как отварят бурканите с удари върху капачките, което ги прави неизползваеми и второ след като консумират съдържанието им ги изхвърлят. Бурканите се третират като еднократна опаковка. Там има едни контейнери, в които разделно изхвърляш и приключваш с отговорното си поведение към обществото. 

Някога не беше така. Връщахме и буркани и бутилки на пунктове. Там те ни ги плащаха и с паричките децата си купувахме сладоледи. Бурканите се измиват в завода и се използват повторно. Днес устойчиво ангажираните ги мятат в контейнера, който после отива на общо сметище. Там стъклариите се трошат, топят и се симулира огромна активност по едно устойчиво развитие, която е от началото до края измишльотина. И още нещо. Казват ни че е устойчиво развитие да използваме хартиени сламки, а не пластмасови, защото пластмасата е вредна за природата. И високо изисканият и окултурен човек си купува един кроасан, който идва в картиена кутия, хатиен плик, пет картиени салфетки и за това едно кроасанче генерира 20 кубични сантиметра отпадък. Точно така е. Но понеже опаковките са хартиени и му е казано, че това е екологично и устойчиво съобразно той се чувства доволен. Чувства се като един модерен човек изпълнил директивата за усточивост. Една помпозна, демонстративна и неадекватна устойчивост. На практика огромна част от всичко това е просто един театър. Ако наистина искаш да си отговорен ще потребяваш така щото да не генерираш такива огромни количества отпадъци. И когато все пак генерираш отпадъците не ми сочи към други държави назидателно, защото там хората имат право да си изхвърлят боклука веднъж в седмицата и това не е устойчиво. Това не е нормално. Нищо от това не е нормално, но вие сте на 25 и не сте виждали един друг свят, в който бутилките с олио ги стоварваха на улицата призори пред магазина и на никой не му хрумваше да открадне. Във всеки квартал имаше пунктове за отпадъци и децата имаха стимул да връщат и стъкло и хартия за да си купуват сладолед. И сладоледа беше с масло, не беше някакъв шербет от подсладители с плодове и вода. 

За устойчивост можем да говорим тогава, когато една система се самоподдържа. Осигурява си всичко сама и взоимодейства с други външностоящи системи само за екстри. Това е усточивост. И сега тези 15 минутни градове демонстрират, че фасадата е на път да се пропука. Те демонстрират каква е била истинската цел на всичко. И тя е само и единствено контрол. 

Огромна част от това, което се прави под гръмък надслов за защита на природата е една красива фасада, зад която се крият обикновени икономически и подмолни геостратегически интереси. Ако толкова много ги е грижа за дърветата как е възможно в 21 век гори да се изсичат така безпощадно. Гори, които десетилетия наред са залесявани от "ония лошите" днес се унищожават. С технологиите, които вече съществуват с лекота могат да те направят сам си говориш за отсичането на дърво в двора ти. Но изненадващо нищо не могат да направят нито за пожарите, нито за поголовната сеч. Не могат, изглежда не искат. За какво устойчиво развитие говорим? За какви промени в климата говорим? 

Причината на текстът да подивее

Виждате ли, няма никакво значение какъв е жанра, в който е написана една книга. Някои хора харесват истрически обвързани истории, на други хора им харесват криминалните истории, а трети обичат текстове, които да могат да ги изненадат. Или ако не могат да ги изненадат то поне малко да ги уплашат. И така можем за изброим най-разнообразни причини, които хората могат да имат за да вземат една книга в ръце и да откликнат на поканата на автора за малък задушевен разговор. Виждате ли читателят има всякакви причини да чете. Той е този, който избира с кой автор иска да си поговори и колко дълго. На читателя му е разрешено да прави всевъзможни тълкувания, да размишлява, да оспорва, да не е съгласен, да се разочарова и дори да се ядосва на писателят. Единствената причина, поради която можем да го призовем да бъде по-сдържан в оценката си е, че той разговаря с отрязък от автора, с парче непроменяем текст, което е застинало и не може да се адаптира към някое ново обстоятелство или информация или аргумент. Книгата е отпечатана, авторът няма как да дойде и да допълни липсващ аргумент. А читателят е свободен отново и отново да аргументира своите контрапункти. В този смисъл читателят винаги е с предимство пред писателят. Защото неговият дискурс е отворен. Може да бъде подобряван с времето и да продължи да израства нагоре, много нагоре за да достигне нива високо над текста, който е закопчан статично на едно място. До където е стигнал до там. 

Но има едно нещо, което е във властта на текста, без значение какъв жанр е избрал писателя и това е какво казва този текст. Дали това, което казва има дразнителна сила, дали има провокативен потенциал. Дали съдържа в себе си въпроси, дали не е манипулативно построен за да изложи хипотеза. Всичко това е във властта на текста и най-вече в неговата власт е каква ще бъде темата на разговора. Защото текстът макар и застинал на някакъв етап от своето развитие е все пак основа за бъдещия разговор. И тук стигаме до най-интересната част. Какво представлява културата? Културата е наслояване на начини на мислене и възприемане на света, стъпвайки върху които ние получаваме възможност да израстваме. Можем да израстваме стъпвайки върху прекрасни естетически издържани образци, можем да се насладим на съвършенството на идеите, можем да изживеем ярки емоционални моменти. Изкуството е мястото, където културата ни стига до своите квинтесенции на съдържание. И ние затова го търсим. И ние затова имаме нужда от него. Защото то е еманация на нашето израстване. 

И понеже изкуството, което носи наслада се възприема по-лесно от изкуството, което носи по-ангажиращи емоционални или интелектуални стойности ние постепенно започваме да залитаме към по-лекото съдържание. Онова, което се разбира лесно, забравя се бързо и не означава много за нас. На практика не означава повече от една добра порция в читав ресторант. Започваме да гледаме на изкуството като на нещо също толкова тривиално колкото е всяко едно друго нещо. Нарисувал си картина. Браво. Написал си стихотворение. Ама много браво!  

И тогава в изкуството трябва да се случи нещо. То или трябва да приеме своята несъстоятелност поради изчерпване на смислената положителност и да започне да се кълчи в авантгардни опити да задържи вниманието или трябва да извади от задния си джоб тестето с въпроси и да се блъсне директно в ежедневието. Без да се интересува каква ще бъде реакцията на четящият, гледащият. Без да се интересува дали четящият ще разбере, нито дали ще го хареса. Изкуството, което никога не е можело самоцелно да съществува само по себе си трябва да направи неочакван завой и да поеме в своя собствена посока. Да постави камъка на склона и да започне да го бута нагоре само. Сизифовски. Читателят е поканен, но не е задължително да бута.

Представете си свят, в който фалша е станал толкова неприкрит и явен, че дори най-абсурдната, жестока, кървава, гротескна, извратена, болна, необяснима, нелогична история става възможна. Представете си го този свят, в който най-уродливата, най-трагичната, най-малоумната причина може да се окаже основание да унищожаваш всичко вече изградено. Представете си, че вие живеете в този свят и все още продължавате да чакате лекото съдържание на изкуството да ви връща чувството за нормалност, едно бегло усещане, че нищо не е чак толкова драматично. Ей така, малко кючек, малко празни приказки, две три любовни истории, много време похабено по изпразнени от съдържание, а и от потенция пост модернистични хепънинги и времето минава. Търкаля се там. 

