Актуалните теми за размисъл са различни във всеки различен етап от нашето развитие. В някои епохи дали съществувам ако мисля е било предмет на размисъл, в други епохи дали свръхчовекът е постижим е било тема на размисъл и логично днес на дневен ред са други теми. Това е естественият ход на нещата и някои сред нас избират направление и тема, на която да обърнат по-голямо внимание с цел да провокират размисъл в хората и да постигнат някакво просветление по дадена тема. Истината е, че техните усилия не са напразни и идват като противовес на очевидно затъмнение или дълбоко нерпазбиране по темата. Най-добрият пример, който може да бъде даден днес е труда на Доукинс по въпросите с религията, Нийл де Грас де Тисон по въпросите и за религията и за разбирането ни за физиката и космоса, Брайън Грийн по въпросите за квантовата физика и космоса и още една шепа хора, които инвестират огромна част от времето си и усилията си да хвърлят повече светлина върху аспекти от начина на мислене, начина на конституиране на препозициите въз основа на които ние изграждаме представите си за света. Феноменално е, че при положение, че те полагат толкова усилия да преведат на един разговорен език съдържание, което понякога е малко по-комплицирано или отнесено все пак се намират хора, които отказват да се замислят над думите им.
И това ме кара да се замисля за Хюм, който съвсем простичко дефинира, че ние като хора не сме толкова различни едни от други. Това, което започва сериозно да ни отдалечава е емоционалната незрялост или зрялост до които достигаме. Въпреки, че в думите му има изключително голяма логика днес по никакъв начин не е приложена методология, която да работи над емоционалната зрялост и и напротив търси се един постоянен дисбаланс и псевдо унифициране на познавателния апарат, но понеже става въпрос за псевдо изграждане на съдържание има срив както в емоционалната зрялост така и в интерпретативния апарат. Защото той функционира точно въз основата на емоционалната зрялост на индивида в комбинация с неговите познания.
И нека не забравяме, че докато света трепти от умиление по последно наложената модерна норма като например това да се борим за защита на планетата ни и средата, в което няма нищо лошо, но и което така или иначе се прави под различни форми, то други аспекти на нашето съществуване като цялостта и капацитета на нашата способност да мислим остават на заден план. Вече не е модерно да имаш мнение различно от това на другите и днес не е модерно да задаваш въпроси по теми, които не са в мейнстрийма. Днес е модерно да си вътре в мейнстрийма и това е всичко, което е важно. Дали се съобразяваш с перфектните норми е признак али си стойностен човек. Защото те затова са перфектни норми, защото са универсални за всички. Колкото по-универсално се анонсират дадени норми толкова по-стратифицирана полза има от тях. Маргинализирани и касаещи само определено малцинство нормите удавят голямата група в битие, което е най-малкото неудобно, ако не направо неправомерно. Всичко това винаги дефинирано като универсално благо.
Хубаво е, че имаме мислители, които задават въпроси по отношение на важни за хората теми. Приемаме, че всеки един от тях включвайки се на даден етап от развитието на обществата ще се заеме с определени проблеми, които в момента изглеждат актуални. Може след двеста години някой да каже - Но защо Доукинс е посветил толкова много време на тази тема. Вероятно той е ведял смисъл в това. Вероятно е имало нужда от това. Вероятно точно благодарение на усилията му възниква последващият въпрос.
Когато четях Лесинг се възпротивих и се наложи да дам обяснение защо не искам да чета повече от текста. Моята теза беше, че вътре в този текст няма нови неща за мен. Отговора на проф. Семерджиев беше следният - Само благодарение на Лесинг и такива като него днес ти разсъждаваш по начина, по който разсъждаваш. Когато са писали книгите си думите им са били ако не задължително новаторски то поне описващи перспективи и концепции по нов начин. Тези концепции са се пропили вътре в културния фонд за да могат да стигнат до теб днес като нещо съвсем ежедневно и да бъдат обикновен начин на мислене. Някога не са били обикновен начин на мислене. Няма лошо да познаваш изочника и да проследиш еволюцията на мисълта.
Казано по този начин действително звучи логично да любопитстваме как еволюира мисълта, как еволюират концепциите за света. Някои хора посвещават огромна част от живота си да изучават различни концепции, появили се на различни етапи от развитието на обществото и докато някои казват - няма никакъв смисъл от философията друг ще каже - няма нищо лошо в това да познаваш версиите на себе си в други времеви етапи на концепциите за съществуване. Защото да се върнем към Хюм - ние не сме чак толкова различни едни от други.
И ако днес отново на дневен ред са темите за устройството на обществото, разпада на кантианството, формата на хуманизъма, предназначението на образованието - то тогава това са въпросите, на които трябва да търсим отговори. И ако Фром се занимава с това дали съм или имам за мен стои по-важен въпрос - защо, да бъда и да имам трябва да бъдат отделяни. Ние некога не сме били и никога няма да бъдем равни по възможности нито като стартова позиция нито като потенциали. Просто защото носим розлични потенциали. И когато говорим за еднаквостите помежду ни коментирани от Хюм то в този случай той говори за онези базисни неща, които всички ние искаме - да сме сити, да сме щастливи. В този смисъл не сме много различни. Но по отношение на уменията ни и заложбите ни ние винаги ще имаме онези разлики дефинирани като афинитет към едно или афинитет към друго. В свят, в който се казва, че не е редно ка учим слона да се катери, а котката да плува се случва точно обратното. Караме слона да се катери и му пречим да бъде това, което е. А именно слон.
Или с други думи пространството е пълно със съждения, които дори да са в частност верни, то не са по никакъв начин универсално приложими. Дразнещо става, когато бъдат представени и анонсирани като универсална ценност.