Да можеш да отделиш фалшивата заплаха от реалната заплаха е ключово за нашето оцеляване. Това е и основната причина хората да са под подстоянен обстрел с информации, които им отнемат способността да отделят тези две категории обстоятелства. Заплахата от болести, заплахата от земетресения, разбиващи се метеори, финансов срив - заплахите в съвременния свят са не по-малко от тези, които дебнат животното в дивата природа. Защото с разпада на социалният договор, човекът е в крайна сметка едно обикновено животно като всички други на тази планета. И той трябва да се съобразява с това условие.
Временни и постоянни положения. Разпаднал ли се е наистина социалният договор? И отговорът е недвусмислено "не". От гледна точка на разглезеното човечество той се нарушава от онези, които дописват самите му правила. Но от гледна точка на функционирането на договора той е съвсем легитимен - онзи, който пише правилата и конституира дискурса със самозаявяването си като водещ легитимира този социален договор. Всяка форма на съгласие го легитимира допълнително. Всяка форма на съпротива е сама по себе си статистическа грешка. Лъва решава кога ще започне лова.
Човека може да поеме не малко страхове и може да се справи с много заплахи ако има реалните уреди за това - своят разум и воля. Но естеството на страха е, че той влияе основно на волята. Страха блокира съпротивителните сили и въздейства по-пагубно дори от самото фактическо унищожаване. Защото страха, през инстинктите за оцеляване, блокира способността за адекватна реакция. Колкото по-неоснователни са страховете толкова по-неадекватни са действията и толкова по-неадекватни действия произведени от другата страна се възприемат за нормални. Изграждането на дискурс на страха е основополагащо в човешките общества. През различните епохи той е добиван по най-разнообразни начини.
Заплахи с отложено действие. Знаем кои са и знаем как функционират. Когато свърши моят земен път ще бъда възнаграден по достойнство за действията си. Това е заплаха, която въздейства все по-слабо колкото по-напреднало е обществото. На практика след още 300 години тази заплаха ще е нищожна, защото еволюира начина, по който гледаме на света. Отложеното действие е като условната присъда. Има ефект, но магнитута му може да мотивира определен набор от действия, които не могат да се премерят с пряката заплаха, която може да бъде ефективна тук и сега.
Заплахи от вида на тук и сега. Тук и сега човекът се изправя пред оцеляването си и е лице в лице с определен набор от заплахи. Точно както плячката изпада в критична ситуация тук и сега и се налага да предприеме необходимите действия за да се спаси от хищника по същият начин човекът може да предприеме необходимите действия за да се защити. Тук и сега заплахите са силно ефективни и магнитута им на действие е непосредствен и много голям. Те предизвикват незабавна промяна в поведението.
Но какво става, когато метафизиката на духа не може да отличи силуета на гълъба от силуета на орела. Когато малкото пиленце намира и двата силуета за заплаха то започва да губи представа за реалността и ефективността на собственият си опит, което довежда до нарушаване на естествено добитите посредством еволюциата му опит и инстинкти. Тук и сега тези инстинкти не работят, защото има случаи, в които се припокриват с успешни модели на поведение, в други моменти са в пълен разрез с действителността, която индивида изживява.
Когато разума се сблъска с критично количество фалшив опит, който не кореспондира на предишният му опит и на това, което реално се случва, той започва да изгражда нови системи на мислене - там където са успешни, от еволюционна гледна точка и самият индивид има успех. Там където индивида не е годен да изгради нови системи за справяне с противоречащите си амбивалентни структури, нито със структурирането на инстинкта си за самосъхранение и отделяне на реалните опастности от псевдо заплахите - индивида представлява еволюционен провал...