Когато чичо Величко разбра, че си
отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му
винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане
близо до себе си.
Изпълниха волята му и го занесоха
в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че
неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това,
което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си
сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са
си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.
Той бързо свикна с този нов и
различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на
простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в
съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от
щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.
- Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия
Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и
надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана.
Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да
си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право
към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко
влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще
успее въобще да я събере, влака потегли.
Ако
имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо,
ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата
сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.
- Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво
присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака
те голямо приключение.
- Ти като мен ли си?
- Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и
влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.
- Как така?
- Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв
Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето!
Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка
вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото
пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето... Няма такава
прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил...
- Ти някакъв поет ли си бил?
- Не. Бях шахматист.
- Играеш шах! Колко обичам шах...
- Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги
ги нося с мене.
- Ми не мога чак толкова...
Двамата
се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като
я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана
наново.
- А теб какво те води насам?
- Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как
да си я събера.
- О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се
откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато
беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки.
Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с
вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.
- Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много
шантаво.
- Да. Духът изпитва затруднение в първия момент да осъзнае,
че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е
свободен да ходи където си поиска.
- Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята
прах...
- Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс,
идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я
изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети,
където си поиска.
- Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която
Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото
на моето ново приключение?
- Да. – отвърна му
събеседника му и пак настана спокойствие.
- Ами... Като е така... Да поиграем малко на шах. Ти можеш
да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това
тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.
- Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха
да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно,
защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на
пода беше част от тази невероятна комбинация материя - енергия. Нещо като
наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е
варил някога.
- Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.
- Ах ти... Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е... И аз
знам туй онуй. Брат ми е много добър...
- Дай да те видим...
Много часове по-късно продължаваха
да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на
противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна
много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна,
смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се
разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се
и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко
го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше
ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече
люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а
тепърва започва.
Разказа е написан по провокация от Йордан Попов - Влак, той ни води някъде, където е по-добре.
Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства" - можете да купите тук
Разказа е написан по провокация от Йордан Попов - Влак, той ни води някъде, където е по-добре.
Този разказ е част от книгата "Централно Управление Запознанства" - можете да купите тук