Добратата не е следствие от глупост. Тя е свързана с хуманизма на човека, но най-вече с неговото чувство за достойнство. А какво е достойнството или личната чест ако си направил нещо добро, защото знаеш, че така е редно и принуден от обстоятелствата въпреки, че не ти се иска си дал нещо от себе си. Чистата душа дава, защото чувства, че има какво да даде и единствено може да изпита тъга ако остане неооценено. Това се дължи на личната оценка за себе си - действията ми са продиктувани от моята лична потребност да бъда човека, за който се мисля. И респективно това води до изграждане на връзката между действията и личното достойнство. То е пряко свързано с инстинкта за оцеляване - можеш да ме нараниш, но не можеш да вземеш душата ми. Не можеш да ме промениш.
И тъй като чрез проява на доброта аз сам се заявявам като човека, който съм, това поведение няма нужда от външен норматив. Ако проявите на доброта бяха следствие от забрана или закони или правила тогава индивида не може да определя себе си като добър, но по-скоро като съобразителен.
И понеже сме в темата за справедливостта - добротата не търси справедливост по силата на това, че е дадена по други причини. Тя е дадена като отражение на собствената личност и по условие ще попада и в ситуации лишени от логика друга освен това да бъдеш себе си. Необяснимо за някои, налудничаво за други - ако измениш на принципите си нищо от това, което си няма смисъл. И никоя външна система или норматив не могат да бъдат по-силни от вътрешният норматив. В този смисъл това е и доста семпъл отговор на въпроса на Сократ за доброто като универсална категория. То или е или не е. В границите на това единствено условие си заслужава едни да пазят други и да влязат в ролята на защитници - за да се съхрани този вътрешен кодекс някъде, където е в чиста форма. Отвъд този мотив всеки може всичко. Въпросът е кои неща трябва да бъдат пазени и колко дълго могат да издържат да бъдат рушени. Ако са истински трябва да са неизчерпаеми.