Какво трябва да ви покаже изкуството за да ви сръчка и да ви накара да се огледате? Да се осмислите насред нещо ново. Да се разбудите. Да се стреснете, да се погнусите от целия този фаллш. Трябва или да ви покаже начин на мислене различен от вашия, или нещо, което има опасната потенция да се превърне в реалност. Без значение от жанра и без значение дали ще ви хареса. Напротив, създадено за да ви подразни адски много и да ви накара да си зададете въпроса това възможно ли е да се случи и има ли индикации в реалния жоивот, че мога да видя подобно нещо в бъдещето? Имам ли основание да се чувствам провокиран да търся аргументи против или аргументи за? Ако успее да те жегне то е изиграло своята роля и те е поканило да стъпиш отгоре върху него з ада се изстреляш много по-високо от текста. Защото той е само едно малко стъпало от твоят дълъг и интересен път.

Време да четем мислейки

Народ, който е поставен в принудителната позиция да му казват кой какъв пол е според някакви дистопични разбирания трябва да погледне на нещата от положителната страна. Да си извади телефончето и вместо весели видеа в тик ток да си прочете законите. Защото още с първите двайсет точки ще му звъннат няколко камбани. Пък ще вземе да се заинтересува, ще вземе да се зачете повече и така напоително да вникне за какво става въпрос. Пък после ще вземе да се подразни и ще вземе да каже на глас какво мисли. Пък ще вземе все така положително и с огромно чувство за хумор, такова едно балканско, на чист сръбски език ще вземе да подреди една попръжня, че българският език е твърде нежен за тези работи. Пък после ще вземе и така по един много артистичен начин ще се самозанесе на някой площад и ей така, музикално ще се наслади на това да посвири с останалите. Пък ше вземе да се подпише в някоя листа на някой главун, който се опитва да защити децата от тежко увреждащи морала неща и ще му стане още по-благо. Такова едно литературно хубаво, че и той се е вкюлѝчил в писането. Ама не като обикновената литература, която я пишат за да ви насочат вниманието към някакви проблеми и вие не я четете. Ами такова едно високо естетически издържано литературно преживяване. Дето ти оставя вкус в устата от слюнката която се пени.

Пък ще си отдъхнеш малко и с едно още по-ведро настроение ще му кажеш на момченцето. "Не се бой, тате, няма да ви карат да акате в класната стая като животни. Няма да те караме да носиш рокля и високи токчета, че много болят краката от тях. Не си виждал, тате, как пада жена с токчета. Остави ги тия глупости."

Пък ще кажат на момиченцето. "Не се притеснявай, миличка, прекрасно е това, че си жена. Пък ще ти подаряват рози, ще ти носят кутии с бонбони. Ще ти скубят плитките защото те харесват. Ти не се притеснявай, после ще им го върнеш тъпкано като порастнеш. И ако те карат да ходиш до тоалетната зедно с момче ти откажи, защото си дама и не можеш да правиш такива неща."

Пък ще ти стане едно весело, едно хубаво, че знаеш кой си. Ей! Няма край това веселие! Ще й забиеш на жената два шамара, че не ти е казала по-рано за тези неща и съвсем ще се изпълни душата ти със спокойствие. Не се притеснявай, тя ще ти го върне като удари колата "без да иска". И ей така малко по малко докато нещата се върнат по местата си. Ти трябва да знаеш какво стои зад всичко това.

Чл. 6.
(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

Хубаво е, че някой е помислил за тези неща. Време е да помислиш и ти.

Самоуважението е ключово, Хелиана Стоичкова

Правото на хората да имат "живота, достойнството, личността си, условия за свободно развитие е изконно и е гарантирано" от основният ни закон. Там е записано, че никой няма право да присвоява националният интерес. Там доброжелателно са записани много неща.

“Чл. 11 ал. (2) Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна.”

Тоест никое движение или течение, което е основано на чужда на народа идеология не може да бъде поставено над националните интереси и над основният закон. При ситуация, че основният закон е напълно действащ, нали така?

Много важна бележка е, че ВКС отхвърли искане за промяна на пола и направи подробно тълкувание за това какво трябва да се разбира под "мъж" и "жена". Здравият разум на нашите съдии и адвокати надделя и аз възлагам огромна надежда на тях, че всички документи, които са в противовес на нашата народопсихология, начин на мислене и загонност ще бъдат отхвърлени от тях. Всички спогодби, които нарушават конституционният ред ще бъдат резгледани подробно и анализирани по правилният начин. В България има 2 пола и те са биологично предопределени. Изключенията трябва да бъдат третирани с уважение, дискретност и не трябва да бъдат насърчавани защото това удря в идентичността на целия народ.

Показват ми снимки на градове, в които има огромни небостъргачи. На такива места трансхуманистичният начин на мислене е взел връх и очевидно желанието да бъдеш модерен е поощрено щедро. Нямам нwжда от небостъргачи ако ще бъркат в главите на децата. Ако след още 10 години в големите небостъргачи чуждестранните ни гости ще могат да си поръчват джендър проститутки. Ако това ще е предмет за хвалене. Представете си как ще звучи "Бях в България. Там 50% от проститутките са хермафродити по някакъв начин. Сигурно и останалите хора са такива" Не, благодаря. иди в България за да видиш нормални мъже, жени и деца. А ако срещнеш различен човек дръж се почително и толкова. Защото на края на деня когато попиташ някой какво видя в Тайланд ти показват две неща - снимки на небостъргачи и на двуполови проститутки. Вие си правете изводите.

Джендър идеологията изглежда като една миниатюрна част от големият бълвоч, в който сме потопени. И тя наистина е една малка част от голямата оркестрация, но ужасно дразнеща част. И така както цитирам закони не ми пречи да кажа и нещо, което ще намерите за вулгарно. Нас въобще не ни интересува кой с кого си ляга. И кой какъв е. Честно, така е. Има едно явление изконно чуждо за нами и това е педофилията. Не го приемаме, не го разбираме и само дори при мисълта за това, че все пак и тук съществуват неминуемо и такива хора ни кара да изпитваме болезнени тръпки на ужас. Никога не сме го толерирали и при най-малък сигнал за това реагираме шумно и грозно. Точка. Табу. Децата са святи за българина.

Отвъд това, обаче, в границите на консенсусния секс нас искренно не ни интересува кой как се забавлява и кой къкъв е. Това са въпроси лични, които са функционирали достатъчно добре до момента. Докато не се появи една идеология. Тя обещава свободи, тя обещава равенство, тя крещи с пълно гърло "равенство". Обещава на жените, че ще бъдат по-равни от равните, на децата, че ще бъдат по-себе си от себе си, на мъжете, че ще бъдат... Един господ знае какво, но обещанията са големи. Младите хора мислят, че всичко това е еманация на демокрацията и са прави. Това е действително еманация на демокрацията. Управление на народа. Ама от кого е управляван този народ и тук само един господ знае. Но те не го гледат по този начин. Те се прехласват, варват, зарибяват се от престижната позиция на тези, които им предлагат всички тези красиви идеи. Лапат ги без да се замислят и това е най-горчивата част. Тя започва с липсата на самоуважение. Всичко започва със самоуважението.

