За Донка Ушлинова, Хелиана Стоичкова

Знаете ли коя е тази жена на картинката. Нарисувах я гледайки от снимка на войводата Донка Ушлинова. Българка родом от македонската част на поробена България. Донка Ушлинова е единствената българка войн наградена с орден „За храброст“ I-ва степен. Генерал Никола Жеков издава заповед за повишение на ефрейтор Ушлинова в ранг младши подофицер за всички нейни военни заслуги.

„Нима не знаете Донка Войвода от Македонско?
Национален герой с войнско достойнство
Участвала в над 20 свирепи битки с желание
в илинденско-преображенското възстание?
Подир в Балканската война в Шаркьой
С опълченците от Одрин хвърлила се в бой
До пълната победа, историческа и вечна
Наравно със мъжете геройски и тя блесна.
Подир в междусъюзническата война
Се би юнашки и два ордена заслужи тя
Ефрейтор Донка днес стои пред вази
Тя таз родина свята от дете до днес все пази.“
Силно впечатлени и дълбоко изумени
полковниците я помолиха да бъдат извинени.
Поканиха я във подробност да разкаже
За всяка битка, и всяка бойна случка даже.

Донка Ушлинова попада в редиците на войводите след като на 16 годишна възраст убива заедно с етърва си и съпругът й свирепият Джелеп Реджо в Македония. Участва в Илинденско-Преображенското възстание (1903), Балканската война(1912), Междусъюзническата война (1913) в Македоно-Одринското опълчение и Първата Световна Война (1914). След края на войната се връща във Варна заедно със съпруга си, където си строят малък дом и живеят скромно до края на дните си. Текстовете в кавички са извадени от речи на Донка Ушлинова произнесени от нея пред останалите войници.

„Храбри български войници!
Вас Бог е предопределил да счупите оковите, да скъсате веригите от врата и ръцете на вашата родна сестра Македония. И ще ги скъсате, защото вие обичате България, обичате Македония с всичкия порив на вашата родолюбива душа.“
За кого сте оставили в таз битка жени и деца?
За какво сте тръгнали да мрете! Аз зная!
За тази земя която има хубостите на рая,
която звероподобните врагове на нашето племе
са обърнали на ад. Са превърнали в бреме
да си жив! Да си в началото на пътя си,
а края на пътя да виждаш право с очите си.
За тази земя, която е пленително хубава
„За Македония! Дето се говори, пее и плачи на чист бащин български език .“

Епопея за България ІІ, Хелиана Стоичкова

Книга с поеми. 48 стр. Печатно издание.


ISBN 

Книгата съдържа следните поеми:

Еремия Българов
Спас Гинов



Еремия Българов

из Еремия Българов

"Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина
глас гробовен, осъжда ме и ме заклина
да не мога от него нивга да се скрия.
Само там дълбоко в гроба ако стигна
ще е някаква поне малка душевна утеха,
че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.
Няма милост това вътрешно чувство.
Не е настроение, или някое мисловно блудство.
Кога ги намеря там българите истински
с Хаджи Димитър и лъвовете планински
ще превземем баир по баир си земята.
Кръв да се лее, пукот да думка, зората
на нашта родина вече отново изгрява.
Няма спиране, няма решителност друга такава."

из Спас Гинов


"Безумие човешко, връх на сила и слабост
лишено от чувство за страх, само ярост,
лудост, надежда, вяра още неопитомена,
идея за бъдеще, в глава още несъкрушена.
Мечта за равенство, сила, братство
преодоляла неволята на дългото робство.
Хипотеза изконна, валидна, общочовешка
коя жадува и мами непокорна и гореща.
Всеки кой се до нея докосне и опита
готов е да мръзне, воюва, броди и скита
в търсене на начин ръка да протегне
и свободата да отвоюва, сам да си вземе..."

Спас Гинов, Хелиана Стоичкова

Спас Гинов

Безумие човешко, връх на сила и слабост
лишено от чувство за страх, само ярост,
лудост, надежда, вяра още неопитомена,
идея за бъдеще, в глава още несъкрушена.
Мечта за равенство, сила, братство
преодоляла неволята на дългото робство.
Хипотеза изконна, валидна, общочовешка
коя жадува и мами непокорна и гореща.
Всеки кой се до нея докосне и опита
готов е да мръзне, воюва, броди и скита
в търсене на начин ръка да протегне
и свободата да отвоюва, сам да си вземе.

