Книгите, които станаха част от моят живот, Хелиана Стоичкова

Очертаха се три основни направления, в които моите усилия са насочени. Първото и най-важно е писането на детските приказки "ЛЮБИМИ ПРИКАЗКИ" от поредицата, която започнах. Те вече са над 150 и са събрани в 20 отделни книги. Тази година колекцията ще бъде обогатена от нови заглавия, които с всяка следваща книга стават все по-интересни и богати на сюжетност. Посланията към децата са издържани в класически морал и могат да бъдат важна част от развитието на подрастващите.

Втората линия е "ЕПОПЕЯ ЗА БЪЛГАРИЯ", която е съставена от поеми за известни и не толкова известни хора и събития от Българската история. Тя се печата по 7 поеми в малки книги умишлено за да мога да я дописвам докато съм жива. Огромна част от тиражите подарявам. За мен този проект е много важен и съзнавам, че ще му отделя години от живота си. 

Третата посока, в която поех са книгите ми с РАЗКАЗИ и РОМАНИ, които са в много голяма степен модерна литература изобличаваща, ходеща по ръба на действителността и подтикваща сетивата към дразнение и размисъл. На много места в историите абсурда е доведен до крайности, до фантастични сюжети и не на малко места има антиутопии. Има, разбира се, и забавни истории, но те не доминират в съдържателен план. Аз имам много динамичен и отворен кръг от интереси и това ясно се вижда в разказите ми, които не преповтарят едно и също добре утвърдено, но са в постоянно търсене на нови идеи и нови прочити за света.

Кратка биография, Хелиана Стоичкова

 

Хелиана Стоичкова е родена в София през 1980 г. Още в гимназията насочва вниманието си към хуманитарните предмети. Изучава Публична реч в Театралната Академия и прави специализация по Театрална драматургия. Работи над докторантура с тема "Информативност на диалога - Характеризиране на атрактивният персонаж посредством неговата реч".

Хелиана има 29 издадени книги.

Сред текстовете се откроява голям брой книги с детски приказки, което предполага съставянето впоследствие на сборници с детски приказки. Приказките са създадени в техниката на обрамчване и въпреки модерното си звучене и сюжети са изпълнени от класически морал и традиционни ценности. Като водещи мотиви и образи са духа на приказките и другата страна на действителността - място, където приказките стават наистина много разнообразни и интригуващи. Героите обикновено се сблъскват с някакви вътрешни проблеми и въпроси или изпадат в ситуации, които трябва да разрешат. Приказките са подходящи за деца над 7 годишна възраст макар, че някои от тях са подходящи и за по-малките читатели. Поставянето на възрастова препоръка е много относително, защото има деца, които още на 5 годишна възраст четат.

Друга преобладаваща група произведения са късите разкази, които имат тенденциозен характер да организират наратива и сюжета по ръба на действителността в директен досег с абсурдното. Сред тях има и разкази, които не са доведени до абсурдност, но преобладават сюжети, които разглеждат някаква социално ангажирана хипотеза. Те могат да бъдат разобличителни, разясняващи и много често разказите вървят в поредици или имат продължения. Много често образи от един разказ се срещат с образи от друг разказ в съвъшено нова тяхна случка за да направят разходката през книгата по-заплетена. Една част от героите в разказите се появяват и в първия роман на Хелиана.

Първият роман на Хелиана "Общества на абсурда" е част от трилогия озаглавена "Войната на гъбите". Книгата е модерна антиутопия, която има динамичен и много наситен сюжет. Въпреки така наречения каламбур и екшън книгата съсредоточава вниманието си над "проектите за свят". Външната коруба на сюжета е основа, а вътре в нея детайлите са нещото, което е наистина интересно. Причинно следствените връзки между трите романа са построени фугатно и когато следващите две книги излязат от печат ще се види пълната картина на историята, която в първа част само ни запознава с действителността, в която се намираме и поставя рамките на наратива. Истинската дълбочина идва във втората книга, която ще представи съществени трансформации в персоняжите и с това задълбочава и анализа. 

Сред книгите на Хелиана има и поетични като особен акцент е поставен над поемата, която разказва за реални събития и хора. Първите поеми, които се появиха са по военни сюжети и тъй като темата е неизчерпаема се сдобиха с обобщаващо заглавие. Времето идва да покаже дали тази книга ще стане това, което трябва да бъде във всяка една от нейните части и всички тях взети заедно. Освен поеми Хелиана прави и други поетични срещи с читателя в разнообразни теми.