Идвали са хора и са ми говорили напоително против родината ми. Не се ли срамувам от нея? Не съм ли нещастна, че съм родена тук. Часове спорове. Напълно загубено време, защото те са платени манипулатори. За да дойдат, да ме затоворят, да инициират общуване дивидент трябва да вадят от това действие. Изтъквали са всевъзможни съчинени и кухи причини да се срамувам, да се страхувам, да се чувствам по-ниско от друите. Ония другите, които са ей там високо, а аз съм била там долу в ниското. Колко пъти ми се е налагало да споря с такива хора. Те не могат да разберат, че пътя на омразата, страха и срама е само за единици. Повечето хора не се чувстват по този начин. Нямат нужда да мразят нито някой друг нито себе си. И те, понеже са потънали дълбоко в язвата на бездушието и са станали чуждопоклонници отдавна са мъртви. Те не го съзнават. Пътят към този ад е през обезличаването на собствената идентичност. От едната страна ти си човек с принадлежност към нещо стойностно и тежиш на мястото си. Равен сред свои. От другата страна ти си с подчинена принадлежност към нещо, което ти се струва огромно, но е една химера. То не съществува реално и респективно ти си обвързан с принадлежност към един фалш. Поставяш себе си там долу в ниското за да гледаш с надежда към една красива идея, която не е реална. Самоуважението е извора на човешкото достойнство. Ако ти не уважаваш себе си защо и другите да те уважават?

В този смисъл традициите на българското семейство, малките дребни порядки на уважение, привързаност и грижа са в основата на нашето общество и ние не трябва да позволяваме никой да си играе с тези разбирания. Децата трябва да бъдат деца и да не получават никакво надмощие над решенията на възрастните за бъдещото си развитие. Децата не могат да знаят по-добре от възрастните кое е добро за тях. Децата не могат да управляват поведението на възрастните, защото това води до аномалии. Окултуряването е форма на "насилствен процес" и за да получите стойностни хора е необходимо от време на време да наложите родителската си воля над подрастващите. Какво означава детето да решава? Колко лесно е да бъде изманипулирано едно дете от външната среда? Никоя идеология, която заплашва нормалното развитие на децата не може да бъде приемана с лека ръка. Те трябва от малки да живеят в уравновесена среда, в която да си момиченце е прекрасно също толкова колкото и да си момченце. В която уважението към решенията на родителите трябва да е ключово във възпитанието. Вървя по улицата и чувам деца да крещят истерично по улицата "фак ю". Въпрос на личен интегритет и самоуважение е да се спреш и да им обясниш, че това е ненормално поведение.  Въпрос на лично самоуважение е да те вълнува какво става с подрастващата младеж, защото живота е колело и когато се завърти трябва да са се запазили стойностните неща, правилните, а не някакъв истеричен постмодернизъм.

Скала на арогантността, Хелиана Стоичкова

Трябва да направят скала на арогантността и да признаят, че тя няма нищо общо със сатирата и чувстното за хумор. Цифрата на загиналите хора в Турция и Сирия достигна 8100 души и не спира да расте. Затова нека не пропускаме тази трагедия и я отбележим там, където й е мястото. Продължават да вадят жени, мъже и деца под руините на струтените сгради. Поредицата от трусове над 5 по рихтер с 4 по-силни труса срина цели квартали и няма сила на планетата, която да ме убеди, че в това има нещо смешно.

Нашите съседи в момента се борят отчаяно с отломките и времето на зтрупаните под руините хора изтича. Буквално във всеки един от тези моменти докато гледаме новините някой там под бетонните отломки поема последният си дъх. И на фона на това човешко страдание, Шарли Ебдо се изцепиха с нечовешка глупост. Пуснаха карикатура със следното съдържание:

Charlie Hebdo:
"Земетресение в Турция"
"Дори няма нужда да изпращате танкове"

Шарли Ебдо, на които ние така горещо съчувствахме за няколко загинали човека. Същита, за кото французите хора от цял свят шестваха по улиците в знак на съпричастност публикуваха двусмислена картинка сякаш нарисувана от някое хлапе, което не съзнава сложността на световната ситуация в момента. Когато те пострадаха си поръчахме броеве от вестника им. Аз платих 5 вестника и те ми изпратиха само 1. И тогава в този момент на дълбокаскръб никой не се подигра на страданието им. И никой не им каза, че сами са закарали войната в офиса си. Напротив, всички звучно осъдиха насилието и се опитаха да ги защитят. 

След като беше публикувана карикатурата се надигна широка вълна от възмущение. Веднага се появиха и опити да бъде интерпретирана като препратка към ситуацията в близка до нас северна страна. Прочита на карикатурата бил - ето, че природата си знае работата. Няма нужда да изпращаге оръжия. Но както и да бъде интерпретирана тази карикатура е крайна проява на лош вкус, който е рефлексия на същата тази арогантност, която причини изначално нападението над тях. Но ние тогава не го казахме. Ние тогава се застъпихме за правото им на свободно слово. 
Колко странно дори не сме се замисляли, че правото на свободно слово отдавна е суспендирано. Преди 20 години четох дълго и пространно тълкование на чл. 38 от конституцията на РБ, който член тогава се опитах да изтъкна ми дава правото да говоря за манипулациите в медиите и за каквито искам други теми, които не накърняват ничия личност и интегритет, още по-малко родината. И тогава професорката в Академията ми смени темата насила и ми забрани да говоря за тези неща. Напълно изглупяла пред факта, че самата тя нарушава правата ми по чл. 38. И ето днес отново в темата отварям да прочета валидно ли е същото положение и разбирам, че чл. 38 е суспендиран. Не, нямам право да говоря каквото мисля ако това говорене противоречи на актовете на общността. И ето днес общността се държи странно и позволява сатира от такъв калибър и забранява анализите на такива неща. 

Никоя смърт не е маловажна. Животът е безценен дар. 

Фалшивите конструкти, Хелиана Стоичкова

Обърнете внимание колко тънка е границата между това да искаш да знаеш и това да се преструваш, че знаеш. В света в момента има редица интелектуалци, които не се страхуват да говорят за лицемерието в политиката и това веднага ги подрежда сред най-интересните публични личности на времето ни. Живеем в епоха, в която универсалната измама е приела колосални измерения и както винаги в такива турбулентни времена на хората им е по-лесно да ти метнят няколко клипчета и да ти кажат "информирай се" без да си дават сметка, че там в интернет пространството има хиляди, хиляди и видеа и статии, които търсят истината. Аз често се сблъсквам с хора, които са толкова превзети от имплантирано съдържание, че дори опита да разговарям с тях е нелеп. Наричаме ги хора "загуба на време", защото презумпцията е, че ако сами не са подушили във въздуха някакви проблеми и ако сами не са стигнали до усещането за определени нива на фалш то те са неспасяеми. Не разбирайте физически, но разбирайте интелектуално. Някой някъде е успял да им припише определена идентичност и те само за да я запазят цяла и непоругана са готови да преобърнат дори реалните данни. А истинската интелигентност представлява способността дори някога да са успяли да те излъжат да се адаптираш към новите информации и да приемеш и промениш позицията си. Това вече ти дава площадка да се изстреляш право в сърцевината на проблемите и намирането на материали за четене вече е лесната част. Трудно е да се адаптираш.

Ние българите като едни изключително природно интелигентни хора инстинктивно усещаме какво стои зад красивите фасади. Не става въпрос за образование, а за инстинкт. Защото болшинството от фанатизиращите се в някаква позиция хора са всъщност доста образовани. Но идете в някое село или в някой по-малък град и разпитайте хората по-добре ли живеят. Попитайте ги на кое вярват и на кое не вярват. Попитайте ги какво се случва според тях в момента. Ще останете поразени с каква семпла логика ще ви обрисуват картина недостижима за днешните университети. Затова когато хора ми говорят задъхано и ми се пенят с модерните си съждения не си дават сметка, че мълча, просто защото те не млъкват. Не само, че не млъкват а ръсят такива количества погрешно разтълкувани факти, че на човек му става безинтересно да ги прекъсне и да спори с тях. Спора няма да доведе до абсолютно нищо. А са българи. Наистина е голяма изненада за мен, но радостната новина е, че тези хора са много малко на брой. Вярно е, че са хипер активни и с екстремно самочувствие, но те дори не знаят, че са само една шепа. Огромната част от народа е природно интелигентна и знае много добре, кога я лъжат. 

