Живеем във времена, в които науката ни дава не само основание, но и мотивация повече от всякога да гледаме напред и да вярваме в бъдещото си развитие като интелектуален потенциал. Модерната физика вече мина отвъд собствените си параметри и навлезе не просто в технологичното ни развитие, но и в разбирането ни за света. Физиката и в частност огромни зони от квантовата физика вече са освен наука и основа за един нов мироглед изведен до философия и нов начин на мислене - какво е космоса, как се вписваме ние в него и как се отнася нашето развитие в неговото развитие. Повече от всякога хипотезите и теориите се преплитат с емпирично доказаните зони на материята и колкото повече се разкрива от фактологията толкова повече се открива и в полето на хипотезата подлежаща на доказване. Този възхитителен период е основа за много сред нас да си задават и други въпроси. Защо след като научните постижения ни дават толкова много основание да развиваме потенциалите и на обществото и индивидуалните ни възможности, капацитета ни продължава да се изразходва за елементарните аспекти на ежедневието. Ние продължаваме да се давим в битовизми, изкуствено генерирани проблеми и най-вече страхуваме се и от себе си и от света, и от прогреса, и от общественото развитие. Потопени сме в ужаса на едно голямо разминаване между това, което знаем, че можем като хора и това, което виждаме, че не успяваме да преодолеем като битие.
Това е криза на личността на толкова много нива, че индивида предпочита да приеме, да асимилира дефицитите си като лични и да се отдаде на собствената си некомпетентност. Приемането на една личностна некомпетентност и лабилност по силата на неспособността да овладяваш ситуациите е пагубно за психиката. Голямата част от хората капитурират пред това и приемат като константа, че възможностите им и личните им качества са ограничени и това е техен личен недостиг. Тази немощ се възпитава от ранна детска възраст и този процес на възпитаване продължава докато не достигнем пълната си зрялост и не се настаним в някое удобно ложе на постоянно временно положение на изчакване на по-добри времена. По-добри за финансовата ни стабилност и по-добри за личностното ни развитие.
Капитулацията на личността пред външно подадени параметри на собствените възможности е необходимо условие за да се постигне среда за последващо въздействие. И вместо индивида да се занимава с развиването на потенциала си той започва да се занимава с ограничавянето на щетите от заплахите и потъва в зона предефинирана от страх, несигурност и отчаяние при всеки досег със заобикалящия свят. Заплахата от провал - личностен и финансов като измерение на личните качества става задължителна част от функционирането на индивида, а както знаем голяма част от хората не могат да се справят с такава действителност и настъпват аномалии и в поведението и в самата същност на човека.
И ние се движим в рамките не на потенциала си, а на дефицита си. И това е в някаква степен тъжно, защото темата може да бъде отворена през постиженията на физиката, но реално обхваща огромен брой научни области. За 100 000 години еволюцията ни като вид е стигнала до етапа, в който само за няколко столетия разбиранията ни и познанията ни са се издигнали много над биологичното ни начало. Ние много отдавна сме направили тази заявка, но сега повече от всякога започват да се виждат резултатите. Можем да осмислим и собственото си съществуване и това на заобикалящия ни космос по един много по-адекватен начин. Защото вписани в съществуващото пространство ние следва да приемем факта, че сме част от този космос, макар и една много миниатюрна част от него. И това не е нито футуристично нито фантастично по някакъв начин. Винаги сме били част от този дискурс, единствената разлика е, че сега имаме повече възможности да го изучаваме и осмисляме. И не само - широките граници на пространството сами по себе си показват, че и нашите граници са по-големи от совалката, която в момента обитаваме - нашият дом планетата Земя.
И така за осмислянето на ограниченията и потенциалите по друг начин - логично е да си мислим, че ограничаването е опит за придържане към биологичната ни същност въпреки безбройните индивидуални напъни за нейното прескачане и преминаване към по-високи нива на съществуване като естествен противовес на крайната степен вегетация. И тъй като стремежа към осъвършенстване е естествен механизъм на еволюцията съвсем логично идват и хипотезите какви са посоките, в които може да поеме и нашето развитие като вид.
Защо всичко това е актуално най-много днес. Защото всяването на панически страх е финалната права пред развиването на потенциала. Независимо дали страха е от ограда, оръжие или болест. С насочена лично към теб заплаха инстинкта за оцеляване брокира други функции на психиката и поставя спирачки на развиването та потенциала. Заплахата към физическото оцеляване е и винаги ще бъде мощен стимул личността да блокира естественият си стремеж към развитие. И колкото и хаотично нахвърляни да изглеждат всички тези неща са взаимо свързани тъй като ние не сме само животни борещи се за предаването на една генетично информация напред във времео, ние сме надградили и започваме да гледаме на времето и на всичко, което сме научили през призмата на новото ни предназначение. Еволюцията ни не се изчерпва с биологичната страна на нещата, но през последните няколко хилядолетия еволюцията ни много активно се занимава с онова, което е възникнало като въпрос - дали това ще е смисъла на нашето съществуване или каква е нашата роля в голямата картина, - изследователи, наблюдатели или актанти. Ние все още не знаем, но със сигурност сме разбрали, че там има въпроси, които трябва да бъдат зададени.
И когато всичко това стои на тепсия поднесено пред най-бързо развиващия се вид на тази совалка следва да се запитаме защо изкуствено този ход се забавя и защо експеримента е по-ценен от хода напред. Сякаш някой е решил, че хода напред, вече изяснен, е отреден за едни, а за други не. И всичко това на основата на неясно разделение - класово, икономическо, материално или ако щеш кастово.
Ограничаването на потенциала изведено до норма води до съвсем елементарно последствие. Тъй като генетичният ни материал мутира с добра скорост следва да предположим, че само за още няколко стотин години ние вече ще знаем неща за нас самите и за вселената, които ще изведат възможностите ни на много високи нива. Ако не се ограничават изкуствено ще се добие прекалено голям брой същества, които "могат". Явно това е само по себе си тревожно. Питането е защо е тревожно.