Виждате ли, един разказ трябва да е кратък и достатъчно семпло изложен за да може да бъде разбираем за много хора. Но в личната инрпретация е мястото, където истинските фойерверки избухват. Читателят добавя собственият си свят и субективен личен план и това изстрелва текста в небето. Човекът, който чете е онзи, който дава истинската стойност през тълкуванията си, харесването или нехаресването на отделните съставни части. През наслояването на съдържателен план отгоре върху основния.
Безспорно този анализ остава критично важен и интересен за мен. И не случайно идва от света на фантастиката. Хората, които имат вкус към фантастиката и са захранени от титаните на литературата в тази област имат много пищен поглед над битието.
Бойчо Огнянов за разказа "Кон на F3":
Извън случващото се силно се долавя как всъщност разказът върви на емоционални стъпала в градация, ясно очертани, като плоскости, всяко с октава по-високо от предишното... уау!
# 1 Чичо Величко и урната избледнява като със слънчев лъч, прави прозрачни малките брънки на веригите, като фините верижки на кучешките поводи, веригите на свързаност в ситуацията с колегите, положението с кариерата, парите, сметките, кредитните изплащания, всички нещата които чувстваш как са те навързали във всички посоки. Това е светът в който живееш приживе. И някак хем си вързан и не може напред, хем трябва напред, не искаш защото всички вериги са за пари и начин на живот които те дърпат назад, но искаш напред тъкмо защото е за това. За миг като четеш те обзема такова чувство на лекота и спокойствие към всичко което е напред и предстои в края че си казваш: я да взема да свърша още нещо, да използвам момента сега на работа, да пооправя оставеното от колегите и, защо не, да изкарам още някой лев за fun. Страхотно слънчево! Като преобръщане в синхронното плуване в басейн в момента когато се показваш над водата с цветен бански.
# 2 Гоненето на праха, малко като гоненето на михаля или както котето си гони опашката също създава перфектно чувство за старт и движение напред, може да е с напрягане, но очакването е към още по-хубаво.
# 3 Непознатият във влака е следващо емоционално стъпало - новата среда, нови хора, усещането че ставаш част от нещо ново и влизаш в него, някак се поставя предвкусване за Оня свят, като първото влизане в клас на нов ученик. Тук според мен както върви на това място нишката на емоционалната градация леко изтънява. По-високата октава я има. Аз бих направил диалога между двамата по друг начин, по-сюреалистично. С кратки, накъсани реплики които съдържат началото на изречение и се губи нататък или само края на изречение без да присъства началото. Трудна работа. Но читателят би се потопил дори още по-леко и слънчево като в картина на импресионист от # 1 в голямата социална среда и изненадата на тази слънчевост е че тя винаги малко плаши - откъснатите реплики от разговор във входа когато бързаш да се разминеш със съседите и да влезеш пръв в асансьора и да потеглиш нагоре за да не станеш част от разговора "тук" винаги е малко смущаващо, парчета реплики от чужди разговори по улици и площади които не би искал да те съпътстват на близко разстояние до теб защото чуждото е винаги въпросително, фрази между колеги в далечния край на офиса или магазина за които си сигурен че не искаш да чуеш за да не те попитат после какво си свършил по това което си чул... Наполовина чутото винаги в "света" има едно извинително удобство което принципно не искаш да си развалиш като чуеш докрай. Но има и обратен знак. Когато любопитно или усещането за смисъл вземат връх, като откъслечна фраза в сън когато се събудиш и се опитваш да си спомниш как продължава нататък или какво е преди това. Моето предположение е че няколко незавършени щриха с дебела четка в кратки реплики ще придадат малко сюрреализъм ако е направено в рамка от импресия. За да се подготви още по-добре емоционалната октава в # 4.