Ще дам малък пример, който докосва дори само повърхността на нещата. На запад в момента е много популярен един психолог Джордан Петерсон. Гледахме го как пусна сълза за всички онези "самотни мъже, които жените отхвърлят". Гледахме го в опитите му да демонстрира, че мъжът и жената са различни същества и половата принадлежност на индивидите определя в огромна степен тяхното поведение. Жените получават по-малко пари, опита се внимателно да обясни Петерсон, не защото имат по-ниска квалификация, а просто защото са по-сговорчиви, не се припират и не воюват за по-високо заплащане като мъжките си колеги, които го правят постоянно. Дори се просълзи, че остават неразбрани аргументите му. Дори се вдигна фарс, че е изпаднал в конфликт с водеща американска журналистка пряко в ефир. Аз не видях някакъв много голям конфликт, по-скоро един театър, но това съм аз. И прехваленият Петерсон в момента е навсякъде и коментира всевъзможни въпроси. И хората го гледат. И хората го слушат. Но какъв интересен завой направи той напоследък! Разликите между мъжът и жената всъщност трябвало да бъдат преосмислени и трябвало да се приеме дребната подробност, че може би те не са чак толкова различни. И Петерсон припя в глас с основният лайтмотив за да остане на сцената. А истината е, че ако пееш каквото трябва само за да си на сцената значи си напълно излишен. Това е истината. И сега очаквам куп хора да ми кажат, ти какво не разбираш от думите на Петерсон. Жените и мъжете са еднакви! Няма разлика. И аз ще трябва отново да слушам купищата глупости на един или на друг, защото са гледали по телевизията някакво предаване и това им дава екстремното самочувствие, че вече са наясно с всичко. Ще ви кажа така. Понеже подхванах джендър темата. Опитите да бъдат заличавани границите между мъже и жени са един театър, много вреден за съжаление, който ще отшуми и само след няколко години внезапно ще си спомнят какво е жена и ще започнат да ви поучават от екрана колко сте тъпи и елементарни. Разбира се, че жените са различни от мъжете и по отношение на репродуктивните си органи и респективно и производно психически. Жените приемат нещата по-емоционално. Тук не говорим за професионални умения, защото което е достъпно за учене може да бъде изучено и от двата пола. Тук говорим, че в общуването и в биологичната си функция те са съвсем различни. И ще ви нарекат. "Тъпаци" и "първобитни" задето говорите глупости и не знает елементарни неща. Така, че и това ще отмине. Но вие съвсем не мислете, че ще бъде безплатно това представление. Защото то винаги има цена. 

В момента тече референдум за джендър идеологията, която е така неприсъща и чужда на нас българите. Както казах и няма да спра да го повтарям, ние сме изключително интелигентен народ и интуицията ни подсказва как да отделяме болните идеи от здравите. Тази инициатива в момента събира хиляди подписи за да покаже едно основно нещо. Ние не сме съгласни да се опитват да ни инсинуират, че сме част от едно болно течение. Не го приемаме. Ще изчакаме търпеливо да свърши и ще направим всичко възможно да съхраняваме правилната логика на нещата. И правилното функциониране на семейството. Дребните инсинуации, че сме готови да живеем в такава система от разбирания са само театър. Защото отзад стои силното българско семейство, в което жената и мъжът живеят в дълбоко уважение един към друг, с дълбоко разбиране към различията си и са обвързани здраво с онези неща, които ги обединяват. Като бъдещето на децата, например. И всеки от двамата знае прекрасно какъв е и няма нужда някой да му дава разяснения по темата.

Баби много - бебета няма, Хелиана Стоичкова

Когато ние бяхме млади жени радителите ни ни учеха да се пазим да не забременеем. Твърде сме млади, живота е пред нас. Има време и най-вече тези неща трябва да се правят мъдро за да няма разочаровани. Пък ако стане случайно не е желателно, но не е чак толкова голяма драма. Това беше отношението. И много се наблягаше на това, че не си подготвен да ги гледаш тези деца. Защото идеята беше "Който си има деца да си ги гледа". Да обаче времената се промениха. Демографският срив е покъртителен. Улиците са празни, деца няма. Някога се събираха огромни тумби с хлапетии и цял ден, всеки ден играеха. Създаваше се чувство за взаима отговорност. Възрастните постоянно повтаряха, всеки знаеше, че ако нещо се случи трябва да си помагаме. И така ставаше. Един паднал от ограда, друг се пребил с колелото, трети си загубил ключовете и всички ги търсят. Социализация, която възпитава в колективно чувство на отговорност. И който не се държи уважително към останалите или тарикатее на дребно яде бой. По детски, че да се научи.
А днес какво стана. 14 годишни момчета майките им ги возят с коли до някоя детска площадка и цял ден пият кафе и си пилеят времето с глупости за да могат "децата да си поиграят". Шестнайсет годишни момичета не могат да обелят ябълка. Държат ножа така сякаш всеки момент ще си прережат вените. Ходят на училище, където тарторите симулират в междучасието, че шмъркат разни субстанции за да изглеждат важни. Говорят глупости, държат се агресивно и бият онези, които са кротки и тихи. Срив и тотален разпад. Цялата менделеева таблица е събрана в класните стаи. И тези деца се прибират у дома, където родителите просто не могат да овладеят нито настроенията нито културните пластове, които се просмукват в тях. Закщото малчовците са добре информирани, че имат права. И едно от най-основните им права е вмигом да влизат в ролята на жертви, онеправдани до ядрото на смисъла. И понеже няма достатъчно много деца инстинктивно възрстните ги гледат като писани яйца и се съобразяват с всичко само и само да им осигурят някаква прилична и стабилна среда. Пък каквото стане. Такъв е света сега. Малко са, глезени са, себични са. Влиянието, което се оказва над тях е твърде силно за да могат те на толкова ранна детска възраст да го осмислят по правилният начин.

И ето днес стигнахме до момента, в който се гледа на някои неща по различен начин. Ако днес 16 годишно момиче се прибере бременно у дома родителите най-вероятно ще се зарадват искрено. Има кой да го гледа. Пожелаваме си един на друг да се сдобие поне с пет внучета. Спокойно, смеем се, баби много. Бебета няма. С едничката надежда, че младите хора ще се почувстват по-спокойни и няма да се притесняват, че децата им ще останат гладни или в безпътица. С надеждата, че егоистичният ген който винаги търси собственият си кеф ще събере малко перки и ще погледне на нещата от друга гледна точка. Колкото по-голямо е едно семейство толкова по-силно е. Особено ако възрастните добре са видяли какво става.Защото един от най-големите страхове пред младия човек е да не остане на улицата. Ако не може да се грижи да себе си как ще се грижи за едно, две или повече деца.

Но тук идва и културният феномен, който е много засилен при нас българите. Това го има и на други места по света, но ние сме пословични в това отношение. Българите се грижат за децата си докато са живи. Това ни е част от завета, такава ни семката. Така, че няма страшно, млади хора. Баби и дядовци има колкото искаш. Нови хора ни трябват за да пребъдете и вие във времето.

