Едно дете ми сподели, че са й казали, че е интровертна, защото е срамежлива. Поставянето на етикет върху един подрастващ индивид е изключително погрешно, защото на първо място тя не е завършила все още развитието си. На практика то може да продължи цял живот. И на второ място това поставя някакви рамки на разбирането й коя е. Поставянето на етикети дори при възрастните не е редно. И още повече стремежа на хармонично развиващата се личност не е да си избере посока, в която да натиска и да засили проявени в някакъв момент качества или наклонности. Идеята е да бъдат развити и други качества и умения, които да дадат една по-пълна картина. Защото съвсем погрешно е да се мисли, че ти или си в едната крайност или си в другата. Съвсем не съм съгласна, че е задължително да имаш само едно трасе за развитие и не е случайно, че се появи история като Дивергент. Има хора, които успяват да се развиват многопосочно. Няма нужда да им се слагат забранителни знаци по някои от трасетата. Напротив, трябва да бъдат насърчавани да търсят път към тях ако имат желание.
Тук за съжаление влизаме в рамките на спор е ли основната образователна програма добре подбрана за да води до емоционална зрялост и има ли нужда от корекции в начина й на подредба или подбора на информацията. За което нещо всеки има някакво мнение. Факт е, обаче, че лабилността на психиката произлиза от неспособността посредством полученият инструментариум да изграждаме стабилни и здравословни начини на мислене. И под здравословен начин на мислене трябва да се разбира нивото на адекватност и съобразителност при промяна на обстоятелствата. До каква степен сме лабилни и дорасли ли сме да можем да кажем, че имаме стабилни основи за развиване на емоционална зрялост водеща до по-хармонично функциониране на обществото. На практика всички предубеждения, с които хората боравят в сблъсъка си с действителността се дължат на усещането им каква е тя и на опита, който са натрупали. А опита е стократно по-възпитателен от информацията, която са натрупали. Негативният опит в частност е хилядократно по-възпитателен от всякакви мерки за обучение. И когато емоционалният ни капицитет да разбираме стигне коефициента си на некомпетентност получаваме и емоционално психологически провал. Проявен под някаква форма, някакво действие, някакъв начин на мислене, който класифициран според базисния морал води до вреда за нас самите или околните.
Емоционалната интелигентност е също толкова важна колкото и интелектуалната интелигентност, те са нещата, които използваме в контакта ни със средата и хората. Те са причината да бъдем в по-голяма степен адаптивни или по-малко адаптивни. Те са мястото, където разбираме дали ни лъжат и дали ни казват истината. Те са мястото, където инстинкта за самосъхранение ще зададе своите въпроси - това достатъчно добро ли е за мен. Това в моя полза ли е. Какво ще загубя, какво ще спечеля, кои партньорства с хора ми вредят емоционално и кои интелектуално, в какво се състои общуването ми с другите и има ли смисъл да бъда част от едно общуване. Има ли нужда да бъда част от някакво социално явление? Точно както амигдалата пропуска или спира потока на подсъзнанието по същият начин емоционалната интелигентност в комбинация с интелекта ни пропуска или спира концепции, хипотези, внушения и отправени към нас искания от страна на света. Съвсем друг въпрос е дали можем да влияем на неща, които не виждаме като правилни. Повече става въпрос за това дали разбираме кое е добро за нас и кое не е добро за нас. Защото емоционално психологическия провал изглежда като източник на проблеми за останалите, но щетите, които нанася на преносителя са не по-малко важни. Защото той става неспособен да функционира адекватно в един или в много аспекти на битието си. Той започва да залага повече на илюзиите, представите, които си е изградил за света като готови препозиции и спира да поставя на обсъждане със себе си новопристигащите информации. Тоест достига нивото си на цялостна некомпетентност. Една жива система трябва да е априрори отворена и в огромна степен скептична както към собствените си разбирания така и към чуждите.
Тук за съжаление влизаме в рамките на спор е ли основната образователна програма добре подбрана за да води до емоционална зрялост и има ли нужда от корекции в начина й на подредба или подбора на информацията. За което нещо всеки има някакво мнение. Факт е, обаче, че лабилността на психиката произлиза от неспособността посредством полученият инструментариум да изграждаме стабилни и здравословни начини на мислене. И под здравословен начин на мислене трябва да се разбира нивото на адекватност и съобразителност при промяна на обстоятелствата. До каква степен сме лабилни и дорасли ли сме да можем да кажем, че имаме стабилни основи за развиване на емоционална зрялост водеща до по-хармонично функциониране на обществото. На практика всички предубеждения, с които хората боравят в сблъсъка си с действителността се дължат на усещането им каква е тя и на опита, който са натрупали. А опита е стократно по-възпитателен от информацията, която са натрупали. Негативният опит в частност е хилядократно по-възпитателен от всякакви мерки за обучение. И когато емоционалният ни капицитет да разбираме стигне коефициента си на некомпетентност получаваме и емоционално психологически провал. Проявен под някаква форма, някакво действие, някакъв начин на мислене, който класифициран според базисния морал води до вреда за нас самите или околните.
Емоционалната интелигентност е също толкова важна колкото и интелектуалната интелигентност, те са нещата, които използваме в контакта ни със средата и хората. Те са причината да бъдем в по-голяма степен адаптивни или по-малко адаптивни. Те са мястото, където разбираме дали ни лъжат и дали ни казват истината. Те са мястото, където инстинкта за самосъхранение ще зададе своите въпроси - това достатъчно добро ли е за мен. Това в моя полза ли е. Какво ще загубя, какво ще спечеля, кои партньорства с хора ми вредят емоционално и кои интелектуално, в какво се състои общуването ми с другите и има ли смисъл да бъда част от едно общуване. Има ли нужда да бъда част от някакво социално явление? Точно както амигдалата пропуска или спира потока на подсъзнанието по същият начин емоционалната интелигентност в комбинация с интелекта ни пропуска или спира концепции, хипотези, внушения и отправени към нас искания от страна на света. Съвсем друг въпрос е дали можем да влияем на неща, които не виждаме като правилни. Повече става въпрос за това дали разбираме кое е добро за нас и кое не е добро за нас. Защото емоционално психологическия провал изглежда като източник на проблеми за останалите, но щетите, които нанася на преносителя са не по-малко важни. Защото той става неспособен да функционира адекватно в един или в много аспекти на битието си. Той започва да залага повече на илюзиите, представите, които си е изградил за света като готови препозиции и спира да поставя на обсъждане със себе си новопристигащите информации. Тоест достига нивото си на цялостна некомпетентност. Една жива система трябва да е априрори отворена и в огромна степен скептична както към собствените си разбирания така и към чуждите.
Само че проблема с емоционалната зрялост е, че тя се допитва повече до инструменталните и терминалните ценности отколкото до информационния капацитет. И така онова, което можем да наричаме интелект трябва да бъде предефинирано. Човек способен да изчисли непосилни за останалите хора математически уравнения изглежда високо интелектуален в сравнение с тях. Но ако има проблеми с ценностната система то той съвсем не е интелигентен, а е просто един калкулатор. Защото интелигентността изисква да си способен да се адаптираш към променящата се среда посредством знанията си и разбиранията си. Да си интелигентен означава да разбираш и да можеш да мислиш, а не да знаеш. И да си интелигентен означава да можеш да овладееш животното вътре в себе си, което винаги ще напира да излезе за да вземе най-доброто само за себе си. Да овладееш животното те прави човек, а за това се иска емоционална зрялост и интелигентност.