 
Камъка леден в нозе им горко кънтеше
Един през друг сблъскани и уморени вече
Под свода църковен губеха надежда
глада ги измъчва, а вън заплаха зловеща.
Перущица падна, срината и опожарена
Врага бе силен, издържаха само няколко дена.
И днес в черквата сред каменните колони
в ледени тръпки сломени ужаса ги догони.
Някои насядали върху тела вече мъртви
други прегърнати, обляни във засъхнали кърви.
Мракобесна картина, но ето действителност,
смълчани, онемели, със затихваща бдителност.
Спас Гинов вдигна очи нагоре към купола,
вените му пулсираха, улавяха ритъма
на неизбежното, котел врящ досами пъкъла
низвергнал спокойствието, срама в ъгъла
на историята. Друга искаше да я помни.
А днес сред порой от изстрели злобни
Спомни си кой беше, как имаше всичко
И всичко даде, пари, вещи, житие чисто
и как грошове, къща вече нищо не значеха
кога в глава му идея за родина възпламнаха.
Той се загледа в портата на черквата
Как поддава и скоро ще бъде открехната
И кога нахлуят вътре вражите черни демони
Милост няма да има, ни плахи методи.
С Честеменски двамина се спогледаха
И всеки от тази чета в очите прогледаха.
Жената на Гинов видя туй като знамение
Дойде при него тихо и без вълнение.
„Скоро ще влязат“ продума, деца си погледна
„Не мога да гледам“ тя едва чуто прошепна.
Той допря челото си в нейното, тежко задиша
Затуй ли живя? Животното в него изригна
Целия му дух, цялата му природа ревна
От гняв неутолен по съдба нечестна, черна
от мисълта, че не успя да се пребори
и ада пъклен порти си тежки разтвори.
И там на прага той лично ги изпраща
Горчива цена, непоносима изплаща.
Ръка му потрепера, дръжката на ножа опипа
Прегърна я бурно и душа му изхлипа
Стисна рамене й в желязна прегръдка
И врата й прекърши като на майска пъпка.
Кичур от косата й тогава нежно попипа
Разтърка в пръсти и силно стисна
Залитна, ножа извади, и врата й резна
Кога се изправи в очите му бе бездна.
Женски плач тогава насред църквата проплака
Сестра му се хвърли върху тялото на земята
зарида горко, жално и мъчно. Престилка захапа
За да не извика по него силно и жлъчно.
Като видя, че върви към олтара стана и тръгна
след него и му висна цяла на ръката
“Пощади ги, моля те, само недей децата...”
„Или те или аз!“ Сграбчи я, а тя се сепна,
прекръсти се, към вратата погледна
и тялото й се свлече на пода до олтара
просна се по очи на земята, затрепера цяла.
Едно по едно ги той погали и целуна
А сетне ръка несигурна, но мъжка, силна
живота от тях изстиска през жлъчни пръсти.
Около него изправени, всеки взе да се кръсти.
Първородно му дете, благословия и радост,
в пръстите му угасна най-голямата му слабост.
„Тате, сънувах как сме отново у дома сите“
Заговори му то докато гаснеше „как ни скрихте“
„Пак ще ви скрием, синко, не се страхувай“
Спас прекърши вратлето му. „Сънувай...“
Приклекна пред телцата и болката го отнесе
Превърна го в звяр, мракобесник вече беше.
кой със собствената си длан уби всичко свято.
Безславно погубени, кръв зловещо пролята.
Сестра му се надигна и изрева несдържано.
Развика се, изпищя, телцата запрегръща скръбно
и зарида нечовешки, истерично, едва търпимо.
Спас я сграбчи обезумял, стисна я силно.
А после сам захлипа и сълзите го превзеха
Лицето му се изкриви от болката, утеха
Нямаше никаква от никого да получи
Честеменски го тупна по рамото мъжки.
И към нея заговори нежно, но твърдо:
“ Бихме се, загубихме. Вече е неизбежно.”
“Чудовище!” Прошепна тя на Спас право
после се отпусна. “Да става каквото ще става”.
Спас бавно положи на земята тялото й,
огледа всички, видя племенницата си
и я сграбчи преди да успее да избяга.
“Чичо ти те обича, дете, но така трябва.”
С Честеменски се в няколко мига спогледаха.
Булката му стоеше сгушена встрани бледна.
Стискаше детето си, не бе готова да го пусне,
но се изправи и към мъжа си бавно тръгна.