Когато животът се променя, Хелиана Стоичкова

Една от моите изненади през последните месеци се състои в това, че има хора, които не осмислят, че светът се е променил. Те продължават да живеят с усещането и надеждата, че светът ще се върне към страия си формат след отшумяването на поредната социално-здравна вълна. Но това няма да се случи нито по този начин нито толкова лесно. Светът е разкъсван от специфично натрупване на действия, които са набрали инерция и тя завлича допълнително завихрящите се процеси. Предстоят нови ограничения, предстоят нови затваряния и още по-лошо предстоят нови социални и финансови турболенции, които един човек мислещ все още за това къде да си планира почивката няма да възприеме достатъчно навреме и няма да е достатъчно подготвен. А това ще доведе до хаос и емоционален дисбаланс. Маникюрът не е по-важен от бъдещето на децата.

Говорим си с приятели кой какво иска от живота, на какво се надява, кои очаквания са се сринали и единственото заключение, което може да се направи е, че бъдещето на децата винаги трябва да е на първо място и чак след като то е подсигурено тогава може да се говори за личните удоволствия. Така функционира природата на човека. Ние не сме като пандите. При недостиг на възможност да се грижи за близначета пандата убива едното, за да се подсигури оцеляването на другото. При нас хората нещата стоят по много различен начин. И понеже твърде често някой се занимава с това как се чувства - дали излъган, дали предаден, дали лишен от удоволствия аз винаги се сещам за дребната фактология, че това са мечти и желания на вчерашният ден. Днес желанията следва да се обновят и усилията да бъдат насочени в друга посока. 

Не спирам да виждам в хората едно вътрешно страдание, че едно или друго няма смисъл. Днес приятелка ми каза, че по силата на всичко казано "животът й губи смисъл". Няма такова нещо. Животът никога не губи смисъл, защото смисълът на животът е абсолютно неизяснен отвъд възможностите да извлечеш максимум ползи и удоволствия от това, че си все още жив. Но има едни моменти в живота, когато не става въпрос за удоволствия и здравият разум трябва да те отведе там, където единствено и само може да съществува бъдещето. И това са децата. Те не стават смисъл на нашето съществуване, но те са единственото нещо, което не сме готови да загубим. И поради тази причина в моменти на турболенция най-доброто, което можем да направим е да преосмислим кои наши действия са полезни за тях. Да се опитаме да разберем какво бъдеще ги очаква и как да им помогнем да се справят в него. Това не е загуба на смисъл на живота, напротив. Това е засилване на важността да сме адекватни, информирани, подготвени. Напротив турболенциите мобилизират съзнанието и психиката да оставят дребните незначителни неща като това дали някой ни харесва или не ни харесва, и да се насочат към наистина важни неща. Като това да си обяснят какво се случва около тях. Защо има промяна в поведението на хората. Защо има внезапен срив в приятелствата? Кое води до това и ако толкова лесно се разпадат това приятелства ли са? Изобщо поводът за размисъл може да отведе човека от презумпцията, че нищо не зависи от него и животът му няма стойност до дълбокото и правилно разбиране че сега, повече от всякога, той си заслужава да бъде пазен.

Когато си купуваме скъпи вещи или разни дребни луксозни удоволствия ние участваме в спиралата на планираното потребление. Изобщо всички неща, които могат да бъдат определени като фикс идеи в потреблението са предварително програмирани. И следва да се запитаме как е станало това и кой го прави. Това ли е живота? Каква кола ще карам, каква печка ще купя? Хората, защитавайки някаква представа за социален престиж, разпределят ресурсите си така сякаш живеят във времето "преди" определено струпване на събития. И най-странното е, че колкото повече се занимават със социалния си престиж толкова по-малко хора ще допуснат в пространството си, които да могат да оценят този социален престиж. Той е частично безсмислен. А в по-особени времена може да бъде смятан за непрактичен. Затова, не бива да се оставяме на остарели разбирания за социален престиж, нито на остарели разбирания за насладите от живота. Първо защото зад ъгъла дебнат големи разочарования и второ защото от един момент нататък вътрешната психологическа стабилност и хармония са по-важни от интересните емоционални бури и изживявания. Или всяко нещо има своето време и място. Не можем да се преструваме, че не виждаме или не разбираме нещата, които виждаме.

Емоционалните драми, които сами си причиняваме, Хелиана Стоичкова

Всеки един човек в живота си преминава през моменти, в които се чувства макар и за кратко изгубен. За някои хора тези периоди са много кратки, но за други могат да траят и години. Ако сте в такъв период много е важно да разберете, че това време, което минава в лутане и чудене около стойността на всичко, в което сте вярвали никой няма да ви го върне. Много често това се случва с жените и то особено след разпадане на по-дълготрайна връзка. В такива моменти жените си казват, а и чуват от доброжелатели, неща, които въздействат накърняващо на личността и се вкопчват в идеята, навиват си на пръста, че очакват един приказен мъж, който ще дойде и ще оправи всичките им проблеми. Когато той се появи те отново ще са красиви, умни, интересни, сладки, ценни и т.н. Но такъв рядко идва по многобройни причини. И колкото повече време минава една жена вместо да се преориентира и пренастрои тя задълбава в тези свои очаквания и става прогресивно все по-самотна. Играе карти таро, плаче сама пред телевизора, защото й липсва физическото присъствие на друг човек и стои с часове на телефона в дълги безсмислени разговори с приятелки в сходна позиция. Въздишат и захранват ямите на страданието със споделяне на болезнени моменти и впечатления, които им дават увереност, че поне не са ненормални. Ето, казва си жената, тези неща се случват и на други хора. 

Абсолютно всички сме го правили. Мъжете също го правят, но те са много по-дискретни по природа. Един тричасов разговор колко накърнена се чувства една жена мъжа може да го скрати до две три думи. И онзи, който му е приятел от другата страна е възможно дори да не го изкоментира, а просто да предложи да се напият. Какво имат толкова да говорят? Те нещата са ясни. Та в този ред на мисли всеки човек изпитва и може да изпита страдание от определени ситуации, но при дамите това много често е свързано с големи фойерверки. В края на годината обикновено това става. Има голяма заря. И това е не само нормално, но може да бъде и много забавно. Лошото е, че ако се застоиш твърде дълго в очакването да дойде някой, който е красив, благороден, културен, начетен, образован, интересен, сладък и още пет страници искания, живота си минава. В чакане. Карти таро, вино в големи красиви чаши, свещи и безцелно цъкане на дистанционното в търсене на някоя драма, която само да затвърди усещането, че всичко действително е отишло по дяволите.

Започва се активно правене на маникюри, купуване на красиви парцалки, разходки по магазините, търсене на маркови дрехи, организиране на домашното пространство по фън шуй, изхвърляне на използваеми стари качествени вещи и купуване на нови некачествени, но обявени за много скъпи продукти, които излъчват престиж. Всичко, което една жена може да направи ако живее в нормални времена. Но ние не живеем в нормални времена и това само по себе си подсказва, че тревогата от загуба на някакво самочувствие не може да надскочи самъсазнанието, че други нещо са много по-важни от това дали се чувствам "харесвана и обичана". Накога попитах моята баба как е карала критическата и тя, която бе на 87 ми каза следното:

"Аз и критическа? Нямах време за такива глупости. Тичах на работа, грижех се за децата. Стане ми топло сваля малко сакото. Стане ми студено, облека се. Не си спомням да съм се чувствала нещо по-различно от преди. Критическа карат хора, които имат време да се занимават с такива неща."

