Но вербализирането на определени мисли придава на тези мисли много по-конкретен вид от оригиналният. Защото мислите ни са визуални ихаотични и емоционални по естество. Ние не винаги мислим с думи и когато ни се наложи да формулираме и закодираме на езиково ниво това, което "усещаме за правилно" ние доста често замаме позиция и изясняваме за себе си и своето отношение по разглежданата тема. Защото до този момент може да е по-плуралистично и амбивалентно и трябва да бъде разглеждано като такова. В момента, вкойто сме подканени да структурираме всичко онова, което се блъска на посоки в ума ни ние сме принудени при спорни въпроси да заемем по-категорична позиция, да доуточним езиково наличието на плуралистична позиция и като цяло да изясним за останалите параметрите на интелектуалният ни импулс. Това не е нищо ново, но е добре забравено старо. Проблемът е, че когато добре забравените стари практики съвсем бъдат забравени получаваме психологически конструкции, които не могат да вербализират, да структурират мислите си и това се дължи не само на беден понятиен апарат, но най-вече на недоразвита моторика в мислообразуването. Респективно дори да изгрее ярка мисъл, усещане и някаква воля то тя не може да приеме вид ясен, конкретен и категоричен и остава рудиментарна. А недовършени мисли твърде често заминават директно в подсъзнанието и несъзнаваното. А това убива опитите за "мислене".
Още по-хубавото на вербализирането е, че когато оформиш и облечеш мисълта в думи получаваш възможност да я наблюдаваш отстрани заедно със събеседника си. Или иначе казано веднъж произведена вербалната конструкция става притежание на контекста и ти, който си я произвел можеш да я наблюдаваш на свой ред като чужда, да я редактираш, коментираш, доуточниш и подобриш. Можеш сам да спориш с нея и ако си достатъчно смел да я оставиш настрана за няколко дни и да се върнеш към нея. Тя вече ще ти се струва чужда и ще видиш в по-голяма степен нейните слабости и достойнства. "Не мога да го обясня" казва детето не защото не може да каже какво знае, а защото не знае какво знае и най-вече не знае как да борави с това, което мисли, че знае. Процесът на говорене е много важен за децата и въпреки, че всеки преминава през периоди на логорея то тя също е част от развитието и следва и трябва да бъде овладяна по същият начин както се овладява мълчанието и неспособността за себеизразяване.
Себеизразяването като форма на волеоформяне също е много важна.
- Искаш ли сладолед?
- М-м... / Да / Не
Преди да е зададен въпроса не протича воля по отношение на даден обект или субект на наблюдение. С поставянето на въпрос, обаче, се предизвиква реакция и потребност от волеоформяне. Ако индивида остане на "М-м..." то той се проваля в процеса на волеоформяне. Ако темата поставена на дневен ред е свързана с един сладолед това не е важно, но ако той е свикнал да функционира по този начин тогава коя да е тема поставена пред него ще предизвиква все същата реакция, защото той не е изградил система или методика за волеоформяне:
- Искаш ли да получиш възнаграждение за труда си?
- М-м...
Тези неща са важни. Не трябва да бъдат подценявани.