Всекой човек в живота си има своя битка,
но кръв и саможертва не всеки е готов да опита.
За туй се иска лудост, бяс, гордост, идея,
безсрамна смелост, участие в някоя одисея.
Дали си герой само кога те положат на хартия?
Месата ти са отдавна изгнили, а си още стихия.
Делата не са още в миналото ответрели,
А живеят в идеята, все още дишащи, цели.
И личната скръб, загуба, чудовищно бедствие
Е по-голяма от всяко човешко бездействие.

През 1876 г. по време на Априлското възстание пада и е опожарена Перущица. Последните революционери се събират в църквата „Св. Архангел Михаил“ заедно със семействата си. Църквата е обградена от турската армия и бунтовниците воюват до последни сили. Когато става ясно, че изход няма Спас Гинов пръв отнема живота на цялото си семейство за да не попаднат в ръцете на турците. Убива бременната си жена, пет от шестте си деца, двете си сестри и своя племеница. А подир и себе си. Веднага след него Кочо Честеменски прави същото със своето семейство. Последват ги и много други.

Васил Петлешков, Хелиана Стоичкова

Васил Петлешков


Отечество, родина - тези слова звучат гордо.
Едно чувство много дълбоко и сложно,
което се, явно, в цялото тяло намира
и кога го докоснеш да излезе напира.
Пет века това място стърнеше от болка -
кланета, жестокост под империя войнска.
По цялото тяло в огън щипеща и лютяща,
а отдолу мъка за свобода пареща, крещяща.

„Пет века!“ рече Волов - „Стига толкова!“
„Огън ме гори, братя, махаме окова!“
Петлешков и Бенковски го гледаха решително
да говори умееше Волов много убедително.
Заклеха се там и тогава, каквото и да става
за своята родина комитета на бунт се вдигна.
Петлешков веднага се върна в Брацигово,
събра четата и на мегдана, обяви го.
За чест и свобода събрали се бяха сите.
Пушки гърмяха, радваха се гласовито.
Бойници укрепиха по цяло Брацигово,
на пътя каруци спряха, блокираха го.
Извадиха и приготвиха дървените топове,
направиха и капани на всички входове.
Престрелки започнаха с разни заптиета,
закани дръзки, дори имаше и кланета.
И ето свободата започна да им харесва,
дори чорбаджиите по нея прехласна.