Колко мила и очарователна беше моята баба. На практика тя ми каза, че емоционални сътресения и съответно потребност от справяне с такива имат хората, когато много се вторачат в някакви проблеми. Ако обаче съсредоточат усилията си върху нещата, с които се завимават и ако насочат вниманието си към нека, които ангажират ума с интелектуална дейност, учене или друго тогава те не изпитват потребност да се вторачват и задълбават в някакви лични драми. На практика тя ми каза, че в емоционални драми изпада човек, който има потребност да ги изживее. Защото ако той наистина не желае да страда то сам би намерил пътя навън от отровните теми, които го измъчват. Казано с прости думи - ако ви е писнало да изпитвате неудоволствие, липса на самочувствие, липса на личен конфорт, ако самотата ви измъчва, не захранвайте тези неща с надежди, които няма да се сбъднат. Напротив. Погледнете се в огледалото и оценете прекрасният факт, че съществувате, живи сте, и можете да се занимавате с далеч по-стойностни неща.  

Можете да започнете да учите отново. Когато човек учи, чете и се информира мозъка започва да функционира по друг начин. Работи по-добре, това ще повдигне тонуса ви. Не подценявайте силата на самовнушението. То може да ви издигне точно както може и да ви закопае. Самовнушението, че страдам по нещо, което ми е изключително важно, самовнушението, че нещо ми е изключително ценно водят до постоянно събиране на аргументи в полза на една фикс идея. Особено, когато човек е влюбен. Но влюбването не може да бъде смисъла на един човешки живот. Не и в една по-зряла възраст. На една по-зряла възраст принадлежат и едни по-зрели съждения, изживявания и действия. Как да направите живота на младите хора по-добър. Кое е истина и кое е фалш. Кои са вечните стойности. Кои неща си заслужават усилието и кои не. Кои хора задлужават времето ви и кои не. Кои каузи заслужават времето и усилията ви. Това са въпросите на зрелостта. На къде се е зъпатил света? Това, което ми говорят по телевизията истина ли е? Това са неща, които едно емоционално зряло същество следва да се пита. Защото емоционалните драми са въпроси на един недоизживян пубертет и са излишни.

"Той защо не ме обича? Той защо избяга с друга? Той обичал ли ме е воъбще? Защо е бил с мен като ме е лъгал? Защо ме е лъгал?" Подяволите! Има ли някакво значение? Станало е. Нямате нужда нито от публика нито от признания, че сте прави или криви. Нито от признания, че сте стойностен човек. 

Плитко съдържание за смилаеми зрелища, Хелиана Стоичкова

Наскоро Никита Михалков припомни нещо, което се набива в очите. Постоянният поток от "развлечения", с който обществото бива облъчвано води до усещането в хората, че изкуството и забавлението това са само едни положителни неща, които не будят размисъл и те приучават да очакваш само повърхностни неща. Да свикнеш да консумираш само повърхностни неща. И ежедневните дози зрелище те принуждават да привикнеш да си чакаш дозичката допамин. Без нея ти не можеш да функционираш пълноценно. Но нека добавим към това, което е толкова вярно един друг феномен, който е ежедневната доза смърт. Ние свикнахме постоянно да се говори за смърт, постоянно да се показват мъртви хора, да виждаме трупове, не само, но свикнахме да виждаме с очите си как хора се сриват и агонизират. Комбинацията между тези два постоянни ежедневни потока от материал, който се излива върху хората води от една страна неспособност да се осмислят по-дълбоки неща, но и до провал във функционирането на емпатията. Гледам видея, в които някой пада насред улицата и хората около него бавно започват да го оглеждат, някой идва, мисли, гледа, вадят се телефони. Това е много далече от начина на мислене, в който ние бяхме възпитани. Пред мен пада жена и трима дотичваме за миг до нея, веднага е вдигната, веднага дотичват още хора. Това е нормалното поведение, когато някой е в беда.

И така. Проблематиката на дълбокото съдържание остава в зоната на нежеланата черна хроника. Черната хроника идва задължително и на края на деня човек иска просто да гледа как някой си удря пръста и за да се посмее на това. Но как се отразява това на всеки един от нас. Привикнали да виждат смъртта, привикнали да не реагираме на бедите, привикващи да подминаваме чуждото страдание. Говоря си с приятели и те споделят неща, които са непосредствени и честни, но са тревожни. "Хладилникът ми е пълен. Зная, че има хора чийто хладилник е празен, но гледам да не мисля за това. На мен нещата, които се случват са ми изгодни". Разбира се това беше казано като самоосъзнаване и като опит за обяснение защо една група от хора са напълно слепи за чуждото страдание и биха предпочели да не знаят за него, ако разберат да го подминат, а ако се налага да правят избори то тези избори ще са изцяло в собствена полза. Ето го обяснението. Ако имаш една критична маса, колкото и да е малка, все пак налична, която живее добре получаваш група от хора, които ще викат по-силно от гладния, ще се аргументират по-ревностно от мъдрия само и само за да запазят статуквото, което са получили. Това е инстинктивна реакция. За да получиш феномена Спас Гинов е необходимо да се появи една по-висша идея. А как се прокарват висши идеи на място, където се търси повърхностното зрелище? Точно така. Няма почва в която да поникнат. Няма достатъчна дълбочина за да насадиш цяло дърво да пази сянка и на притежателя си и на други около него. Има място само за малко рехав райграс.

Като споменах Спас Гинов да кажем още нещо. Големите идеи имат нужда от смелост, от готовност ако нещо се обърка и портите на ада се разтворят да си готов да преминеш. Историята му е много тъжна, той се оказва заедно с цялото си семейство в черквата в Перущица обградена от всички страни от турците, които са потушили възстанието и са на път да влязат. Там е и Честеменски, там са още много мъже с целите си семейства. Историческата действителност е тъжна и жестока, но това е пътя към големите идеи. Съвременият човек не иска да се окаже обграден и поставен в такава ситуация. Той не е готов да остане без тоалетна хартия камо ли да трябва да се бие за живота си и да трябва да защитава някаква кауза или да трябва да направи избора, който Спас Гинов е направил, който Кочо Честеменски е направил. Не, съвременният човек иска да му е пълен хладилника и останалото не го интересува. Останалото е "там няква литература" и "там някви трупове". Да. Толкова е останало.

"Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина
глас гробовен, осъжда ме и ме заклина
да не мога от него нивга да се скрия.
Само там дълбоко в гроба ако стигна
ще е някаква поне малка душевна утеха,
че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.
Няма милост това вътрешно чувство.
Не е настроение, или някое мисловно блудство."

Не е смешно, не е леко, душата не си прави проветряване с такива текстове. Натоварващи са и са осъдителни към всеки път, когато сме си затворили очите. Случвало ми се е читател да ми каже, че му отнема по една седмица да схване за какво говоря. Аз разбирам шегата, но това съвсем не е смешно. 

Едно място, наречено "отчаяние", Хелиана Стоичкова

Колко е важно да знаем какво искаме и как да го постигнем, нали? Има едно място, което се нарича мястото "отчаяние". Хората много лесно попадат в него, особено, когато дълго време са ги натискали надолу. Някой напоследък даде пример с това, че ако достатъчно дълго тормозиш един човек той в един момент свиква с това, че каквото и да прави усилията му ще останат безрезултатни. Днес е много модерно да разглеждаме този феномен през призмата на повреденото семейство, в което единият може да издевателства над другия. Нещастни жени ни споделят, че са събрали по някой друг шамар и това е представено като голяма драма. Но никой не плаче за отнемането на личната воля. Личната воля е нещо безценно и хората трябва повече да се боят не от това дали някой може да те сплаши, а от това дали може да ти отнеме правото сам да разсъждаваш за собственото си съществуване. Това е изключително важно. Това е точката на счупване, която индивида премине ли завръщането обратно за него става много трудно. Не защото е трудно да кажеш какво искаш за себе си, а защото индивидът капсулира своята воля в поредица от бариери и задръжки и свиква да не я упражнява.