Отпечатани и завършени книги, Хелиана Стоичкова

ИЗЛЕЗЛИ ОТ ПЕЧАТ

 

2001 - Абсурдите на Гана По, разкази
2006 - Магарето и Петела, пиеса
2018 - Кабинковият лифт, разкази

2020 - Централно Управление Запознанства, разкази

2020 - Приказка за най-добрият приятел на човека, детска приказка

2020 - Леко съм мъртъв, разкази

2020 - Приказка за завистливия щраус, детска приказка

2020 - Приказка за щъркеловото гнездо, детска приказка

2021 - Заедно под Слънцето, разкази

2021 - Общества на абсурда, роман

2021 - Кучето Динго, детска приказка 

2021 - Жирафа с голямо сърце, детска приказка

2021 - Дива Луна, детска приказка

2021 - Свадливата катерица, детска приказка

2021 - Черният козел, детска приказка

2021 - Емили и непослушният Пухчо, детска приказка
2021 - Птицата Додо, детска приказка

2022 - Ужаси от детската стая, детска приказка

2022 - Яна и мечката, детска приказка

2022 - Моцарт, детска приказка

2022 - Вълшебната къща, детска приказка

2022 - Джентълмен по рождение, детска приказка

2022 - Щурав съм, детска приказка

2022 - Бялата лястовичка, детска приказка

2022 - Пазителят на съкровището, детска приказка

2022 - Инат балкански, стихове

2022 - Епопея за България І, поеми

2022 - Нещата, които ни карат да се усмихваме, детска приказка

2022 - Вечерно купе, разкази

2023 - Лошите утопии, размисли

ПРЕВЕДЕНИ ИЗДАНИЯ

В ПРЕДПЕЧАТ

2023 - Внимавай какво си пожелаваш, детска приказка

2023 - Ферма за свинско месо, роман

2023 - Епопея за България ІІ, поеми

2023 - Не искам нормален, разкази

2023 - Кускута, роман

2023 - Малки момиченца, детска приказка 

2023 - Ами, детска приказка 

2023 - Малка сива мишка, детска приказка

2023 - Совите защо мълчат, детска приказка

2023 - Приключение с няколко неизвестни, детска приказка

2023 - Пухчо хулиган, детска приказка

2023 - Сурикат на хоризонта, детска приказка

2023 - Канибала Коперник, детска приказка

2023 - За пътя на един поет, роман

2023 - Пациент на времето, пиеси

2023 - Кой ще бъда, стихове за деца

2023 - Характери, разкази

2023 - Man's best friend, fairytale

В РЕДАКЦИЯ

 

2030 - Детски приказки - ТОМ І

2030 - Детски приказки - ТОМ ІІ

2030 - Детски приказки - ТОМ ІІІ

2030 - Детски приказки - ТОМ ІV

2030 - Детски приказки - ТОМ V

2030 - Детски приказки - ТОМ VІ

2030 - Детски приказки - ТОМ VІІ

2030 - Детски приказки - ТОМ VІІІ

2030 - Детски приказки - ТОМ ІX

2030 - Детски приказки - ТОМ X

Интересни оценки

Когато през 2001 година участвах в конкурса за дебютна българска литература Южна Пролет книгата ми "Абсурдие на Гана По" не взе нито една награда. И докато аз стоях някъде отзад и си казвах, че може би дебютната ми книга няма достатъчно завършен вид дойде ред да коментира книгите Никола Радев, който по това време беше председател на Съюза на Българските Писатели. Той започна своето изложение като за някои книги говори много драго, за други беше сдържан, за наградените книги изказа мнението си и внезапно го чух да казва нещо много интересно и сега преразказвам, защото ми е трудно да си спомня точните му думи.Той каза така: Днес тук има една книга, която е по-специална от останалите и това е книгата с разкази "Абсурдите на Гана По". Това, което виждам е, че е направена много интересна и нова заявка. От тази книга може да не излезне нищо, автора може да не се оформи. Но това, което със сигурност може да се каже е, че или няма да стане нищо или гледаме началото на много голям Български писател.

 

Приблизително това бяха думите му и аз, която не взех нито една награда с дебютната си книга си тръгнах от Хасково на крилете на вятъра. Няма такова щастие като това да ти кажат, че носиш потенциал. Какво ще направиш с него си е изцяло твое дело, но някой го вижда в теб.

Надежда Гогова Гогова, Хелиана Стоичкова

 

Попаднаха ми снимки на моята мила баба Надка. Тя участва в една от моите книги за деца "Щурав съм" и разказва на детето за балкана, за обичта към родния край, към родината. Тя му разказва и приказката за магията на добрия хляб. 