Но бунта бе кратък. Хасан паша пристигна
и Бразигово нападна с умерена сила.
Бунтовниците добре си позиции държаха
и със заплахи започна да ги бори пашата.
И чорбаджиите за преговори, предатели същи,
веднага отидоха и платиха му да не се мръщи.
И той ги пусна да се върнат по своите къщи,
че получи суми, подкупи и подаръци тлъсти.
Бунтовниците оръжие трябаше да оставят,
по домовете да си идат, бунт да забравят.
Доволен пашата вдигна се и даже си тръгна,
но по пътя башибозук го срещна и го върна.
И рече му: „Него искам. Там има комита.“
Пашата се върна и чорбаджиите свика:
„Веднага да се предадат всички!“ им каза,
запали две къщи и седна да чака с омраза.
Заптиетата тръгнаха като бесни да търсят,
Васил чакаше, а селяните взеха да се кръстят.
И сграбчиха турците пастрока му като бесни
„Нея питайте!“ викна той и в двора тесни
посочи майка му, която от тях се уплаши.
„Василе!“ - викна тя - „Сине сиромаши!
Покажи се, майка, всички ни ще утрепат!“
Васил чу тези думи и с грохотен трепет
жалък и позорен сърце му се изпълни.
Що за слабост човешка! Позор и мълнии!
Да пропадне в земята от тези тежки думи
той би могъл на място там да се срине.
От срам и обида, не можа да ги подмине.
Не можа слабостта дори на своята майка
да прости, да омаловажи как се вайка
зарад него се бои и живота й по й е ценен
от идеята за свободата. От нея отгледан
как се случи да е толкоз различен?
И как по начин необичаен, непривичен
не се той боеше ни от смърт ни от среща
със съдбата си. И заптиетата насреща
не му се видяха ни силни, ни страшни,
че той знаеше нейде глас народен важни
днес над поробителя чете тежка присъда.
И въпреки, че неговото участие свършва
той знае, той чувства дълбоко в душа си,
че сите тия, така уплашени сиромаси
скоро ще бидат в своя земя свободни люде
и кога гайда Българска вой силен надуе
не ще се вече от поробител нивга страхуват.
И въпреки жертвата нему телесна, да робуват
вече нивга няма да са съгласни. Нивга!
„Покажи се, комита“ глас турски вика.
Четниците при Петлешков се скриха
и му заговориха какво се случва по село,
как всички плачат, как се е провело
тършуването и колко са души заклани.
Някои умират, други страдат от своите рани.
и ако той, Петлешков навреме не се предаде
всички в ада със себе си ведно ще отведе.
Помисли Васил над тези тежки думи.
„Майко аз ти прощавам и ти прости ми!“
рече тихо и отровата бързо изпи до дъно.
Скочи на двора „Води ме!“ викна от гърло.
Вързаха го на прити здраво в земята забити
и накладиха два огъня да го горят страховити.
„Казвай имената на замесените комити!“
Петлешков огледа пламъка как се вплита
по дрехите му как се безпощадно катери
и го пари, прежулва му кожата. Длани разпери
и само въздъхна поглед впил във пашата.
Пламъка се качи нагоре и обгори му косата.
А той отвори уста да извика от болка,
но я преглътна, огледа ги злобно с усмивка.
Желязо обгорено извади пашата „Имената!“
Жигоса му гърдите, в крака му въглени събраха.
Васил силно извика. „Аз съм главния комита!
Правят каквото аз кажа! Аз сбрах ги сите!“
Сложиха му въглени в пазвата и се радваха,
но съмнение в очи им проблесна, не успяваха
да го накарат да проговори, гореше целия,
а мълчи и не казва. Луд ли бе или верни са
думи му искрени. Пашата вече не знаеше.
Направи знак огъня да разбутат, изправи се.
И в лице му застана и помириса отблизо
изгорялата плът, изглеждаща уродливо,
но очите там вътре под обгорели клепачи
святкаха зверски, решителни, не вяли.
Пашата приведе се и му с добро заговори,
не знаеше, че е погълнал силни отрови:
„Кажи ми човешки, аз ще те пусна в замяна.“
„Казах вече... Сам съм. Други няма.“

Дали ще навеждаш до безклай глава преклонена,
дали ще ти горят бавно душа изморена,
дали ще видиш ада, ще те унищожат злобно...
Отечество, родина - тези слова звучат гордо.


1876 г. - Априлското възстание избухва и Васил Петлешков координира с Волов и Бенковски бунта в Брацигово. След като бунта е потушен Васил Петлешков се предава на турците и е измъчван да предаде останалите от революционния комитет. Поставен между два огъня, обгорен и измъчван той само повтаря: „Сам съм. Други няма.“

из книгата

Епопея за България 1

Еремия Българов, Хелиана Стоичкова

Еремия Българов



Седеше Еремия окован, но с мисъл ясна,
в тъмната стая вкопана, вмирисана, тясна
вече четири месеца затворник, без отвор
в подземието осъден на строг тъмничен затвор.
Сигур вече дори не изглежда нормално
Каквото било е дали в него е още давно?
За какво се е борил и какво е разбирал
Дали помни сговора или се е примирил.
Сигур в него не тлее даже надежда
Да го пуснат признак няма изглежда
И така ще изгние без право да избира
дали да живее, не го питаха, дали ще умира.