Много хора ще кажат - добре, ти сега се опитваш да изкараш, че във всяка една двойка има поне по един мъченик, ако не и по двама. Няма такова нещо. Волята не се опира само до рамката на семейството. Личната воля е нещо, което всеки един човек притежава до размера на потребностите си да я упражнява. Да вземем за пример Мария. Тя мисли, че всички нейни проблеми произтичат от това, че парите, които иска да похарчи за екскурзии не кореспондират на портфейла, с който разполага. Мария е угнетена от липсите и отдава това на различни проблеми в обществото, които я дразнят. Но Мария е разбрала от живота си до момента, че каквото и да прави нищо не се подобрява. Защото Мария се чувства като част от поток морски рибки, които океанските течения управляват. Мария не знае, че може да излиза от течението. Мария е забравила, че света не се изчерпва само с едно течение. Волята на Мария е ограничена до ползването само на подаден маршрут и тя никога няма да излезе от него ако не спре и не се огледа къде е. Волята на Мария е подчинена на удовлетворяването на потребности, които винаги водят до един и същ резултат - несъответствие между набелязаните цели и наличните ресурси.

Докато Мария не разбие сама кръга на желанията тя няма да може да се отдръпне и да оцени кои желания са автентично нейни и кои желания са резултат от подчинената й воля. И затова семейството е най-добрият пример. Ежедневният компромис на семейството е здравословен, това е същинският принцип на функциониране на обществото. Но ако се случи така, че баланса бъде нарушен и семейството винаги прави това, което само един от двамата иска тогава волята на другия става подчинена. Всички сме го виждали, много хора са го изживявали. Много често, когато чужда воля бъде налагана в прекомерни количества индивидът изпада в ситуация на отчаяние и пълна и тотална зависимост от основният актант. Хората спират да искат това, което са обичали и започват да искат това, което "е редно" да искат. Спират да вярват, че действията им могат да променят каквото и да било и се оставят на потока. Когато писах разказа "Електрически ръце" исках да покажа, че дори някой притежаващ уникално предимство и умение може да бъде подчинен и овладян от чужда воля до такава степен, че да се обезличи. Да се обезличи собствената му стойност до такава степен, че той безропотно да изпълнява каквото му се каже. Някои хора подминават този разказ, но той е не само изключително тъжен, но и изключително показателен за това как се унищожава волята и интегритета на един човек. Този разказ продължава да ми е един от любимите. Уж нищо, но ако се замисли човек вкъщност изключително показателен за това как функционират нещата. От най-дребната съставна част на обществото, която е семейството, до най-едрата ако влезем в последващи разсъждения. 

Между другото в един друг разказ, в който изложих проблематиката с рекламата обърнах внимание на това, че в едно пост съвремено общество не е особено важно кои картофи ще си закупи човек. Важно е в индивида да бъде генерирана потребност да консумира точно картофи. Този разказ също е в голяма степен неглижиран, може би поради отсъствието на ярък сюжет, а може би поради своята прекомерна абстрактност. Но той демонстрира вече не опита на волята да възстанови някакъв баланс както е в "Електрически ръце", а той показва крайния резултат от отказа от собствена воля. Аз намирам тези две истории за важни и интересни. Не съм сигурна, че анализа върху собствен текст е най-добрата идея на света предвид факта, че читателят трябва да бъде оставен сам да открие заложените маркери и идеи вътре в него, но от друга страна не виждам нищо лошо в това да дам пример с тези истории. Те са показателни.

Напоследък получих коментар под един от разказите, че е "хубав, но много тъжен" Няма нищо лошо в тъжните истории. Те могат да бъдат поучителни. Те трябва да бъдат поучителни и там, където има загуба на сигурна почва под краката да се формира желание тя да бъде открита, или да бъде сменена позицията, или да се предприеме действие, което да подобри нещата. Тъжните истории не са за децата. За децата пишем истории пълни с оптимизъм и ведро настроение. За възрастните се пишат истории, които посочват, изобличават, намекват, осмиват, провокират, дразнят сетивата. Трябва да има такава литература за да не се случва в действителността. За да не се стига до зоната на това място наречено "отчаяние" е по-добре то да битува само в литуратурата и в изкуството. Тогава тя ще буди приятната и откровена наслада, че такива ужасни неща няма как да се случат в реалния живот.

Малко за икономическата теория, Хелиана Стоичкова

Текстът е към издение на УНСС

Аз, която съм радетел за купуването на книги и учебници не мога да повярвам, че ще го напиша, но съм на 21 страница на един учебник по икономика и толкова се изнервих, че вече тропам с химикалката по него. Искрено се надявам драмата да свърши с първа глава и от втора нататъка да стане качествена промяна. Не искам за звуча заядлива. Аз пиша фантасмагории, на някой може да му хареса, на друг не. Но моите книги не претендират да обобщяват познание, нито отгоре пише учебник. Нали? Има разлика. Аз предлагам начин на мислене, един специфичен скептицизъм с много развинтена фантазия. Но това е литература. Може. И съвсем не е задъжително да съм права или крива. И ако някой не хареса някое мое съждение то това е едно лично съждение. Докато, когато е в учебник съждението претендира да е съставна част на наука. Като следното съждение, например:

"За да се създадат предпоставки за по-обстойно опознаване на теоретичните принципи...   ...използване на субективния и неопозитивоемпиричен методологически подход."

Иха! Изтръпнаха ми пломбите. Не просто наука, но наука, която гледа субективно на нещата, не просто субективно, но по един нов начин положително и то извлечено от опита, което е преобразувано в методология в подхода. Дори разбивката звучи все така нелепо. Но не се бойте, още сме на първа страница. Каква е тази наука, която претендира да се обляга на емпирика, но същевременно да твърди, че гледа на нещата субективно, а не обективно? Това заявление ми казва, че оттук нататък няма да чета научен труд, а някаква метафизика. Но хайде, може автоматичният преводач от английски да е изметнал нещата. И докато обърна страницата виждам, че това не е предмета "Икономика", а е "икономикс". Защото да вземем чуждата думичка, която има същото значение е много модерно, нали? Хайде и аз да започна като хора, с които преди се заяждах, че са дребнави, но сега разбирам колко е дразнещо. Защо е необходимо са сменяме думата? За да може утре петнайсет годишното хлапе да ми каже, че е ходило на часове по сексапилия ли? И аз да примигвам глуповато? И докато чета и си мисля все още за "икономикса" прочитам, че стопанският субект / трудещият се / 

"контролира с мозъка си движението на своите органи - ръце и крака за да произвежда...."

Не съм се и съмнявала, че е необходим мозък за контролирането на ръце и крака, но това, което ме смущава е, че органите на тялото са "ръце и крака", които нито са органи нито са единственото, с което човек може да произвежда. И изобщо съждението, че посредством мозъка си задвижвам ръце и крака за да произвеждам ме смути като част от увода към една икономическа теория. Веднага си спомних за това какво учат децата в 4-ти клас за видовете движение. Ако не знаете то бива праволинейно и криволинейно. Иска се много ярко и будно съзнание това да бъде осмислено. Обръщам ви внимание, че в 4-ти клас детето следва да владее почти всички домашни уреди свободно, способно е да се научи да шофира, но поради специфични особености като къси крака и предстоящ пубертет книжка няма да получи до пълнолетие. Това не значи, че не е способно да управлява автомобил. И ние го учим, че има два вида движение. Възмутително е. 