# 4 Емоционалната градация води към финала до очакването че сякаш нещо избухва и се разпада. Отпадането на материалното се предполага като умиротворен хаос, като прашинките във въздуха в много прашна стая когато прозорецът е затворен и те се движат много бавно но хаотично докато слънцето ги огрява. Такова е несъзнателното очакване. И изведнъж бум! Финалът е велик, паралелно на случващото се образува емоционална елипса към началото, новото се оказва още по-слънчево и още по-безметежно спокойно. Оказва се че хаосът не е свобода, редът не е принуда, трябването не е тегоба. А обратно. Свободата е маниер, собствен почерк тъкмо как да се организира хаоса, редът е свободата да избираш от стотици възможности, трябването и любопитството са причината да измислиш какво да направиш. Велико! Доста Херман Хесевски завършек, малко като в Степният вълк. Играта с фигурките е игра (Шилер), най-въвлечената но и най-свободната дейност (Йохан Хьойзинха "Играещият човек", Хомо Луденс), илузиото в социологията на Пиер Бурдийо. Великолепие. Наслада.
Това са 3 неща: фабула (случка, събитие) - сюжет (преживявания, мотиви и действия на героите) - характер.
Много хубаво впечатление ми направи чичо Величко. Като характер. Не е неутрален в смисъла на безлично. И все пак е по особен начин неутрален към, така да се каже, всяка възможна валенция на отделило се и избягало атомче към "късо съединение" с другите, всички, с читателя. Ако си представим такава картина на един напрегнат, фрустриран свят, очакването е читателят да си намери повод за да се понамръщи към чичо Величко. Един персонаж, както си стои отсреща, може просто читателят да е взел добра засилка от ежедневието си и по инерция да вземе че да лепне всякакви взети от ежедневието полуизнервени, полукритични определения върху героя. Художественото майсторство (вероятно по-скоро плод на микс от настроение и интуиции) в случая е образът на чичо Величко да се направи така че да носи нещо неутрално-слънчево, най-близко като че ли до Карлсон който живее на покрива. Не може да се "хванеш"за нищо, чичо Величко не е висок или нисък, слаб или дебел, богат или беден. Само по себе си чрез художествения образ има много силен ефект върху читателя, защото хармонично насочва и към идеята на разказа, в един момент още в началото неусетно се разтварят сякаш в невидима преграда всички "против" и "не" от ежедневието, гледаш чичо Величко и си свалил томахавката, прибираш бодлите. И да, в такъв момент си спомняш и нещо за себе си, потапяш се отново в същата неутрално-позитивна нормалност от която ти се струва че си излязал преди вечност (и темата на разказа е такава). Характер-образ който връща читателя в цялата благоразположеност към нормалните делнични неща и умението да присъства непосредствено и безоблачно делнично до един човек. Страхотно!
Като фабула идеята също много ми хареса, философска фигура на фабулата. Колкото и добре да се чувстваш на някакво място, светът се движи по свои си закони и винаги с малко случайност става така както е трябвало да стане.
Като сюжет се получава приятна диаболичност. Хем по едната линия преодоляването на материалното те прави свободен за "вход" до игралните маси за големи игри (всъщност начало за което дава не кой да е, а малкия Гошко и тъкмо докато си играе за да се завърти линията). Хем по другата линия е наопаки, чичо Величко си беше добре в къщи без да прави нищо, излежава се по цял ден, живее доволен и се наслаждава на спокойствието и заслужената почивка, но ето че по ирония неведомият път го накрая го отведе до място където го очаква голямо главоблъскане. И тези двете обединени и някак "снети", помирени в третото - образуват намека за удоволствието от общуването, заиграването, непреодолимото желание за общуване и заедноправене.
Слънчев хуманизъм, любов към човека и любов към общуване с човека. Красиво. Някак от разказа се носи едва доловима, съвсем смътно, но присъстваща във всичко закачлива топлина и усмивка. Което
заедно с образа на чичо Величко в началото, цялото това, може би е едно шишенце с есенция което трябва да бъде поднесено под носа на всеки седящ и гледащ мрачно-скептично пътник в трамвая и по улиците.