Сърбина тропна по вратата и я открехна
„- Вземи, брачо, донесох ти чиста дреха.
Ти сигур вече всички тука ни мразиш.
Нямам надежда, че братска обич пазиш.“

Еремия очи си повдигна и стрелна го косо,
във гърди му надигна се отговора на въпроса
и той се изправи, приближи се заканително
и погледна го право в очите обвинително:
„ Ти никога не смей в мен да се съмняваш!
Какво мисля за вази не дей да догадяваш!“
А после протегна дланта си и дрехата грабна,
въздъхна и кимна му с усмивка блага.
Подир седна обратно на пода и се загледа
напред някъде към стената мърлява, черна:

Аз кога съм служил със своите братя
в сръбската армия давал съм си душата.
И моята обич винаги остава непокварена,
че е родствена, жива, духовна и неподправена.
Туй, че в някакво време нашата битка
за отечествата ни, за свободата бе близка,
а подир време интереса ни се размина
за омраза и тежки чувства това не е причина.
Боли ме, че не успях при Хитов да стигна.
Боли ме, че зъл заговор пътя ни мина.
И ми е тежко, че бяхме много, силна дружина,
а в нелеп бой със засада паднахме всина.
Тая чета, братко, беше Зайчарската голяма,
важна и носеше в себе си дух на промяна.
До един сите българи бяха големи хора,
биха се като зверове до края без умора.
Тамо го виждам и Левски със знамето
как го вее решително метнал на рамото,
как можехме да се срещнем в балкана
и задругата ни да подеме ветъра на промяна.
А се разминахме. Съдбата не ни срещна.
Не е таз борба ни подредена, ни лесна.
Ти знаеш, че порива лъвски не стихва,
веднъж разбунтува ли се сърцето не спира.
Няма примирие, няма връщане назад, ни утеха.
Ни може да те стопли нова чиста дреха.
Ни обещание, ни празнодумна клетва
не може да възспре взора на човека,
който гледа напред към своето бъдеще.
Готов е на всичко, на средата да се спре не ще.
Само знай, брачо, запомни го. Болно ми е
ей тука ми е ранено в гърди, стърно ми е.
Че за нази не се застъпихте, не ни подкрепихте,
а можехте. За битката ни не се пригласихте.
Аз затуй нямам ни надежда, ни някаква вера,
че оттук ще изляза. Видях с очи жалката гавра
и със знаме ни и с телата на моите другари.
Срам ме бе, това неподготвен ме завари.

„- Ако те пуснат как е по присъдата речено
какво ще направиш след всичко изречено?“

Ти знаеш с кого съм седял рамо до рамо.
Имената им дори са клетва за вярност само.
Раковски, Кунчев, Хитов, Караджата...
Не се забравя завета, не губи се идеята свята.
Щом изляза веднага от тука по пътя
към Румъния ще поема другари да търся.
Как орела полита тъй и аз ще отлитна
на призив народен буден да откликна.
Че мене достатъчно са няколко дена
оръжието да грабна като сабя устремена
да го забия на робството във врата напреко
и взор да вперя към балкана надалеко.
Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина
глас гробовен, осъжда ме и ме заклина
да не мога от него нивга да се скрия.
Само там дълбоко в гроба ако стигна
ще е някаква поне малка душевна утеха,
че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.
Няма милост това вътрешно чувство.
Не е настроение, или някое мисловно блудство.
Кога ги намеря там българите истински
с Хаджи Димитър и лъвовете планински
ще превземем баир по баир си земята.
Кръв да се лее, пукот да думка, зората
на нашта родина вече отново изгрява.
Няма спиране, няма решителност друга такава.

Сърбина въздъхна: „Право говориш, не си лъгал.
Не се е освободил кой на бунт не е тръгнал.
Закарайте го към Влашко!“ - Рече на войника.
„Там са неговите, сбират чета, съдба го вика.“

Кога човек се вдигне в борба за свобода
небето се отваря, кипи изръгнала кръвта,
насища се с любов по-буйна от морето,
по силна от живота. Със знанието проклето,
че можеш всичко кое е грозно да изкрасиш
Кое е пропиляно, да върнеш, да възкресиш.
И ония кои душа им в битката полита
спят спокойно. Те спят там горе сред орлите.