На следващата страница е уточнено, че както тютюна ферментира, дървесината съхне такъв е процеса и със зреенето на бобовите култури. Аз не зная американският автор дали знае, че боба излиза от шушулката вече узрял и се подсушава и охлажда за да не хване гъгрици. Но той не преминава през качествени промени, а единствено през пожелателни процедури за увеличаване на неговата трайност. Ние първобитните боба просто си го сушим, но знаем, че едни много високо техноложични го нагряват и обработват допълнително. Знаем също, че в Англия боба преминава през ферментация преди да се консумира.  Това има предвид авторът, но той не е местен, видно е. Може би автора е англичанин. Текста е подготвен и преписан от чужд автор. И докато аз се дзверя да разбера защо в този учебник има такива малки дразнещи детайли идва първата голяма изненада и тя е свързана с "присвояването" на средствата за производство. Ние първобитните знаем, че присвояването на каквото и да било се третира от наказателния кодекс и единственият, който има право у нас да предяви тази претенция и да присвои изначално каквото и да било това е държавата. Тя завоюва, откупува и присвоява ресурсите, които после ще отдаде възмездно или безвъзмездно за ползване на гражданите. Друг няма право да присвоява. И изведнъж в учебника присвояването е важен елемент от производството. В зовисимост от това кой е присвоил ресурсите имаме държавна или частна собственост. Тоест ние започваме да учим икономика с базисното познание, че средствата за произвоство се "присвояват" от някого и като се преброят зайците става ясно чия е собствеността и кой ще печели. Чак след това можем да говорим за самият стопански процес. Ако има някакви материални блага то те са присвоени, ни казва учебника. Тук слагам една бележка към редакторите и авторите. Автоматичният преводач е дал превод на думата "Aqire", която на английски означава и присвоявам и придобивам. Но на български език между придобивам и присвоявам има огромна възмездна разлика. Мога да придобия и възмездно и безвъзмездно. Но да присвоя мога само противозаконно. Самият смисъл на думата "присвоявам" съдържа в себе си да отнема нещо, което преди това не ми е принадлежало и да имам претенция, че вече е мое без основание отвъд твърдението, че е мое. Много е смущаващо и тази дума се появява на 15 места като основа за формиране на стопанската дейност. 

"...докато останалите членове на обществото са отстранени от тяхното присвояване и използване, то определено имаме частна собственост."  

Променете думата присвояване с "добиване" и внезапно изречението има далеч по-адекватен смисъл, който изключва грабежа и престъпната постановка. Може ли учебник да не отчете този "фин" детайл? Но има още много. Четем също, че:

"...под формата на принудителен труд /робство, крепостничество, а също и като наемен труд във вид на покупко-продажба на работната им сила/. "

Току що научихме, че служителите на една фирма упражняват принудителен труд. И изобщо логиката на договорната принуда е по-силна от договорното право за разтрогване на един договор. Ако един договор не може да бъде разтрогнат то той има принудителен характер. Такива неща се случват, когато има анекси и предварително подписани допълнителни споразумения, вкрючително с трети страни, които превръщат договора в толкова трудно разтрогваем, че го определяме като принудителен. Но при трудовите отношения между работодател и служител всеки един от двамата е свободен да разтрогне договора и това прави и двамата свободни от принудата да работят заедно. В идеалните условия една правова модерна държава се е погрижила това да е възможно. Но не и в този учебник. Според него труда на работника е принудителен. А това поставя нещата в една нова светлина. И поставя съответните въпроси към бъдещите трудови договори.

И докато гриза нокти над дефиницията, че труда е принудителен и се нервирам, че изречението е така написано стигам до нещо също фрапантно. Не колкото присвояването, но там някъде. От предходния текст ни се обяснява, че производството е процес на създаване на продукти, а потреблението...

"...потреблението е физическото унищожаване на вече създаденото."

Лелеле... Ако приемем, че това съждение на ниво 4-ти клас има предвид продукти като храната трябва да направим едно уточнение. Храната, когато я поглъщаме, не се унищожава, а се преобразува в енергия, с която тялото ни функционира. Дори при обработката на суровини те не се унищожанат, а се преработват. Така нареченият унищожен банан вече няма пазарна стойност, но е захранил с енергия устройство, което има стойност. Потреблението дори по този начин погледнато не е унищожаване на произведеното. А преобразуване. На второ място, храната, която изяждаме и изчезва може да бъде използвана като вторичен продукт под формата на тор, но да приемем, че я няма. Не всички продукти са храна и изчезват или се унищожават след като ги използваме. Те могат да се амортизират, някои толкова бавно, че ние изчезваме по-бързо от тях. Каква е амортизацията на шнорхела и как точно потреблението го унищожава? Примери колкото искаш. Как може в учебник на ниво студенти да пише, че потреблението е акт на унищожаване на произведеното? И консумирането задължително ли е да унищожи продукта? Явно се готвим за един много екологичен свят, в който всичко се използва еднократно. И след това се унищожава. Само ние българите мокрите кърпички ги ползваме по 16 пъти.

Но има още:

"След влизането ни в ЕС нашето национално стопанство стана неразделна част от европейското икономическо пространство, а заедно с това и елемент от световното стопанство"

Защото преди влизането ни в ЕС ние сме нямали никакви допирни точки с останалите държави, ни търговия, ни износ, ни внос, нищо. И сега най-накрая имаме достъп до световното стопанство. Ето другите високотехнологични държави обособяват:

"...многоотрасловия технологично интегриран комплекс от наукопоглъщаеми и високотехнологични отрасли..."

Той 20-ти век няма нищо общо с внедряването на науката в производството. Изобщо да вземат да го извадят целия от книгите и да го кръстят тъмния студен непрогледен мрак на първобитния строй. Но за да не пропуснем каква е нашата роля в процеса на новата технологична революция, защото тя настъпва убедително, това не значи, че е единствената, учебника ни уведомява, че:

"За съжаление нашето стопанство се отнася към ниско технологичните. Нужни са много средства, време, интелектуални и предприемачески усилия и инициативност на българската нация за да се преобрази то във високотехнологично."

А защо? Защо нашето стопанство е изостанало толкова много? И може ли един учебник по икономика да си позволява да търси ресурса в предприемчивостта при положение, че сам трябва да отчете, че цели 30 години се намира в ареала на това велико ново революционно развиващо се технологично? Не трябва ли учебника да каже друго? Не, защото е преведен...

И оттук нататък тази глава се занимава с великите постижения на новата технологична революция и започва да ни говори за стопанската глобализация, прехода към нов технологичен модел на производство, основите на автоматизирания и саморегулиращ се технологичен производствен процес, автоматизиране на средства на труда... И така нататъка. Работната ръка чувствам ще напусне наратива. За какво им е? А и за какво им е производствен процес ако няма работна ръка да извършва потребление? Това е. Аз губя търпението си и въпреки, че нататъка съм сигурна, че ще има интересни неща това ударно начало ме сломи. Представям си един млад човек, който не знае разликата между елементарни думи каго "иго" и "его" да го отвори и да попие всичко на куп с интересните и важни неща. 

И сега ми се иска да се върна в началото. Това наистина не е въвъждаш курс по икономика, а по икономикс /economics/. Много хубаво е казано и още в началото са ни предупредили, че е някакво ново друго добиче, което си има собствена логика точно както ни казаха - субективна и как беше думата... неопозитивоемпирична.