Когато е дошло време да си тръгне от този свят е свалила пръстена си от ръката и е поискала да ми го дадат. 50 години го носи на ръката си. И аз с удоволствие го нося.

Надежда Гогова Гогова, а после Мицева. Моята баба Надка. Тя ми разказа историята за сестричката си Въта, която е в един от сборниците ми с разкази. Тя ми разказа историята с телевизора и земетресението, която е в друг сборник с разкази. Тя ми разказа какво се е случило, когато дядо ми се е върнал от войната. Тя ми разказа историята Еzek bolgárok! . Разказа ми как дядо ми е изгорил всичките си писма писани по време на войната. Какво е разказал. От какво го е боляло най-много. Пак тя ми разказа за магията на балкана и тя казваше "Човек трябва да има поне едно парченце земя под Слънцето." Тя обичаше всички животни, растения и имаше феноменална колекция от семена. Малко са нещата, които не съм яла и опитала като дете в техния двор. Само от бобовете имаше поне 15 сорта. И аз помня вкуса на голяма част от тях. Един ден ми разказа, че кон я е ритнал много силно в гърба и я е хвърлил извън пътя. И човек би очаквал, че помни тази случка с неприятно чувство. А тя каза "Нямаш представа колко красив кон. Черен, огромен, буен, красив..." 

Слезли от Буново в село Шишковци те бързо строят къща за родителите на дядо ми - Баба Ана и дядо Стоичко. След това отиват в София и създават семейство. Когато времето на града е отминало се завръщат в Шишковци, от където са едни от най-красивите ми спомени. 

Помня ясно как късно следобед я виждам да тича по една от улиците към лозето. Тръгнала да ме търси:

- Къде ходиш, бе диване?

- В черешарника. 

- Какво яде цял ден?

И тук аз започвах да изреждам: Шипки, нахуд, къпини, цветя, ябълки...

- Къде намери ябълки?!

- В градината на чичо Наско.

- Оле...

Тя добре знаеше, че гладна няма да остана. И беше сигурна, че зная пътя към къщи. Но въприки това към пет часа тръгваше да ме търси. Един ден ме заведе на разходка в черешарника и едно по едно ми сочи разни растения. 

- Това се яде. Това е отровно. Това може да те спаси през зимата в гората. Това...

Тя имаше мечта да си завъди райска ябълка. И всеки път като ми купуваше райска ябълка търсеше семка вътре. Какъв късмет никога не я видях да открие. Един ден ми даде пликче със лозови семена. Каза ми "Тази лоза ще ти хареса". Нали знаете, семена. И тя постоянно събираше най-интересните растения, които може да ти хрумне.  Дядо ми един ден ми каза "Не познавам по-уникална жена" и като зацъка с уста отиде да си чете вестника. 

Нямам нито един крив спомен с тях двамата. Помня как влизах в градината и като един термит омитах краставиците още докато са съвсем мънички и само се чуваха викове:

- Надке, за бога, изкарай я от краставиците!

Точно такъв термит съм била. Помня как един ден ми даде лопата и ми каза, че под черешата има земни ябълки. Колко бях изненадана като ги изкопах. Изми ги и ми обели. Всичко, всичко, което ми е сложила в ръцете е било интересно и вкусно. Научи ме да плета. Позволи ми да вилнея в цветята й. Имаше красиви градински макове като топки. Аз ги късах и ги хвърлях нагоре и листенцата като един цветен шарен дъжд се изсипваха върху мене. Чувах я как минава зад мен и само си повтаря "Оле, оле, оле..."

Момите от селото на майстора. Когато аз общувах с нея косата й беше напълно бяла. За кратко време от чернокоса е побеляла. Месеци. Напълно. Но като казвам бяла, беше съвсем бяла и много красива. Очите й бяха светло сини, стъклено прозрачни. Много интересни и при този цвят много топли. Има хора, които не разбират дълбочината на историята за Надка и Въта. Не могат да разумят какво е едно дете да остане насред пътя и единственият възрастен просто да го приюти. Зная, че изглежда като фантасмагория, но е съвсем истинска история. 