Еремия Българов става военен командир на Зайчарската чета през 1867. Четата прекосява границата от Сърбия към днешните земи на България и се насочва към четите на Панаьот Хитов, в които знаменосец е Левски. Заради възстанието при Белоградчик и клането при Хасанова махала турците са особено бдителни. Веднага изпращат башибозук, редовни войски и черкези да спрат Зайчарската чета.

Принуден да отстъпи Еремия Българов повежда четата обратно към Сърбия, но на границата се оказват предадени и се бият на два фронта едновременно и с турците и със сърбите. Четата е разбита, а Еремия Българов и други са изпратени в Белград и осъдени на строг тъмничен затвор. Веднага след като го пускат той отива във Влашко и там се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 загива на Бузлуджа.

Епопея за България І, Хелиана Стоичкова

Книга с поеми. 48 стр. Печатно издание. 



ISBN 978-619-7598-36-0

Книгата съдържа следните поеми

Михаил Соколов
Илия Вутов
Брезнишките опълченци
Васил Петлешков
Магделина Юрукова
Черният полк
Войник се при либе си връща



из Черният полк:

„Зловещ е цвета на кръвта кога се плисне.
Не е красив, не е поезия кога кипне.
Кога тялото бърза през пробив да напусне,
кога съхне, или навътре се пръсне.
Не е цвета на гората, ни на морето,
не е цвят на радост, а е нещо зловещо.
И единствено тази обич силна към родина
и към отечество, утеха едничка е за всина.
Че без тази обич силна и всепоглъщаща
към справедливост толкова могъща,
към единство, чест, житие щастливо.
Само така в този цвят има нещо красиво.“




из Магделина Юрукова:

„Гледайте, очи, и нигвга не забравяйте
робията и гнета нивга не прощавайте.
Широко отворени, изтръпнали от гледката,
пълни с гняв, не сълзи, с мъката човешката
превърнала се в храм свят на разума.
Гледайте очи как глава се търкулва отрязана,
как тече кръвта по прашната улица,
как уста мълчи, а душа крещи сал една думица.
Гледайте, очи, право в тях, дори не мигайте.
Погледа не свеждайте и не унивайте.
Вижте еманацията на тези пет века –
пред свидетели,
обезглавени двайсет и осем човека.“


„Главата на брат й в крака й се търкулна
сякаш за сбогом земята пред нея целуна.“



из Васил Петлешков:

„…със съдбата си. И заптиетата насреща
не му се видяха ни силни, ни страшни,
че той знаеше нейде глас народен важни
днес над поробителя чете тежка присъда.
И въпреки, че неговото участие свършва
той знае, той чувства дълбоко в душа си,
че сите тия, така уплашени сиромаси
скоро ще бидат в своя земя свободни люде
и кога гайда Българска вой силен надуе
не ще се вече от поробител нивга страхуват.
И въпреки жертвата нему телесна, да робуват
вече нивга няма да са съгласни. Нивга!“

Брезнишките опълченци, Хелиана Стоичкова

Брезнишките опълченци


Години тъмни, векове стидни и тежки,
страдание, мъка и позор човешки.
Готов на всичко за свойта свобода
надигна се буйно, горещо народа.
Но битките много беха за него
и не всекога гордо спечели умело.
Че някои битки бяха само примамка
и жертвено паднаха без слава гръмка.


Кисьов днес е тъжен, унил и прегърбен.
Лицето изпито, остана безмълвен,
остана безрадостен загубил и гордост,
премазан напълно от битийната сложност.
Някога беше смел, бодър и весел
Самарското знаме кога врага бе понесъл
с две длани сам гордо от ръце им изтръгна,
спаси го и с дружината тръгна
от битка във битка за свойта свобода
без страх от смъртта, не за лична угода,
а днес сам стои изпит и унесен,
покрусен, засрамен, напълно потресен.
Сал тези думи гробовни и тежки
„Пожетрвай отряда,“ като примки горещи
„капитан Кисьов, за спасението на отечеството.“
Седи той и си спомня с мъка за следното:


След тежко падение край кървава Колоница
преуморени, измъчени, премръзнали са.
Три дни будуване, бой, глад и лишения.
Обезсърчени с тежки, мудни движения
Изворски отряд се придвижи към Трекляно,
но за почивка не им било речено.
Кисьов ги поведе към Радомир гневно
да си починат няма време, не е редно.
Че заповед имаше да бързат и смело
в бой да се хвърлят, в пожертвено дело.
Войниците гладни едвам се придвижваха
и от всичките едва четвърт пристигнаха.
Само нощ една можаха да дремнат
и към Брезник им наредиха да тръгнат.
И те тръгнаха в студ нечовешки
с пробити обувки, скъсани дрехи, нозе тежки.
Нагазиха в кал, мокър сняг, виелица люта
и паднаха духом сринати още по пътя.
С бележката важна Кисьов се досети,
че други причини предвид тук са взети.
Спря ги за малко дъх да си вземат,
огледа тревожно как пак ще поемат -
треперещи, мокри, без муниции, смелост,
без ярост войнишка, с остатък от верност.
Че верност юнашка за подвизи жива
по лица им измъчени всякаква липсва.
Говори Кисьов и ги дълго надъхва
за робство вековно, за страшната жътва
поробител кога с ноги стъпи над тебе
и вдигна войниците и ги прати напреде
едните да водят, други към хълма
без да им казва, че там чака ги пълна
загуба грозна, и че жертват ги сите,
и ги пращат във боя „отпред ще стоите“.
А те неподготвени, уморени и гладни
се оказаха даже прекомерно и бавни.
Сръбската армия веднага видя ги
в атака зловеща нагази и хвана ги
в обстрел безпощаден, напреде премина
и хълма превзе и дружина безсилна
се пръснаха кой на където успее.
Кисьов побеснял се опита да овладее
този хаос, тази среща с неизбежната смърт.
Беше му ясно като ги видя още първият път.
Ходеше дръзко под огъня вражи
с надежда юнашка куршум да удари
го право в сърцето и там да се срине,
срама и гнева му така да отмине.
Но падаха войни ранени край него,
снаряди хвърчаха, той гледаше гневно,
и нито един не го там на показ удари.
Каквото можа той всичко направи.
Моравската дивизия, голяма и силна -
същата коя ги бе преди дни победила
сега ги прегазваше пак без пощада,
че беше във пъти тя по-голяма.
Хаоса бе пълен, а битката тежка.
Сигурно мислеха, че всичко е грешка
войниците биха се колко можаха
и сърби надмощие когато видяха
тръгнаха смело напред в настъпление
щастливи от разгрома, от бойно умение.
Кисьов спря и огледа сите свои войници
как се биха въпреки студ и лоши позиции,
поведе ги назад да търсят пролука
към София навярно да стигнат по пътя.
Подведен от войн преуморен и объркан
към Радомир тръгнаха, по пътя отъпкан.

Мина тази битка безславна и грозна.
Душа му след нея се отпусна и грохна.
Че опълченци край Брезник поведе нелепо
на загуба твърда с билет към небето.
Измъчи ги много и войни загуби
заради други стратегически подбуди.
И това го съсипа и изяде отвътре
и го принуди от света да се отдръпне.



Сливница днес не случайно е българска.
Заради тази битка смутна и объркана
Моравската дивизия е забавена с четири дена
и когато напада не успява да я превземе.
В памет на всички там безславно загинали
и през ада на войната преминали,
преживяли ужаса на студа нечовешки
Сливница днес ги прегръща горещо.



Битката край село Колоница през ноември 1885-та е изключително важна в Сръбско-Българската война, защото отлага нападението над Сливница с 4 дни. Така това падение предотвратява загубата на Сливница.

Михаил Соколов, Хелиана Стоичкова

Михаил Соколов



Студ сковава мократа земя,
пронизващ студ на утро ледно.
Застинал в скреж, вълна от мъгла,
нозе по него стъпват трудно.
Но бързат Слънцето преди да напече
оръдията тежки в кал да не пропаднат
и теглят с сетни сили уморените коне,
пръхтят им ноздри буйно, и треперят
изтръпналите им от ходене нозе,
камшици удрят. Камък подир кал -
неравни ниви. Пътеки развълнувано море
от клони, пръчки, дънери изгнили.
Оглавници прерязват потна плът,
юзди пристягат конски впряг лютиво.
Войниците край тях вървят,
дърпат ги, пръстта е хлъзгава коварно.
Отстъпват, времето не стига, там
днес много люде ще загинат.
Към Лесковац потеглили със плам
обратно през реката трябва да преминат.

