Хората са като пластелин. Можеш да измоделираш от тях каквото поискаш особено ако има добра предпоставка. Колкото са по-твърди толкова по-по-дълго ще стоят във формата, в която си ги поставил. Колкото са по-пластични толкова по-често трябва да ги тунинговаш. В този смисъл когато по-пластичен човек попадне на по-доминантен се стига до ситуация, в която доминантният започва да изпитва страдание от това, че усилията му отиват напразно. Той моделира ли моделира, забранява, поставя ултиматуми, но всичко това стои само на повърхността в другия. Не го преобразява, не го форматира в желаните посоки. Ако има резултати то те са временни и само в границите на примирията.
Страданието на доминантният човек е съвсем реално като страданието на всеки друг човек пичинено от огромни несправедливости. Реално случващата се несправедливост е, че предначертаното не се осъществява по желаният начин и всичко, което не се случва по желаният начин се насочва в една и съща посока. Така доминиращият се превръща в жертва на личните си доминанти и се опитва да въвлече всички, които може в този процес на страдание. Дали чрез съпреживяване, дали чрез търсене на виновник, този тип хора намират време да потърсят обяснение за всичко. От изгряването на слънцето до неговият залез и по-интересното е, че вътрешното им напрежение непрекъснато расте и след всяка колизия, която претърпяват със субектите, които манипулират ги кара да се чувстват жертви.
Интересно когато такъв тип хора изпаднат в ситуация някой да ги поставя на командно мислене те не се съпротивляват, защото това е зона, в която са прехвърлили изцяло отговорността върху друго лице и не изпитват напрежение. По-лесно е да кажеш, че мислиш по някакъв начин, защото нещата са така както са. Отколкото да търсиш обяснения за твърденията и обвиненията си и да трябва да ги защитаваш. Това изисква енергия и води до ново напрежение, което ще трябва да бъде удовлетворено с конфликти.