Тя ми разказваше истории, които нейната баба й е разказвала. "Горе по баирите на Буново баба ми ме водеше загърната под ямурлука си. Понякога с голяма кърпа и като ме прегърне с ръка загръщаше ме с дрехата си да не се вижда, че води дете. Така както нейната баба я е водила по пътеките и пътищата. Детето стои скрито под дрехата и ако срещнели турчин привеждала се напред и вече съвсем не се виждало, че отдолу се крие дете.  "Дори дълги години след като турците са си тръгнали, аз бях вече девойка за женене, гледах да ходя по пътищата само по тъмно. Или рано заран или привечер, когато можеш да се скриеш пъргаво в шубрака." И много важно нещо е, че когато е освободена България дядо Ато е отишъл при турчина и му е казал, че иска да го съпроводи по пътя му към Турция. Така, до него да върви българин, че никой да не посегне на семейството му. Дал му е кесия с пари за да може като отиде в Турция да започне живота си отначало малко по-лесно. Все пак цялата му покъщина останала тук. Съпроводил го много надалече и са се разделили като приятели, защото с него е било цялото му семейство и е било въпрос на чест да стигнат по живо по здраво до новият си дом."

Такива неща ми разказваше и много ясно помня думите й за тиквата. Каза ми веднъж. "Аз съм на 83 и виждам съвсем нормално без очила. Това е, защото ям бяла свинска тиква. По едно парченце на ден. Не винаги ми е приятно, но до ден днешен виждам ясно върха на куките." И като погледнеш тънкия конец и като видиш ситния връх на куката свят ти се завива. Слагаше от смилянския едрия боб в едно пликче и казваше. "Ето, това е за френската ти баба. Тя готви много вкусно. Много ще ти хареса." Подаръците пристигаха в София и другата ми баба опичаше боба с ребърца и чушки. Неузнаваема вкусотия! И казваше "Виж балканската ти баба какво богатство ти е изпратила. Ама какъв боб, а?! За чудо и приказ. Пръстите да си оближеш!"  Веднъж попитах френската ми баба Нинка защо живота им е бил толкова различена на двете. И тя ми каза: "Ние бяхме много бедни. Мама умря, когато бяхме деца и останахме самички. Изгониха ни от къщите ни в Румъния и ни дадоха къщи в България и трябваше да започнем живота си отначало на ново място. Докато балканците бяха богати хора за тогавашното разбиране. Имаха животни, градини, земя, гората." 

Човек не може да си спомни всяко интересно нещо, което предишните поколения са му разказали и са намирали за важно. Но едно е сигурно - малко поне да си се заслушал в това какво говорят подарък ти остава за цял живот. 

Нина Хаджиева, Хелиана Стоичкова

Моята мила, чаровна, добричка баба Нинка. Всички я обичат. Отидеш някъде и те попитат "Чио си? О... Влизай, баба ти някога така и така направи за мене..." Скаран си с някой, сложни са ви отношенията, но тъкмо разбрал, че вече я няма. Обажда се и половин час плаче по телефона. 

Нинка участва в една от моите книги "Щурав съм" като една от двете жени, които се появяват пред малкият Морени и му разказват приказки и истории. Нинка показа на детето депото на спомените и го заведе на разходка по Дунава. Пекоха портокалови сладки и докато чакаха му разказа приказката за изкривената душа.

Точно така. Нинка никога не е обичала лошите хора. Себичните, завистливите, наглите, всички онези, които намират своите начини да издевателстват на останалите хора. Не обичаше грубости, нито самохвалковците. Смееше се от сърце на вицове и смешки от най-нормални до черен хумор и какво ли още не. "Баба да не е лукова глава?" смееше се най-откровено. 

Родена е в Тулча в българско семейство. Двете й лели имат доста по-успешни бракове от този на майка й. Разказвала ми е, че когато са ходели на гости на лелите си за коледа са получавали подарък и по един портокал. Портокал! Тя ми разказваше как те, все още невръстни деца можели да помиришат уханието на всички тези приятни аромати, които се разнасяли от килера. "Толкова бяхме бедни, че когато мама умря, ядяхме джанки от полето и си правехме обуща като еспадрили от царевични листа. Четирима бяхме и останахме самички."

Когато ги екстрадират от Румъния първоначално ги стоварват във Варна в един физкултурен салон на училище. "Бяхме се сгушили четиримата и бяхме много уплашени".След няколко дни им казали, че богатите имат избор между София, Пловдив и Велико Търново. А останалите могат да избират между Толбухин, Казанлък и още един два града. Те избрали Толбухин, защото бил най-близо до Тулча. И след това се заредили 16 години, в които не им е било разрешено да си пишат дори писма с роднините в Румъния. 

Като малка бележка от Румъния са изгонени около 65 хиляди българи. От България са изгонени 110 хиляди румънци. Колко много хора, колко много съдби. И колко много истории можете да чуете от техните семейства. 