Раненият Чокурски гледа надалеч
как сръбска армия огромна
настъпва бързо. Страшна сеч!
И Петър днес печели гордо.
„Оръдията си пазете!“ Чуват викове
войниците. „Те са ви щит. Пазете!
Раклите носете, бързо! Настъпва враг
към ада да ви отведе!“
И газят те във Пуста до колене
и дърпат своите коне
в тази битка, загубена и мъртва
гробовна сеч да понесе.
Командира им бригаден гледа
във кръв и рани потопен
защитата прикритие последна
кога е ред да призове.


Щита може да се вдигне!


Първа батарея, от бяс обхванати
посреща залпове свирепи.
Врага я е открил, в капан захванати.
Плющят куршуми, дъжд гранати.
И падат те един до друг,
коне връз тях простреляни.
Останали да пазят с бодър дух
без да се чувстват изоставени.
Потеглят които могат да вървят
назад към своите другари.
С куршумен залп след залп там ги косят,
с верига на смъртта зловещо закопчани.
Прислужник оръдеен Михаил Соколов
коне останали събира.
Оръдието няма да им предаде
и дърпа с нечовешка сила
юздите, с бесен поглед, подивял,
че конска сила не достига
и конски впряг от страх обезумял
едвам оръдието му надига.
И удря той и им крещи,
че чест е длъжен да опази.
Цвилят конете, въздуха свисти,
копито връз телата гази.
Сноп ударен куршуми ги застига

и пада долу конски впряг.
Единствен кон с последна сила
опъва тежестта си пак.
Сам дърпа с пяна на устата,
в очите ужаса искри.
С поглед вперен към реката,
с изопнати, настръхнали косми.
Диша тежко и напъва.
Мускули изкочили, стегнати скули.
Ранен, в калта копитата потъват
куршуми удрят го, пръхти.
Последен удар, конят пада
загледан нейде настрани.
Соколов прав до него гледа
пяна по уста му как кипи.
„Герой“ си мисли и откача
оръдието сам със две ръце.
Кой знае къде е на човек душата?
Кой знае де се тя таи?
Надига го и стреля смело
снаряд подир снаряд.
Куршум пронизва го и диво
оглежда мътви конски впряг.
Карабината надига стреля -
сам човек, раната люти.
Нов куршум го удря вляво,
а подир два, и още три.
Стиска пушката и стреля,
кръвта му плиска и тече,
крака поддават, но той стреля.
Земята силно го влече.
Не може да издържа вече
и паднал там на колене
се срива, гледа надалече
от мъртъвци едно море.
Оръдието проснато самотно
стои пред взора му горещ
оцапано със кръв, готово
да му заговори със човешка реч.
Той вдига длан и бавно, тихо
с ръкава си избърсва там кръвта
да го открият, неопетнено, чисто.
Тленна е, неважна е плътта.
Собствената кръв премахнал
със собствената си ръка...
Оръдието ще може отново
да защити на роден войн честта.
Свистят куршумите зловещо,
но няма нищо страшно във това.
Прегъръща го и си отдъхва.
Смъртта му тук го припозна.





Тази история е предадена от поручик Д. Дечев.

На 30-ти октомври 1915-та година само няколко дни след влизането на България в Първата Световна Война срещу 3-та бригада от 1-ва Софийска дивизия се изправя цялата сръбска армия. Бригадният командир заповядва отстъпление. Когато това вече е възможно Чукурски нарежда изтегляне и на прикриващите части, в които е и Михаил Соколов като оръдеен прислужник, кандидат-подофицер. Михаил Соколов отказва да изостави оръдието си и до където успява го придвижва, а след това спира и сам обстрелва врага. Умира прегърнал оръдието си. Така го откриват.