Той се размърда и като се обърна видя разтревожения поглед,
с който жена му го гледаше.
- Как може от едни комари лаймска болест? Добре ли си?
- Ами... Чувствам се отпаднал. Нямам сили.
- Изпий това. Доктора каза, че ще ти мине. Ти си много
силен. Дай да видя петното.
Той се
обърна и тя започна да оглежда гърба му.
- Ужасно ми е мъчно за тебе. Аз съм виновна. Трябваше да
купя от ония джаджи за комари.
- Не се притеснявай. Ще ми мине.
- Разбира се, че ще ти мине. – Тя го зави с едно одеало.
Есента беше започнала да бушува навън и дори леко пръскаше дъжд. – Отпусни се,
поспи. Виж колко е уютно. Тук съм.
Той
затвори очи и се унесе. Наистина с тази жена се чувстваше спокоен и щастлив. И
да, заслужавало си е всяко ухапване от комар. Дъждовните капки го унесоха
постепенно и той засънува. В съня му имаше листа, шума, буря. Картини от морето
– разпенено и шумно, птици уплашено летят навътре към сушата. Огледа се, но нея
я нямаше. Сепна се и се събуди. Чу гласа й да говори, но не му стигнаха сили и
съвсем леко промълви:
- Не те чух... – Но каква озненада тя продължи да говори и
унеса му започна да се разсейва.
- Да, зная, че казах една седмица, но нещата се промениха.
Той не е никак добре. Няма да го изоставя. Не, казах. Да, обичам те, но не
мога.. После ще ти звънна.
И в
този свят препълнен с толкова поводи да изпитваме радост от това, че сме живи
той изпита желание да затвори очи и да умре. Там на място.
Тя
влезна в стаята и като седна до него на леглото му се усмихна.
- Добре ли си? Какво да направя за тебе за да се почувстваш по-добре?
Какво искаш?
А той стоеше
безизразно и я гледаше. Представяше си онзи следобед с красивия летен залез.
Днес какво би направил. Би ли си дръпнал ръката за да кацнат комарите върху
нея, да пият от нейната кръв и сега местата им да са разменени? Тя да лежи
болна.
- Ще си взема един душ и като изляза от банята ще ти направя
топла супа. От любимата ти.
- Благодаря ти. – каза й той.
- За супата? Не се шегувай.
- Не. Благодаря ти за всичко. - И той започна да оглежда лицето й, раменете й, дланите й, очите й, които така съчувствено го гледаха докато крои планове да го напусне.
- Нищо ти няма. - засмя се тя - Какви са тия фаталистични мисли. След две
седмици ще си като нов. Ей сега идвам. Нали аз съм тук. Никъде няма да ходя. – Тя влезна
в банята.
Той се
надигна от леглото и с огромна трудност стана и отиде до сейфа в гардероба.
Отвори го и извади пистолет. Зареди десет патрона в него и отиде до бюрото. Подпря
се и се загледа през прозореца. Какво нещо е оръжието, дава ти усещане за сила.
Сякаш сега стъпва по-уверено. Хладната сила, която се прелива в теб е като кръвопреливане. Студеният
метал попива от топлината ти. Вдига ти адреналина. Той погали пистолета и продължи да гледа през
прозореца. Да. Десет патрона. Един вече в цевта.
Извади лист хартия и й написа
бележка. После си обу панталоните, взе си пистолета и като си облече якето
излезе. Пресече улицата клатушкайки се и като се мушна под клоните на черницата
отсреща подпря се на ствола й и се свлече. Силите не му стигаха да стои прав,
но със сигурност му стигаха да дръпне спусъка. И зачака.
Не след дълго тя изкочи от
входната врата с бележката в ръце трескаво оглеждаща се. Хубавата му жена го
търсеше. Тя се затича нагоре по улицата, после надолу и се хвана за главата. „Не,
не, не...“ Повтаряше на глас докато дъжда се стичаше по лицето й. Тя изтича
обратно вътре в къщата и дори не затвори вратата.
„Да, мила – мислеше си той –
Точно така.“ И като наведе глава сгуши се в якето си и се опита да не трепери.
Минаха часове. На няколко пъти тя
излиза и го търси в дъжда, но така и не го видя как я гледа от отсрещната страна
на улицата скрит зад няколко храста. След още няколко часа пред къщата спря
черна кола и един мъж излезна от нея.
- Ето те, гадино... – Той се изправи много внимателно и
извади пистолета. Гледаше мъжа като животно готово да се нахвърли в смъртоносна
схватка. Дъжда се усили и капките се стичаха по качулката на вече напълно
мокрото му яке. Вдигна пистолета и се прицели. Гледаше го и си повтаряше „Ти ми
взе всичко, което обичам.“ Прицели се и видя как жена му излиза от къщата с
бележката в ръка и тича право при този, този... Прегръща го, целува го...
Този...
Той
свали пистолета. Това вече не беше неговата жена. Тя се спря с овиснали ръце на
тротоара пред къщата и започна да гледа отчаяно в различни посоки. В опит да го
зърне как идва от някъде може би. После се обърна и се загледа в къщата. Тази
хубава уютна къща. Тази красива ведра улица. Този тротоар, който шепти „у дома“.
Имаше чувството, че всичко това се завъртя около нея и тя леко се олюля, и се
подпря на едно метално колче. Обърна се и се загледа в колата, в мъжа вътре и
изпусна бележката. Изтича, затвори външната вратата и като се качи в черната
кола си тръгна. Просто си тръгна. Дали сега, дали след две седмици. Имаше ли
значение?
О
мълнии... Той излезна на улицата и
изгледа как автомобила се отдалечава в дъжда. Силите му бяха на предела, закашля
се леко. Тръгна залитайки към къщи и на тротоара видя бележката. Вдигна я и я
огледа, цялата мокра, но думите, които й каза все още се четяха.
„Мило момиче, чувствам се много виновен.
Истината е, че съм влюбен в друга жена и вината не е в теб. Вината е изцяло в
мен. Твърде дълго те лъжа. Но не мога повече. Отивам при нея. Аз нямам смелост
да те погледна в очите и да ти го кажа. Надявам се, че ще намериш някой, който
ще те обича повече от мен. Някой по-добър от мен.
Като поглеждаш назад виждай само красивите моменти.
Прости ми.“
Сега би ли сложил ръката си да я
защити от комарите? Би ли дал да пият кръвта му и да го заразят за да я
предпази?
Да. Защото докосването до спомена
беше топло, нежно и галещо като чувствата, които изпитваше към тази жена.