В Толбухин се запознава с Хаджиев и заминава с него за София. Създават красиво семейство и решават да отидат в Ботевград. Строят къща и на това място са една част от моите най-красиви спомени. След това заминават за Радомир и там аз имам още толкова лета и спомени. За лош късмет Дядо ми си отива твърде млад и тя се връща в София. "Живот ли бе да го опишеш!" Така казваше тя. 

Когато говорим за истории. Разказа за Малинка е по действителен случай. Нинка ми го сподели. Както и разказа Мирни времена, както и Сватбената торта, и Змийска кожа и много други. Реални истории. Понякога се удивлявам как хората реагират на истината и как на измислицата. Измислицата им е много по-пивка, истината им стои малко съчинена. 

Но сред многобройните истории и разкази на Нинка има един, който особено много ми харесва. Отчаяно търсех изрезката от вестника, но още не мога да я намеря. Във вестника я поздравяват за направена иновация в цеха за опаковане на яйца и вътре се разказва за това, че производителността на труда е повишена благодарение на нея поне четири пъти. Нинка отива при брат си и го моли да й скове рамка, с която по-лесно да си върши работата. Отива на следващият ден и показва своето предложение за рационализация при сковаването на кутиите за яйцата. Така една кутия вече не се сглобява 30 минути, а едва седем. Хоп, хоп и е готова. Без да бързаш. Щастлива, че е направила нещо добро и умно тя разбира, че началникът й си е присвоил субсидията както и наградата за направената рационализация. Нинка толкова се обидила, че й е откраднал заслугите, че просто напуснала. Това ми е любима история. И не е необходимо да правя анализи защо.

Веднъж написах един откъс, който ми се струва съвсем ясен като наратив и той предизвика удивление в читатели. Не разбират съдържанието. 

Нина вече е на деветнайсет. Годината е 1947. Върви усмихната по улицата в Толбухин с нов плат, от който ще си ушие рокля. Има и за пола. Венета много ще се зарадва. Върви и си мисли за Тулча, за хората, които останаха там, за лелите си. Какво ли правят, как ли са... Внезапно се спира и се обръща. На средата на улицата стои мъж толкова познат, толкова далечно познат...

- Чичо!

- Нина?! - той забързва крачка и не може да повярва, че ги е намерил. Плаче и сълзите се стичат по лицето му. Толкова набързо откараха семейството в България, че чак сега научи къде да ги търси. Прегръща я. Стиска я. Малкото момиче е пораснало.

- Как си чичо? А татко жив ли е?..

И това е самата истина. Точно така се е случило. 16 години по-късно чичо й се е спрял на улицата и се е загледал в нея. Дали това е племенницата му? Не ги е виждал от толкова време.  Щастлив, че най-накрая ги е намерил. 
Нинка прочете текста и заключи. Това не е вярно. Баща ми беше жив. Тоест единствената художествена измислица е, че тя все пак е знаела, че баща й е жив и репликата трябва да е в чичото. Била съм близо. До такава степен нещата са се случвали точно по този начин. А днес едно съвремено дете плаче, защото не иска когато порасне да работи какво да е. Основателен въпрос задава. Иска да работи нещо хубаво. Какво иска не знае, но това не пречи да си поплаче.

Не съм само аз, която я обичам. Много сме. 

Биографична бележка

Биографична бележка

Хелиана Стоичкова е родена през 1980 г. в София. По време на престоя си в гимназията Фредерик Жолио Кюри, успява да издаде три броя от ученическият вестник "Междучасие". 

Учи "Публична реч" в НАТФИЗ Кръстьо Сарафов. Там се запознава с изключително интересни хора като Христо Бойчев, Радой Ралин и много други. Радой Ралин й подарява уникална книга с още по-уникално посвещение:

"На Радой Ралин с обич, с признателност, с възхищение. 1969 А. Далчев"

и още едно под него:

"На Хелиана, единствената, която заслужава да й подаря скъпият ми спомен от Атанас Далчев. 2002 София  Ралин"

За кратко време пише дописки за вестник "Литературен Форум". Записва специализация по Кинодраматургия отново в НАТФИЗ и веднага след нея докторантура с тема "Характеристика на речта на атрактивния персонаж в българското игрално кино". По това време излиза книгата "Магарето и Петела", пиеса напомняща за комедия дел арте. Излиза под псевдоним.

Работи като диалогист в първия български сапунен сериал "Хотел България". По това време освен разкази започва да пише и първите приказки.